Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (35)

35

От онази нощ нататък Мариам и Лайла вършеха домакинската работа заедно. Седяха в кухнята и месеха тесто, режеха лук, чукаха чесън, подаваха парченца краставица на Азиза, която тракаше с лъжици наоколо и си играеше с моркови. Оставяха я да лежи в кошчето на двора, навлечена с дебели дрешки и вълнен шал около врата, а те перяха и я наблюдаваха с едно око; кокалчетата на ръцете им се сблъскваха, докато търкаха ризи, гащи и пелени в коритото.

Лека-полека Мариам свикна с това предпазливо, но приятно общуване. Чакаше с нетърпение трите чаши чай с Лайла на двора, станали техен нощен ритуал. Сутрин се улавяше, че напряга слух да чуе шляпането на скъсаните й чехли по стълбата, когато слизаше за закуска, и звънкия смях на Азиза, че с нетърпение очаква да зърне осемте й зъбчета, да усети мириса на мляко по кожата й. Когато Лайла и Азиза спяха до по-късно, чакането я изнервяше. Миеше вече измити чинии. Пренареждаше възглавничките в дневната. Бършеше праха от первазите на прозорците. Гледаше да е заета с нещо, докато Лайла влезеше в кухнята с Азиза, подпряна на хълбока й.

Зърнеше ли сутрин Мариам, Азиза ококорваше очички и започваше да скимти и да се извива в ръцете на майка си. Протягаше се към Мариам да я вземе, мъничките й юмручета се свиваха и разпускаха бързо, а личицето й грейваше от обожание и трепетно нетърпение.

— Стига си се дърпала — казваше Лайла и я пускаше да допълзи до Мариам. — Успокой се. Хала Мариам няма да избяга. Ето я леля ти. Виждаш ли? Хайде, гушни я.

Попаднеше ли в ръцете на Мариам, Азиза светкавично пъхваше пръстче в устата си и заравяше лице във врата й. Мариам я притискаше силно с малко смутена щастлива усмивка. Никой не я бе искал и търсил така досега. Никой не й бе показвал обичта си толкова простодушно и искрено.

Азиза събуждаше у Мариам желание да заплаче.

— Какво толкова си харесала една грозна старица? — шепнеше тя в косицата й. — А? Аз съм никоя, не виждаш ли? Селянка. Какво имам, че да ти го дам?

Но Азиза само измъркваше доволно и заравяше още по-дълбоко лице. Тогава Мариам замираше. Очите й се насълзяваха. Сърцето й литваше. И тя се чудеше как след всичките тези години на пустота е намерила в това малко същество първата истинска близост в своя безрадостен самотен живот.

В самото начало на следващата година, през януари 1994-та, Достум наистина премина от другата страна. Присъедини се към Гулбудин Хекматияр и зае позиция до Бала Хисар, старата крепостна стена в планината Шир Дарваза, която се извисяваше близо до града. Двамата заедно настъпваха срещу силите на Масуд и Рабани в Министерството на отбраната и Президентския дворец. Обстрелваха се с артилерийски огън от двата бряга на река Кабул. Улиците се покриха с трупове, изпочупени стъкла и метални отломки. Настана плячкосване, зачестиха убийствата и изнасилванията, чиято цел бе сплашване на хората и възнаграждаване на милицията. Мариам чу за жени, които се самоубивали от страх да не бъдат изнасилени, и за мъже, които заради честта си убивали своите изнасилени жени и дъщери.

Азиза пищеше от пукота на минохвъргачките. За да я разсее, Мариам редеше на пода зърна ориз във формата на къщи, петли или звезди и позволяваше на детето да ги разпръсва. Рисуваше й слонове с едно непрекъснато движение, както я беше научил Джалил.

Рашид каза, че всеки ден убивали десетки цивилни. Обстрелвали болници и складове с медикаменти. Колите с хранителни запаси не стигали до града, защото били ограбвани и обстрелвани. Мариам се питаше дали и в Херат се водят такива битки и ако е така, как се справя молла Файзула, а и Биби с нейните синове, снахи и внуци. И, разбира се, Джалил. Дали и той като нея се укриваше? Или беше взел жените и децата си и беше напуснал страната? Надяваше се да е някъде жив и здрав, да е успял да се измъкне от това клане.

Боевете принудиха дори Рашид да си остане цяла седмица вкъщи. Той залости портата, заложи капани в двора, заключи входната врата и я барикадира с една кушетка. Крачеше напред-назад из къщата, пушеше, надничаше през прозореца, чистеше си пистолета и ту слагаше, ту вадеше пълнителя. На два пъти под предлог, че е видял някого да се опитва да прескочи дувара, стреля към улицата.

— Карат насила малки момчета да се присъединяват към тях — каза той. — Това правят муджахидините. Посред бял ден, с насочени в главите им дула. Отмъкват ги направо от улицата. А ако бойци от противниковата милиция заловят тези момчета, на свой ред ги измъчват. Убиват ги с ток, това чух, или смазват топките им с клещи. Карат ги да ги заведат в къщите си. После нахлуват вътре, убиват бащите, изнасилват сестрите и майките. — Той размаха пистолета над главата си. — Само да са посмели да припарят в дома ми. Ще смажа техните топки! Ще им пръсна главите! Знаете ли какъв късмет имате вие двете, че мъжът ви не се плаши и от самия дявол?

Рашид погледна към пода и забеляза Азиза.

— Не ми ходи по петите — сопна й се той и се прицели наужким в нея. — Престани да вървиш след мен! Махай се! Махай се да не те настъпя.

Азиза се отдръпна. Върна се пълзешком при Мариам, обидена и объркана. В скута й тя засмука палче и се втренчи мрачно и умислено в Рашид. От време на време вдигаше очи към Мариам, на която й се стори, че търси от нея утеха.

Но по въпроса за бащите тя не можеше да й предложи никаква утеха.

Мариам изпита облекчение, когато боевете отново стихнаха, най-вече, защото не трябваше повече да седи затворена с Рашид и неговата сприхавост, която тормозеше цялата къща. А и той я плашеше, като размахваше онзи зареден пистолет около Азиза.

Един ден през зимата Лайла поиска тя да й сплете косата.

Мариам седеше неподвижно и наблюдаваше в огледалото как тънките пръсти на Лайла затягат плитките й, как лицето й се напряга от съсредоточаването. Азиза спеше на пода, свита на кълбо. Под ръката й се подаваше куклата, направена от Мариам. Беше я напълнила с бобови зърна, ушила й беше рокля от боядисан с чай плат и й беше измайсторила огърлица от нанизани на конец голи макари.

По едно време Азиза пръцна. Лайла започна да се смее и Мариам също прихна. Смяха се на отраженията си в огледалото, докато очите им се насълзиха и моментът беше толкова естествен и непринуден, че изведнъж Мариам започна да й разказва за Джалил, за нана, за джина. Лайла стоеше, отпуснала ръка на рамото й и не сваляше очи от лицето й в огледалото. Думите бликаха от устата на Мариам като кръв от артерия. Разказа за Биби джо, за молла Файзула, за унизителната поява в дома на Джалил, за самоубийството на нана. Разказа й за жените на Джалил и за претупаната никка с Рашид, за пътуването до Кабул, за своите бременности, за безбройните периоди на надежда, за побоите на Рашид.

После Лайла седна на пода до стола на Мариам и махна разсеяно едно влакънце от косата на Азиза. Настана тишина. А сетне тя рече:

— Аз също имам да ти кажа нещо.

През онази нощ Мариам не мигна. Седеше в леглото си и наблюдаваше как снегът се сипе безшумно.

Сезоните се сменяха; в Кабул президентите идваха на власт, а после ги убиваха; една империя претърпя поражение тук; стари войни свършваха и избухваха нови. Но Мариам почти не ги беше забелязала, нито пък я интересуваха. Прекарала беше тези години в отдалечено кътче на съзнанието си — сухо, безплодно поле, отвъд желания и вопли, отвъд мечти и разочарования. Там бъдещето нямаше значение. А от миналото бе извадила само една поука: любовта е пагубна грешка, а нейната съучастница, надеждата — коварна илюзия. И ако някога тези отровни цветя започнеха да никнат, Мариам веднага ги изкореняваше. Изкореняваше ги и ги закопаваше, преди да са се хванали.

Но някак си през тези последни месеци Лайла и Азиза — както се оказа, харами като нея, се превърнаха в част от нея и без тях животът, който беше търпяла толкова дълго, вече й изглеждаше непоносим.

— Заминаваме тази пролет, аз и Азиза. Ела с нас, Мариам.

Годините не бяха благосклонни към Мариам. Но може би, мислеше си тя, все още я чакаха по-добри занапред. Нов живот, в който щеше да открие блаженства, каквито според нана едно харами като нея никога нямаше да изпита. В живота й неочаквано бяха поникнали две нови цветя и докато гледаше падащия сняг, тя си представяше как молла Файзула прехвърля зърната на своята броеница и приведен й шепне със своя благ треперещ глас: „Но Бог е този, който ги е посадил, Мариам. И Той е пожелал ти да се грижиш за тях. Такава е Неговата воля, момичето ми.“