Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (39)

39

Септември 1997 г.

 

— Тази болница вече не лекува жени — изрева въоръженият пазач. Стоеше на най-горното стъпало и гледаше смразяващо събралата се пред болница „Малалай“ тълпа.

Надигна се глух ропот.

— Но това е женска болница! — извика една жена зад Мариам. Последваха одобрителни викове.

Мариам премести Азиза от едната в другата си ръка. Със свободната стисна дланта на Лайла, която стенеше и на свой ред беше преметнала ръка през врата на Рашид.

— Вече не е — заяви талибанът.

— Жена ми ражда! — извика набит мъж — Нима ще я оставиш да роди на улицата, братко?

През януари същата година Мариам беше чула съобщението, че мъжете и жените ще се лекуват в отделни болници, че целият женски персонал ще бъде уволнен от болниците в Кабул и изпратен в един общ център. Никой не повярва в това, а и талибаните не го бяха въвели. Досега.

— Ами болницата „Али Абад“? — извика друг мъж.

Талибанът поклати глава.

— Онази в Уазир Акбар хан?

— Само за мъже — отсече той.

— А какво да правим ние?

— Вървете в „Рабия Балхи“ — отвърна талибанът.

Една млада жена си проби път напред и каза, че вече е била там. Нямали чиста вода, нито кислород, нито лекарства, нито ток.

— Няма нищичко.

— Там отивате — каза пазачът.

Последваха още стенания, викове и една-две ругатни. Някой хвърли камък.

Талибанът вдигна своя калашник и стреля няколко пъти във въздуха. Друг талибан зад него размаха камшик.

Тълпата се разпръсна бързо.

Чакалнята на „Рабия Балхи“ гъмжеше от жени и деца. Въздухът вонеше на пот и мръсни тела, на урина, цигарен дим и дезинфектанти. Под лениво въртящия се вентилатор на тавана се гонеха деца и прескачаха опънатите крака на дремещи бащи.

Мариам помогна на Лайла да седне до една стена, чиято опадала мазилка беше оставила очертания на непознати страни. Лайла се клатеше напред-назад и притискаше с ръце корема си.

— Ще ги накарам да те прегледат, Лайла джо, ще видиш.

— Побързай — рече Рашид.

Пред гишето за регистрация имаше тълпа жени, които се блъскаха. Някои все още държаха на ръце бебетата си. Други се откъснаха от останалите и се спуснаха към двойните врати, зад които бяха лекарските кабинети. Въоръжен талибан им препречи пътя и ги върна назад.

Мариам си запроправя път, като застопоряваше пети и се промушваше между лакти, бедра и рамене. Една жена я ръгна с лакът в ребрата и тя също я ръгна. Друга посегна отчаяно към лицето й и тя я перна през ръката. За да се провре напред, дереше с нокти вратове и ръце, дърпаше коси и забрадки и когато една жена й изсъска ругатня, тя не й остана длъжна.

Сега разбираше какво е готова да пожертва една майка. Благоприличието беше само едно от многото неща. Помисли си с разкаяние за нана, за жертвите, които и тя беше направила. Нана, която можеше да я даде в приют или да я захвърли в някоя канавка и да избяга. Но тя не го беше направила. Беше понесла срама да роди харами, беше подчинила живота си на неблагодарната задача да отгледа Мариам и по свой си начин да я обича. А накрая Мариам беше предпочела Джалил пред нея. Докато се бореше с настървение да си проправи път в навалицата, й се прииска да е била по-добра към нана. Съжали, че не е осъзнавала какво е да си майка, както осъзнаваше сега.

Оказа се лице в лице с една сестра, покрита с мръсна сива бурка. Сестрата говореше с млада жена, чиято бурка беше изцапана с кръв.

— Водите на дъщеря ми изтекоха, но бебето не излиза — извика Мариам.

— Аз разговарям с нея! — изкрещя окървавената млада жена. — Чакай си реда!

Тълпата се люшкаше като високата трева около колибата, когато вятърът задухаше силно. Една жена зад нея крещеше, че момиченцето й е паднало от дърво и си е счупило ръката. Друга викаше, че в изпражненията й има кръв.

— С треска ли е? — попита сестрата. На Мариам й трябваше известно време, за да разбере, че говорят на нея.

— Не.

— Кървене?

— Не.

— Къде е?

Мариам посочи над покритите глави мястото, където Лайла седеше с Рашид.

— Ще стигна до нея — каза сестрата.

— След колко време? — извика Мариам. Някой я беше сграбчил за раменете и я дърпаше назад.

— Не знам — отвърна сестрата и обясни, че имат само две лекарки и че и двете оперират в момента.

— Тя има болки — каза Мариам.

— Аз също — извика жената с кървящата глава. — Чакай си реда!

Избутаха Мариам назад. Вече не виждаше сестрата, скрита от рамене и глави. Замириса й на повръщано.

— Иди я поразходи — извика сестрата. — И чакайте.

Навън беше вече тъмно, когато сестрата най-сетне ги извика. Родилното беше помещение с осем легла, на които стенеха и се гърчеха жени, а за тях се грижеха забулени сестри. Между леглата нямаше завеси. Настаниха Лайла в дъното под прозорец, който беше покрит с черна боя. Наблизо имаше мивка — напукана и суха, и опънато над нея въже за пране, на което висяха захабени хирургически ръкавици. В средата на помещението Мариам видя алуминиева маса с две табли. На горната имаше сивкаво одеяло, а долната беше празна.

Една от жените забеляза, че Мариам гледа масата, и каза с изтощен глас:

— Отгоре слагат живите бебета.

Лекарката в тъмносиня бурка беше дребна енергична жена, пърхаща като птичка. Всичко, което изричаше, беше нетърпеливо, неотложно.

— Първо дете — каза тя. Не като въпрос, а като твърдение.

— Второ — отвърна Мариам.

Лайла извика и се извъртя на една страна. Пръстите й се впиха в ръцете на Мариам.

— Проблеми с първото раждане?

— Не.

— Вие майка й ли сте?

— Да — отвърна Мариам.

Лекарката повдигна бурката си и извади метален конусовиден инструмент. После отметна нагоре бурката на Лайла и служи широкия край на инструмента на корема й и опря ухо на тесния. Слуша почти минута, премести инструмента на друго място, пак слуша, после пак смени мястото.

— Сега трябва да проверя бебето, хамшира.

Свали една от защипаните на въжето ръкавици, натисна корема на Лайла с една ръка и пъхна другата в нея. Лайла изстена. Когато свърши, лекарката подаде ръкавицата на сестрата, която я изплакна и я закачи на въжето.

— На дъщеря ви трябва да се направи цезарово сечение. Знаете ли какво е това? Трябва да отворим утробата й и да извадим детето, защото то е разположено седалищно.

— Не разбирам — каза Мариам.

Лекарката обясни, че детето е застанало така, че не може да излезе само.

— А и твърде много време е минало. Трябва веднага да идем в операционната.

Лайла кимна с изкривено от болка лице и главата й клюмна на една страна.

— Има нещо, което трябва да ви кажа. — Лекарката се приближи до Мариам, наклони глава и заговори с тих и поверителен глас. В тона й се долавяше тревога.

— Какво казва? — изпъшка Лайла. — Да не би да става нещо с бебето?

— Но как ще издържи? — попита Мариам.

Ако се съдеше по това, че тонът й стана отбранителен, лекарката може би долови упрек във въпроса й.

— Мислите ли, че искам да е така? — каза тя. — Какво мога да направя? Не ми дават онова, от което имам нужда. Нямам рентген, нямам кислороден апарат и дори най-обикновени антибиотици. Когато благотворителни организации ни предлагат пари, талибаните ги отказват. Или ги насочват към болниците, които обслужват мъже.

— Но няма ли нещо, което да й дадете? — попита Мариам.

— Какво става? — простена Лайла.

— Можете сами да си купите лекарството, но…

— Как се казва? — попита Мариам. — Напишете го и аз ще го намеря.

Лекарката тръсна рязко глава под бурката и отсече:

— Няма време. Първо, няма го в близките аптеки. Така че трябва да се придвижвате през ужасните задръствания от едно място на друго, да обиколите може би целия град, а вероятността да го намерите е нищожна. Или ще се хванете за гушите с някой също отчаяно нуждаещ се от това лекарство, който дава повече пари за него. Няма време. Бебето трябва да се извади веднага.

— Кажете ми какво има! — попита Лайла и се надигна на лакти.

Лекарката си пое дъх. После й каза, че в болницата няма упойка.

— Но ако забавим раждането, ще загубите бебето.

— Режете ме тогава — рече Лайла, отпусна се обратно на леглото и сви колене. — Режете ме и ми дайте моето бебе.

Лайла лежеше на носилка в старата мръсна операционна, докато лекарката си миеше ръцете в един леген. Лайла трепереше. Поемаше си въздух през зъби всеки път, когато сестрата бършеше корема й с потопено в жълтеникавокафява течност парцалче. Друга сестра стоеше на вратата. Беше я открехнала и надничаше в коридора.

Лекарката си беше свалила бурката и Мариам видя, че е с буйна сребриста коса, натежали клепачи и малки торбички от умора под очите.

— Искат от нас да оперираме с бурки — обясни тя и кимна към сестрата до вратата. — Тя стои на пост. Ако ги види да идват, веднага ги обличаме.

Изрече всичко това делово, почти безразлично и Мариам разбра, че тя е надрасла обидата. Ето една жена, помисли си тя, проумяла, че е щастлива, задето все пак работи, и осъзнала, че винаги има нещо, нещо друго, което могат да ти отнемат.

До всяко рамо на Лайла имаше по една вертикална метална пръчка и същата сестра, която й беше измила корема, закопча за тях един чаршаф. Лекарката изчезна от погледа й.

Мариам застана до главата й и се наведе над нея така, че бузите им се докоснаха. Усещаше как зъбите на Лайла тракат. Двете се хванаха за ръце.

През завесата Мариам виждаше как сянката на лекарката отива надясно, а тази на сестрата — наляво. Устните на Лайла се разпънаха до краен предел. По стиснатите й зъби се появиха балончета слюнка. Издаваше резки съскащи звуци.

— Кураж, сестричке — рече лекарката и се наведе над нея.

Очите на Лайла се отвориха рязко, устата й зейна. Тя остана така, още и още, и още, главата й се тресеше, жилите на врата й се изпънаха, от лицето й течеше пот, пръстите й се впиваха в ръцете на Мариам.

Мариам щеше винаги да се възхищава на Лайла за това колко дълго издържа, преди да закрещи.