Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (44)

44

Тарик каза, че един от съкилийниците му имал братовчед, който бил линчуван, задето рисувал фламинго. Братовчедът, изглежда, бил обсебен от фламингото.

— Пълни скицници с тия чудати птици — каза Тарик. — И десетки маслени картини — как газят през лагуни, как бродят през блата. И, най-лошото, как летят към залези.

— Фламинго — рече Лайла. Гледаше го как седи на пода, облегнат на стената и свил в коляното здравия си крак. Изпита огромно желание пак да го докосне, както преди малко пред портата, когато се втурна към него. Чувстваше се неловко, като се сетеше как обви ръце около врата му и се разплака на гърдите му, как безброй пъти изрече задавено името му. Питаше се дали не бе реагирала много нетърпеливо, много отчаяно. Може би. Но не се сдържа. И сега копнееше да го докосне и отново да се увери, че той наистина е тук, а не е сън или привидение.

— Действително — каза той. — Фламинго.

Когато талибаните намерили картините, се възмутили от дългите голи крака на птиците и след като завързали краката на братовчеда и му разкървавили петите, го накарали да избира — да унищожи картините или да приведе фламингото в приличен вид. И човекът грабнал четката и нарисувал панталони на абсолютно всички птици.

— Туй то, ислямско фламинго — каза Тарик. Досмеша я, но се сдържа. Срамуваше се от пожълтелите си зъби и дупката отпред. Срамуваше се от повехналия си вид и подутата устна. Поне да бе могла да си измие лицето и да се среши.

— Но той, братовчедът, ще се смее последен — каза Тарик. — Нарисувал панталоните с водни бои. Когато талибаните си идат, той просто ще ги отмие. — Засмя се. Лайла забеляза, че и на него му липсва зъб, и сведе поглед към ръцете си. — Действително.

Носеше пакол, туристически обувки и напъхан в панталоните черен вълнен пуловер. Усмихваше се вяло, кимаше бавно. Лайла не си спомняше да е изричал преди думата „действително“ и да е правел този замислен жест — пръстите, събрани на колибка в скута му, кимането. И то беше ново. Думи и жестове на възрастен човек. Но защо се учудваше? Та той беше вече зрял двайсет и пет годишен мъж с премерени движения и вяла усмивка. Висок, с брада, по-строен, отколкото в сънищата й, но със силни ръце, заякнали от работа, и изпъкнали жили. Лицето му беше все така слабо и красиво, но вече не толкова светло; челото му беше обветрено и загоряло от слънцето като врата му, чело на пътник в края на изнурително бродене. Беше си килнал пакола към тила и тя видя, че косата му е започнала да оредява. Лешниковият цвят на очите му бе по-блед и мътен, отколкото си го спомняше, или това се дължеше на светлината.

Лайла си спомни майка му, премерените й движения, мъдрата й усмивка, бледоморавата перука. И баща му с примижалите очи и тънкото чувство за хумор. По-рано, още пред вратата тя му бе разказала през сълзи какво е научила за него и родителите му, а той беше поклатил глава. Сега го попита как са родителите му. Но се разкая, когато Тарик наведе очи и каза с нажален глас:

— Починаха.

— Толкова ми е мъчно за тях.

— Ееех, да. И на мен. Ето. — Той измъкна едно пакетче от джоба си и й го подаде. — Поздрави от Альона.

Вътре имаше увито в целофан сирене.

— Альона. Красиво име. — И се помъчи да зададе въпроса, без да й потрепери гласът. — Жена ти?

— Моята коза. Красиво име — каза и я загледа в очакване да извика спомена.

И тогава Лайла се сети. Съветският филм.

Альона беше капитанската дъщеря, момичето, което обичаше помощник-капитана. Беше в деня, когато тя, Тарик и Хасина гледаха как съветските танкове и камионетки напускат Кабул, а Тарик беше нахлупил онази смешна руска ушанка.

— Трябваше да я завържа за един кол на двора — говореше Тарик. — И да направя ограда. Заради вълците. В подножието на планината, където живея, има гора, на около половин километър е, с борове, ели, кедър. Вълците обикновено се крият в гората, но блееща коза, която иска да обикаля свободно насам-натам, може да ги накара да излязат от там. Затова е оградата. И колът.

Лайла го попита за коя планина говори.

— За Пир Панджал в Пакистан — отвърна той. — А градчето, в което живея, се казва Мъри. Курортно селище на час път от Исламабад. Там е хълмисто и зелено, има много дървета и е на високо. Затова през лятото е хладно. Идеално е за туристи.

Англичаните го построили като планински пост близо до армейския им щаб в Равалпинди, обясни той, за да имало къде да бягат от жегата викторианците. И досега били запазени няколко реликви от колониалните времена — отворената понякога чайна, бунгалата с тенекиени покриви, на които им казвали „котиджи“, и изобщо такива неща. Градчето било малко и приятно. На главната улица й викали „Мол“ и на нея били пощата, пазарът, няколкото ресторанта, магазинчетата, които продавали скъпо и прескъпо на туристите цветно стъкло и ръчно тъкани килими. Необичайното било, че една седмица движението по Мола било само в едната посока, а на следващата — в другата.

— Хората там казват, че и в Ирландия движението е такова на места — рече Тарик. — Няма как да го знам. Но така или иначе не е зле. Животът е обикновен, но ми харесва. Харесва ми да живея там.

— С козата си. С Альона.

Лайла го каза не толкова като шега, колкото като подмолно въведение към друг разговор като например кой друг е с него там и се тревожи дали вълците няма да изядат козата. Но Тарик продължи само да кима.

— И аз съжалявам за родителите ти — каза той.

— Чул си.

— Разговарях с няколко твои съседи. — Последва пауза, през която Лайла се зачуди какво още му бяха казали съседите. — Не познавам никого. От старите времена, искам да кажа.

— Всички умряха или заминаха някъде. Не е останал нито един човек, когото познаваш.

— Не мога да позная Кабул.

— Нито пък аз — каза Лайла. — А не съм го напускала.

— Мами има нов приятел — обяви Залмай по-късно, след като Тарик си беше отишъл и те бяха вечеряли. — Мъж.

Рашид вдигна очи.

— Така ли?

 

Тарик попита може ли да пуши.

И тръскайки пепел в чинийка, разказа, че прекарали известно време в бежанския лагер Назир Бах близо до Пешавар. Когато пристигнали там, вече имало шейсет хиляди афганистанци.

— Не беше толкова лошо като в другите лагери, като, пази Боже, в Джалозай. По едно време реших, че е един вид образцов лагер от времето на Студената война, който Западът е можел да посочи и да докаже на света, че не само е внасял оръжие в Афганистан. Това било обаче по времето на войната със Съветския съюз, времето на джихада, на засиления интерес на целия свят и щедрото финансиране, на посещенията на Маргарет Тачър.

— Останалото го знаеш, Лайла. След войната Съветският съюз се разпадна, а Западът си продължи по своя път. За тях Афганистан вече не представляваше интерес и парите секнаха. Сега Назир Бах е море от палатки, прахоляк и помийни ями. Щом пристигнахме, ни връчиха колове и платнище и ни казаха да си направим палатка.

От Назир Бах, където останали около година, си спомнял най-вече кафявия цвят.

— Кафяви палатки. Кафяви хора. Кафяви кучета. Кафява овесена каша.

Имало голи дървета, на които се катерел всеки ден. Възсядал клон и наблюдавал бежанците да лежат на слънце, виждал отблизо ранените тела с ампутирани крайници. Гледал измършавели дечица да носят вода в бидони, да събират фъшкии за огън, да дялкат с тъпи ножове пушки от дърво, да влачат торби с брашно, от което не можело да се омеси свестен хляб, който да не се разпада. Вятърът плющял по палатките, мятал бурени, развявал хвърчилата, които децата пускали от покривите на кирпичените бордеи.

— Много деца измряха. От дизентерия, туберкулоза, глад — от всичко, каквото си помислиш. Но най-вече от проклетата дизентерия. Господи, Лайла. Видях да погребват толкова много деца. Това е най-страшното, което човек може да види.

Той кръстоса крака. За известно време помежду им отново се възцари тишина.

— Баща ми не преживя тази първа зима. Умря в съня си. Мисля, че не се е мъчил.

Същата зима майка му хванала пневмония и щяла да умре, ако не бил лекарят на лагера, който бил превърнал един фургон в лазарет. Майка му не заспивала по цяла нощ, изгаряла от треска и плюела ръждиви храчки. Опашките пред фургона били безкрайни. Всеки зъзнел, стенел, кашлял, по краката на някои течели изпражнения, други били толкова изтощени или гладни, или болни, че не можели да изрекат и дума.

— Но докторът беше свестен човек. Лекува майка ми, даде й хапчета, спаси я онази зима.

Същата зима Тарик ограбил едно хлапе.

— Беше дванайсет-тринайсетгодишно — каза с равен глас той. — Опрях парче стъкло в гърлото му и му взех одеялото. За майка ми.

Каза, че след болестта й се зарекъл да не прекарат още една зима в лагер. Щял да работи и да спестява, за да си вземат квартира в Пашавар с отопление и чиста вода. Когато дошла пролетта, си потърсил работа. От време на време сутрин рано в лагера пристигал камион и подбирал двайсетина момчета, закарвал ги на някое поле да чистят камъни или в някоя градина да берат ябълки срещу малко пари, понякога одеяло, чифт обувки. Но него никога не го взимали.

— Като ме видеха, и край.

Имало и друга работа — да се копаят ровове, да се строят бараки, да се носи вода, да се изнася тор от обори. Но младите мъже се изтрепвали, за да ги наемат, и Тарик никога не успял да се вреди.

През есента на 1993 година срещнал един търговец.

— Предложи ми пари да отнеса кожено палто до Лахор. Не много, но достатъчно за едномесечен или дори двумесечен наем.

Търговецът му дал билет за автобус и адреса — сграда на ъгъла на една улица близо до гарата на Лахор, където да достави палтото на негов приятел.

— Разбира се, че веднага разбрах за какво става дума. Каза, че ако ме хванат, трябва сам да се оправям и да не забравям, че знае къде е майка ми. Но парите бяха твърде добри, за да се откажа. А и отново идваше зима.

— Докъде успя да стигнеш? — попита Лайла.

— Не много далече — отвърна той и се засмя. Звучеше така, сякаш се извиняваше, сякаш се срамуваше. — Дори не се качих на автобуса. Но си мислех, че съм недосегаем, нали разбираш, смятах, че ще ми се размине. Сякаш някъде там горе имаше счетоводител с молив зад ухото, който следи за тези неща и е пресметнал всичко. Мислех, че ще погледне надолу и ще каже: „Да, да, ще се погрижим да мине гладко. Този вече си е платил дълговете.“

Хашишът бил в подплатата и когато полицията разрязала палтото, се пръснал по цялата улица.

На това място Тарик отново се разсмя — отначало колебливо, после по-силно, и Лайла си спомни как се смееше по същия начин, когато бяха малки — за да скрие смущението си, за да омаловажи своите пакости и дяволии.

 

— Той куца — каза Залмай.

— Онзи ли е, за когото си мисля?

— Само се отби — каза Мариам.

— Ти да мълчиш — излая Рашид и вдигна пръст. Обърна се пак към Лайла. — Гледай ти! Лайли и Меджнун отново заедно. Точно както някога. — Лицето му се вкамени. — Значи си го пуснала да влезе. Тук! В моя дом! Пуснала си го да влезе вътре. Бил е тук с моя син!

— Ти ме измами. Излъга ме — каза Лайла, скърцайки със зъби. — Беше накарал онзи човек да седне насреща ми и да… Знаеше, че ще си тръгна, ако се надявах, че е жив.

— А ти не ме ли излъга? — изрева Рашид. — Мислиш ли, че не съм се досетил за твоето копеле? Вземаш ме за глупак, курва долна!

 

Колкото повече говореше Тарик, толкова повече Лайла се боеше от момента, когато ще спре да разказва. Тишината, която щеше да настъпи, сигналът, че е неин ред да даде обяснение, да каже защо, как и кога, да обяви онова, което той със сигурност вече знаеше. Когато той млъкваше, тя усещаше леко гадене. Избягваше очите му. Гледаше надолу към ръцете му, към острите тъмни косъмчета по тях, поникнали през годините, когато не бяха заедно.

На Тарик не му се говореше за времето в затвора. Каза само, че е научил урду. На въпросите й отговаряше с нетърпеливо клатене на глава и в този жест тя съзираше ръждясали решетки и мръсни тела, разярени мъже и претъпкани килии, целите в мухъл и плесен. По лицето му прочете, че е било място на унижения, позор и отчаяние.

Тарик каза, че след като го арестували, майка му се опитала да му дойде на свиждане.

— Идва три пъти. Но не успях да я видя.

Написал й писмо, после още няколко, макар да се съмнявал, че тя ще ги получи.

— Писах и на теб.

— Наистина ли?

— О, цели томове — каза той. — Твоят приятел Руми би завидял на творчеството ми.

После той пак се разсмя, този път шумно, сякаш беше хем стреснат от своята самонадеяност, хем смутен от признанието.

Горе Залмай започна да крещи.

 

— Значи точно като някога — каза Рашид. — Двамата заедно. — И сигурно си му дала да ти види лицето.

— Да, даде му — каза Залмай, а после се извърна към Лайла. — Така беше, мами. Видях те.

 

— Синът ти не ме хареса — каза Тарик, когато Лайла се върна долу.

— Съжалявам — каза тя. — Не е това. Просто… Не му обръщай внимание.

„Писах и на теб. Цели томове.“ Томове.

— Откога си в Мъри?

— Няма и година — отвърна Тарик.

В затвора се запознал с по-възрастен мъж, пакистанец на име Салим, бивш състезател по хокей на трева, който от години влизал и излизал от затвора, а тогава излежавал десетгодишна присъда за нападение с нож срещу агент под прикритие. Във всеки затвор имало хора като Салим, каза Тарик. Оправни мъже с връзки, които успявали да надхитрят системата и да ти намерят какво ли не. Въздухът около тях трептял от шансове и рискове. Тъкмо от Салим научил за участта на майка си. Салим го накарал да седне и със съчувствен бащински глас му казал, че е умряла от измръзване.

Тарик лежал седем години в пакистанския затвор.

— Отървах се леко — каза той. — Имах късмет. Оказа се, че съдията по моето дело има брат, женен за афганистанка. Може би затова се смили над мен, не знам.

След като си излежал присъдата, рано през зимата на 2000 година Салим му дал адреса и телефонния номер на брат си. Името му било Сайед.

— Каза, че брат му има малък хотел в Мъри. Двайсет стаи и салон, където отсядали туристи. Заръча ми да му предам, че той ме праща.

Тарик харесал Мъри още щом слязъл от автобуса — покритите със сняг борове, студения свеж въздух, бунгалата със затворени капаци, виещия се от комините пушек.

Райско кътче, помислил си той и почукал на вратата на Сайед, място, което не само нямало нищо общо с мизерията в затвора, а което превръщало самата представа за страдание и мъка в нещо ужасно и невъобразимо.

— Казах си, че това е мястото, където човек може да продължи напред.

Наели го за портиер и домакин. Справил се добре през едномесечния изпитателен срок на половин заплата. Докато разказваше, Лайла си представяше как Сайед — мъж с тесни очи и румено лице, стои до прозореца зад рецепцията и наблюдава как Тарик цепи дърва и чисти снега от алеята за коли. Представяше си го как е приведен над него и разглежда протезата му, докато Тарик лежи под мивката и поправя течащ кран. Виждаше го да проверява дали в касата не липсват пари.

Бунгалото на Тарик било до къщичката на готвачката — достолепна възрастна вдовица на име Адиба. Били отделени от самия хотел. Между него и тях имало разпръснати тук-там бадемови дървета, пейка и фонтан с формата на пирамида, който през лятото бликал по цял ден. Лайла си представи как Тарик седи на леглото в бунгалото си и гледа зеленината навън.

В края на изпитателния срок Сайед дал на Тарик пълна заплата, казал, че обядът му е безплатен, подарил му палто и му взел мярка за нова протеза. Добрината на този човек го просълзила.

С първата си заплата в джоба Тарик отишъл до града и купил Альона.

— Козината й е съвършено бяла — каза той с усмивка. — Понякога сутрин, след като цяла нощ е валял сняг, поглеждаш през прозореца и виждаш само очите и муцуната й.

Лайла кимна. Отново настъпи тишина. Горе Залмай беше започнал да хвърля топката си по стената.

— Мислех, че си мъртъв — промълви Лайла.

— Знам. Каза ми.

Гласът й секна. Трябваше да се прокашля, да се овладее.

— Човекът, който дойде да ми го съобщи, беше толкова убедителен… Повярвах му, Тарик. Ще ми се да не беше така, но му повярвах. А после се почувствах толкова самотна и уплашена. Иначе нямаше да се съглася да се омъжа за Рашид. Не биваше да…

— Не е било нужно да го правиш — каза меко той, избягвайки очите й. Каза го без капчица скрит упрек, без обвинение. Без намек, че я осъжда.

— Нямах друг изход. Защото изникна важна причина да се омъжа. Има нещо, което не знаеш, Тарик. Трябва да ти го кажа.

 

— Ти също ли седя и си приказва с него? — попита Рашид детето.

Залмай не отвърна. Лайла видя колебание и несигурност в очите му, сякаш току-що бе разбрал, че онова, което е разкрил, се е оказало много по-голямо, отколкото си е мислил.

— Попитах те нещо, сине.

Залмай преглътна. Погледът му продължи да подскача.

— Играех си горе с Мариам.

— А майка ти?

Залмай погледна извинително Лайла, готов да се разплаче.

— Всичко е наред, Залмай — успокои го тя. — Кажи истината.

— Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек — изрече почти шепнешком детето.

— Разбирам — каза Рашид. — Съзаклятнички.

 

На тръгване Тарик каза:

— Искам да се запозная с нея. Искам да я видя.

— Ще ти уредя среща — отвърна Лайла.

— Азиза. Азиза. — Той се усмихна, наслаждавайки се на звученето. Когато Рашид изричаше името на дъщеря й, то й звучеше грубо, едва ли не вулгарно. — Азиза. Колко прекрасно.

— И тя е такава. Ще видиш.

— Ще броя минутите.

Бяха минали почти десет години, откакто се видяха за последен път. Спомените на Лайла се върнаха към всяка тяхна среща в тясната уличка, към всяка целувка. Питаше се каква я виждат сега очите му. Дали все още му се струваше красива? Или повехнала, съсипана, жалка като кретаща уплашена старица? Почти десет години. Но за миг, докато стоеше с Тарик под слънчевите лъчи, й се стори, че тези години никога не ги е имало. Смъртта на родителите й, бракът й с Рашид, убийствата, ракетите, талибаните, побоите, гладът, дори децата — всичко изглеждаше като сън, чудновато отклонение, просто пауза между онзи последен следобед и този миг.

После лицето на Тарик се промени, стана мрачно. Това изражение й беше познато. Беше същото като онзи ден преди всички тези години, когато бяха още деца и той си откачи протезата и се нахвърли с нея срещу Хадим. Сега той протегна ръка, докосна ъгълчето на устната й и каза мрачно:

— Причинил ти е това.

Докосването му й напомни отново безумието на онзи следобед, когато създадоха Азиза. Дъхът му на шията й, движещите се мускули на хълбоците му, натискът на тялото му върху гърдите й, преплетените им ръце.

— Защо не те взех със себе си… — прошепна Тарик.

Лайла трябваше да наведе очи, за да не заплаче.

— Знам, че вече си омъжена жена и майка. Но съм тук, на вратата ти, след всичките тези години, след всичко случило се. Сигурно не е редно, не е честно, но изминах толкова дълъг път, за да те видя и… О, Лайла, ще ми се никога да не те бях оставял.

— Недей — промълви тя.

— Трябваше да съм по-настойчив. Трябваше да не изпускам онази възможност и да се оженя за теб. И тогава всичко щеше да е различно.

— Не говори така. Моля те. Става ми мъчно.

Той кимна и понечи да пристъпи към нея, но се спря.

— Не искам да си присвоявам нищо. Нямам намерение да преобърна живота ти наопаки, защото съм се появил изневиделица. Ако искаш да си ида, ако искаш да се върна в Пакистан, кажи една дума, Лайла. Говоря сериозно. Кажи и ще си тръгна. Никога повече няма да те обезпокоя. Ще…

— Не! — извика тя по-отривисто, отколкото възнамеряваше. Видя, че е протегнала ръка и стиска неговата. Пусна я и рече: — Не. Не си отивай. Не. Моля те.

Тарик кимна.

— Той работи от обед до осем вечерта. Ела пак, утре следобед. Ще те заведа при Азиза.

— Не ме е страх от него, знаеш.

— Знам. Ела пак, утре следобед.

— А после?

— После… Не знам. Трябва да помисля. Това е…

— Знам какво е — каза той. — Разбирам. Съжалявам. Съжалявам за много неща.

— Недей. Обеща, че ще се върнеш, и дойде.

Очите му се насълзиха.

— Радвам се, че те видях, Лайла.

Гледаше го как се отдалечава, премаляла от вълнение. Томове, помисли си, и отново се разтрепери. От отчаяние и мъка, но и от нетърпение и безразсъдна надежда.