Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (40)

40

Есента на 1999 г.

 

Идеята да изкопаят дупката беше на Мариам. Една сутрин тя посочи малка полянка зад бараката.

— Може тук — каза. — Мястото е закътано.

Двете се редуваха да копаят усилено, като трупаха пръстта отстрани. Нямаха намерение да правят голяма и дълбока дупка, тъй че не очакваха да е толкова трудно, колкото се оказа. Започналата през 1998 година суша ги мъчеше вече втора година. През миналата зима почти не валя сняг, а през цялата пролет не капна и капка дъжд. Навред из страната селяните изоставяха спечената си земя, продаваха каквото имаха и бродеха от село на село да търсят вода. Отиваха в Пакистан или в Иран. Пристигаха в Кабул. Но и тук водата беше на свършване и плитките кладенци бяха пресъхнали. Опашките пред дълбоките бяха толкова дълги, че Лайла и Мариам чакаха с часове да им дойде редът. Коритото на река Кабул пресъхна и се превърна в обществен клозет — в него нямаше нищо освен изпражнения и боклуци.

Така че те продължаваха да размахват лопатата и да се борят с пръстта, но изгорялата от слънцето земя се беше превърнала в камък.

Мариам беше вече на четирийсет и в косата й имаше сиви кичури. Под очите й висяха кафеникави торбички с формата на полумесец. Липсваха й два предни зъба. Единият падна от само себе си, а другия го изби Рашид, когато тя неволно изпусна Залмай. Кожата й беше загрубяла и потъмняла от времето, което прекарваха на двора под безмилостното слънце. Седяха навън и гледаха как Залмай гони Азиза.

Когато дупката беше изкопана, те застанаха над нея и погледнаха надолу.

— Ще влезе — каза Мариам.

Залмай беше вече двегодишно топчесто момченце с къдрава коса. Имаше малки кафеникави очи и червени бузи като на Рашид, каквото и да беше времето. Имаше бащината си коса — гъста и спускаща се ниско на челото му.

Когато Лайла беше сама с него, Залмай беше сладък, весел и забавен. Обичаше да се катери на раменете й, да играе на криеница в двора с нея и Азиза. Понякога, когато се усмиряваше, обичаше да седи в скута й и тя да му пее. Любимата му беше „Молла Мохамад джан“. Той размахваше в такт пухкавите си крачета и стигнеха ли до припева, запяваше с дрезгав глас:

Ела да идем в Мазар, молла Мохамад джан, Да видим полетата с лалета, о, спътнико драг.

Лайла обичаше влагата на целувките му по бузите си. Обичаше трапчинките на лактите му и яките му пръстчета. Обичаше да го гъделичка, да му прави тунели от възглавници, през които той да се промушва, да го гледа как заспива в ръцете й, непременно хванал с една ръка ухото й. Прималяваше й, щом се сетеше за онзи следобед, когато лежеше на пода със спица от велосипед между краката. Колко далеч беше стигнала! Сега не можеше да повярва, че й е хрумнала подобна идея. Синът й беше съкровище. Лайла откри с облекчение, че страховете й са били напразни и тя обича Залмай с цялото си сърце, също като Азиза.

Само че Залмай боготвореше баща си и когато той беше наоколо, вдетинен от умиление, напълно се преобразяваше. Тогава Залмай крещеше за щяло и нещяло или се хилеше до припадък. В присъствието на баща си той лесно се обиждаше, дълго се сърдеше и не преставаше да лудува, въпреки че Лайла го мъмреше. Нямаше ли го Рашид, той никога не правеше така.

А Рашид одобряваше всичко това и твърдеше, че било белег за интелигентност. Казваше същото и за безразсъдството на Залмай — когато детето поглъщаше стъклени топчета, а после ги изакваше, когато драскаше клечки кибрит или дъвчеше цигарите на Рашид.

Когато Залмай се роди, Рашид постоянно го слагаше да спи в леглото им. Беше му купил нова люлка с изрисувани по нея лъвове и леопарди. Беше се охарчил за нови дрешки, нови дрънкалки, нови шишета, нови пелени, макар че едва свързваха двата края и нещата, останали от Азиза, можеха да се използват. Един ден той се върна вкъщи с нова играчка на батерии и я окачи над люлката на Залмай. Нашарени в жълто и черно мъхести пчели кръжаха около слънчоглед и при докосване зажужаваха, а от едно копче се пускаше музика.

— Каза, струва ми се, че работата ти не върви — рече Лайла.

— Имам приятели, от които мога да взема пари назаем — отвърна нехайно той.

— А как ще им ги върнеш?

— Нещата ще се оправят. Винаги става така. Погледни колко се радва. Виждаш ли?

Повечето дни Лайла беше лишена от сина си. Рашид го взимаше със себе си в работилницата и му позволяваше да лази под отрупания му тезгях, да си играе със стари гумени подметки и парчета кожа. Ковеше налчета, работеше на шмиргела, но не го изпускаше от поглед. Ако Залмай събореше някоя поставка за обувки, Рашид го смъмряше кротко и спокойно, почти на шега. Ако пак го направеше, Рашид оставяше чука, слагаше Залмай на тезгяха и му говореше благо.

Търпението му към сина му беше дълбок и непресъхващ кладенец.

Вечерта двамата се прибираха заедно, Залмай положил глава на рамото на баща си, и от тях се носеше миризма на лепило и кожа. Усмихваха се лукаво като хора, които си имат обща тайна, сякаш цял ден са седели в сумрачния дюкян и са кроили тайни заговори. Залмай обичаше да седне на вечеря до баща си и да играят техни си игри, докато Мариам, Лайла и Азиза слагаха чинии на софрата. Тупаха се един друг по гърдите, кикотеха се, замеряха се със залци, шушукаха си съзаклятнически. Ако Лайла им направеше забележка, Рашид вдигаше поглед, изпълнен с раздразнение от нежеланата намеса. Ако поискаше да вземе Залмай — или по-лошо, Залмай протягаше ръце към нея, Рашид я поглеждаше кръвнишки.

Лайла се отдръпваше наранена.

После една вечер, няколко седмици след като Залмай навърши две години, Рашид се върна вкъщи с телевизор и видео. Денят беше сравнително топъл, почти приятен, но вечерта захладя и нощта обещаваше да е мразовита и беззвездна.

Той сложи телевизора и видеото на масата в дневната и каза, че ги е купил на черния пазар.

— Още един дълг ли? — попита Лайла.

— Това е „Магнавокс“.

Азиза влезе в стаята и щом видя телевизора, хукна към него.

— Внимателно, Азиза джо — извика Мариам. — Не го пипай.

Косата на момиченцето беше станала светла като на майка й и Лайла виждаше на бузите й своите трапчинки. Беше се превърнала в мълчаливо и замислено дете, твърде сериозно за своите шест годинки. Лайла се удивляваше на начина, по който дъщеря й разговаряше, на напевната й ритмична реч, на дълбокомислените паузи и интонации, неподхождащи на невръстното телце, от което излизаше този глас на възрастен човек. Азиза беше тази, която с бодра вещина бе поела задачата всяка сутрин да буди Залмай, да го облича, да го храни на закуска, да сресва косата му. Тя го слагаше да спи следобед, тя изпълняваше ролята на спокоен укротител на своя палав брат. Заради него беше придобила навика да върти заканително глава като възрастен човек.

Азиза натисна копчето на телевизора. Рашид се намръщи, сграбчи китката й, тупна я на масата и рече:

— Този телевизор е на Залмай.

Момиченцето отиде при Мариам и се покатери в скута й. Двете бяха неразделни. Напоследък с благословията на Лайла Мариам беше започнала да учи Азиза на стихове от Корана. Детето можеше вече да рецитира наизуст сура „Ал Ихлас“, сура „Ал Фатиха“ и вече знаеше как да изпълнява всичките ритуали на молитвата.

„Това е, което мога да й дам — беше казала Мариам на Лайла, — тези знания, тези молитви. Те са единственото богатство, което някога съм имала.“

Сега в стаята влезе Залмай и докато Рашид го наблюдаваше с нетърпението на зяпачите, които чакат простите фокуси на уличните факири, детето дръпна кабела, натисна копчетата и плесна длани върху черния екран. Когато ги вдигна, потните им следи изчезнаха бавно от стъклото. Рашид гледаше с горда усмивка как Залмай продължи да лепи длани по екрана, да ги вдига и пак да ги залепва.

Талибаните бяха забранили телевизията. Иззетите видеокасети се унищожаваха публично — лентите се изтръгваха и се накачаха по оградите. Сателитните чинии увисваха от уличните лампи. Но Рашид заяви, че само защото нещо е забранено, не значи, че не може да бъде намерено.

— Утре ще потърся касети с анимационни филми — каза той. — Няма да е проблем. На черния пазар можеш да купиш всичко.

— Тогава може би ще ни купиш нов кладенец — рече Лайла и си спечели един убийствен поглед.

По-късно, след поредната вечеря само с бял ориз и без чай поради сушата, той й каза решението си, след като изпуши цигара.

— Не — отсече Лайла.

Рашид заяви, че това не е молба.

— Не ме е грижа дали е молба или не.

— Ще размислиш, като научиш цялата истина.

И заяви, че е заел пари от повече приятели, макар да не си е признал, че само парите от дюкяна вече не стигат за пет гърла.

— Не ти казах по-рано, за да ти спестя тревогите. Освен това ще се изненадаш колко много може да спечели тя.

Лайла отново каза „не“. Бяха в дневната, а Мариам и децата — в кухнята. Лайла чуваше тракането на чинии, пронизителния смях на Залмай, гласа на Азиза, която обясняваше нещо на Мариам със сериозен тон.

— Ще има други като нея, дори по-малки — каза Рашид. — Всички в Кабул го вършат.

Лайла му каза, че не я интересува какво правят с децата си другите.

— Ще я държа под око — рече нервно Рашид, поизгубил търпение. — Мястото е безопасно. Отсреща има джамия.

— Няма да разреша да превърнеш дъщеря ми в улична просякиня — озъби се Лайла.

Плесницата изплющя, главата й се извъртя от сблъсъка на едрата му длан и бузата й и шумовете в кухнята заглъхнаха. За момент къщата притихна напълно. Последва тропот на забързани стъпки, преди Мариам и децата да се появят в дневната. Очите им се стрелкаха от Лайла към Рашид и обратно.

После Лайла го удари с юмрук.

За пръв път удряше някого, ако не се брояха закачливите шамарчета, които тя и Тарик си бяха разменяли. Но те бяха по-скоро гальовни пошляпвания, отколкото удари, неловки и дружелюбни, удобен израз на силни и смущаващи желания. Бяха насочени към рамото, което Тарик с професорски глас наричаше „делтовиден мускул“.

Лайла проследи дъгата, която свитият й юмрук описа във въздуха, и усети под кокалчетата си хлътването на четинестата буза на Рашид. Чу се тъп звук, сякаш торба с ориз падна на пода. Удари го силно и той залитна две крачки назад.

От другия край на стаята се чуха ахване, скимтене и писък, но Лайла не разбра кое от чия уста е излязло. В момента беше прекалено слисана, за да се вълнува от подобни неща, защото чакаше съзнанието й да навакса изоставането от по-бързата й ръка. И когато това се случи, й се стори, че се усмихна. А може би се ухили, когато за нейна изненада Рашид излезе тихо от стаята.

Изведнъж си представи, че трудностите в живота им — нейния, на Азиза, на Мариам — просто изчезват, изпаряват се като потните следи от дланите на Залмай по екрана на телевизора. Колкото и да бе абсурдно, изглежда, бе имало смисъл да понесат всичко досега в името на този върховен момент, на това дръзко неподчинение, което щеше да сложи край на униженията им.

Лайла не забеляза, че Рашид се е върнал. Докато ръката му не стисна гърлото й. Докато тя не увисна във въздуха и не се блъсна в стената.

Озлобеното му лице, надвесено над нея, изглеждаше огромно. Лайла забеляза колко е подпухнало с годините, колко повече спукани кръвоносни съдове чертаят червени пътечки по носа му. Рашид не каза нищо. А и имаше ли нещо за казване, когато си натикал дулото на пистолет в устата на жена си? Причината да копаят в двора бяха внезапните полицейски проверки. Понякога веднъж месечно, понякога веднъж седмично. Напоследък почти всеки ден. Талибаните обикновено конфискуваха разни вещи, после сритваха някого в задника, перваха друг по тила. Но понякога имаше и публични назидания, бой с камшик по дланите и петите.

— Полека — каза Мариам, коленичила на ръба на дупката. Спуснаха телевизора, като всяка стискаше здраво краищата на найлона, в който го бяха увили. — Мисля, че така е добре.

После двете запълниха дупката и я отъпкаха. Накрая разхвърляха наоколо пръст, да не изглежда подозрително.

— Готово — каза Мариам и избърса ръце в дрехите си.

Бяха се разбрали, че когато опасността отмине, когато на талибаните им омръзне да ги проверяват — след месец-два или шест, или може би повече, — ще изровят телевизора.

В съня на Лайла двете с Мариам бяха зад бараката и пак копаеха дупка. Но този път спуснаха в нея Азиза. Дъхът на детето повдигаше найлона, в който беше увито. Лайла виждаше ужасените й очи, белотата на дланите й, с които тя блъскаше по найлона. Азиза молеше да не я заравят. Лайла не можеше да слуша писъците й. И я успокояваше: „Само за кратко, потърпи малко. Заради полицейските проверки, не знаеш ли, миличко? Когато свършат, мами и хала Мариам ще те извадят. Обещавам, миличко. Тогава ще си играем. Ще играем на всичко, което искаш.“ И стисна лопатата. Когато първите буци пръст изтрополиха по найлона, Лайла се събуди, останала без дъх и с вкус на пръст в устата.