Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (34)

34

Най-голямо удоволствие на света за Лайла беше да лежи до Азиза, толкова близо до лицето на бебето си, че да гледа как големите му зеници се разширяват и свиват. Лайла обичаше да прокарва пръст по нежната мекичка кожа, по гривничките на малките му китки, по трапчинките на лактите му. Понякога полагаше Азиза на гърдите си и опряла устни на върха на главичката й, шепнеше неща за Тарик, бащата, когото тя нямаше да познава и чието лице никога нямаше да види. Лайла й разказваше за дарбата му да отгатва гатанки, за неговите хитрини и лудории, за непринудения му смях.

— Той имаше най-прекрасните мигли, гъсти като твоите. Хубава брадичка, прав нос, високо чело. О, баща ти беше красавец, Азиза. Беше съвършен. Съвършен като теб.

— Но внимаваше никога да не споменава името му.

Понякога улавяше Рашид да гледа много особено детето. Преди няколко вечери, докато седеше на пода на спалнята и с бръснарско ножче изрязваше мазол от крака си, той попита нехайно:

— Какво имаше между вас двамата?

Лайла го погледна озадачено, сякаш не беше разбрала въпроса.

— Лайли и Меджнун. Ти и сакатият. Какво имаше между него и теб?

— Беше мой приятел — отвърна тя, като се постара гласът й да е равен, и се зае припряно да приготвя шише на бебето. — Ти го знаеш.

— Не знам какво знам. — Рашид остави люспите от мазола на перваза и се тръшна на леглото. Пружината изскърца силно в знак на протест. Той разтвори крака и се хвана за чатала. — И като… приятели двамата правили ли сте нещо нередно?

— Нередно ли?

Рашид се засмя безгрижно, но Лайла усещаше погледа му — студен и изпитателен.

— Чакай да видим сега. Добре, целувал ли те е някога? Слагал ли си е ръката, където не й е мястото?

Лайла потрепери от възмущение — или поне се надяваше да изглежда така. Усещаше сърцето си в гърлото.

— Беше ми като брат.

— Чакай сега — приятел или брат?

— И двете. Той…

— Кое от двете?

— Беше и двете.

— Но братята и сестрите са любопитни един към друг. Да. Понякога братчето позволява на сестричката да види пишката му, а пък сестричката…

— Отвращаваш ме — каза Лайла.

— Значи нямаше нищо.

— Не искам да говоря повече за това.

Рашид наклони глава, присви устни и кимна.

— Хората приказваха, разбираш ли. Помня. Разправяха разни работи за вас двамата. Но ти казваш, че нямало нищо.

Искаше й се погледът, с който го изгледа, да е свиреп.

Той го издържа мъчително дълго, без да мигне, от което кокалчетата на ръката й, стиснала шишето, побеляха и тя трябваше да събере всичките си сили, за да не залитне.

Побиха я тръпки при мисълта какво би направил той, ако разбере, че краде от него. Всяка седмица от раждането на Азиза насам, докато Рашид спеше или беше в бараката, тя бъркаше в портфейла му и взимаше по една банкнота. Понякога, когато портфейлът беше изтънял, измъкваше само банкнота от пет афгана или не вземаше нищо, защото се боеше, че той ще забележи. А ако беше издут, си отмъкваше десет или двайсет; веднъж дори рискува и взе две двайсетачки. Криеше парите в торбичка, пришита под подплатата на карираното й зимно палто.

Чудеше се какво би направил, ако узнаеше, че тя се кани да избяга идната пролет. Или най-късно през лятото. Лайла се надяваше да събере хиляда афгана, половината от които щяха да отидат за автобуса от Кабул до Пешавар. Преди да тръгне, щеше да заложи халката си, както и другите бижута, които Рашид й беше подарил миналата година, когато все още беше маликата на двореца.

— Както и да е — рече той най-сетне, барабанейки с пръсти по корема си. — Няма какво да се сърдиш. Аз съм ти съпруг. А един съпруг си задава разни въпроси. Това момче извади късмет, че умря. Защото, ако беше тук сега, ако ми паднеше в ръцете… — Той засмука въздух през зъби и поклати глава.

— Нали за мъртвите не се говори лошо?

— Според мен някои хора никога не умират веднъж и завинаги.

Два дни по-късно, когато се събуди сутринта, Лайла намери пред вратата купчина внимателно сгънати детски дрешки. Имаше сукманче с розови рибки отпред, синя вълнена рокличка на цветя с чорапки и ръкавички в тон с нея, жълта пижамка на оранжеви точки и зелени памучни гащички, обточени с воланчета.

— Носи се слух — каза Рашид на масата същата вечер, мляскайки шумно, без изобщо да забелязва Азиза или жълтата й пижамка, — че Достум се кани да си смени позицията и да се присъедини към Хекматияр. На Масуд ще му дойде нанагорно да се бие с тия двамата. Да не забравяме и хазарите. — Той набучи парче патладжан от туршията, която Мариам беше направила през лятото. — Да се надяваме, че това е само слух. Защото, ако излезе истина, сегашната война — размаха мазна ръка той — ще изглежда като детска игра.

По-късно легна върху нея, както си беше с дрехите; само смъкна панталона си до глезените и се облекчи набързо. Когато спря да се тресе отгоре й, той се претърколи и заспа на мига.

Лайла се измъкна от леглото и намери Мариам в кухнята, където чистеше две пъстърви, клекнала на пода. До нея имаше купа с накиснат ориз. Кухнята миришеше на дим, препържен лук и риба.

Лайла седна в ъгъла, покри колене с края на ризата си и каза:

— Благодаря.

Мариам се направи, че не я чува. Тя наряза едната риба и взе втората. Отстрани перките с назъбен нож, обърна я с корема нагоре и я разпра с един замах от опашката до хрилете. Лайла я наблюдаваше как пъхва палец в устата на рибата, мушва го надолу и сръчно измъква вътрешностите с другата ръка.

— Дрешките са прекрасни.

— Не ми потрябваха — измърмори Мариам. Метна рибата на изцапания със сива слуз вестник и й отряза главата. — Или ще са за дъщеря ти, или за молците.

— Къде се научи така добре да чистиш риба?

— Като малка живеех край един поток. Сама си я хващах.

— Никога не съм била на риболов.

— Не е кой знае какво. Повечето е чакане — каза Мариам и разряза изкормената пъстърва на три парчета.

— Сама ли ги уши?

Мариам кимна.

— Кога?

Мариам изплакна парчетата в купа с вода.

— Когато бях бременна първия път. Или може би втория. Преди осемнайсет-деветнайсет години. Така или иначе много отдавна. Както казах, не ми потрябваха.

— Много добра шивачка си. Защо и мен не ме научиш?

Мариам сложи измитите парчета в чиста купа. Вдигна глава — от пръстите й капеше вода — и погледна Лайла така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Миналата нощ, когато той… Никой досега не ме е защитавал — каза тя.

Лайла се взря в отпуснатите й бузи, в увисналите клепачи, в дълбоките бръчки около устата й — забеляза всичко това, сякаш и тя я виждаше за пръв път. И за пръв път съзря не лице на враг, а лице, белязано от стаена болка, безропотно тегло, покорство и примирение. Лайла се запита дали ако остане тук, след двайсет години това няма да е собственото й лице.

— Не можех да му позволя да те бие — каза. — Отраснала съм в семейство, в което не се вършеха такива неща.

— Това е твоето семейство сега. Трябва да свикнеш.

— Не и с това, не.

— Ще ти посегне и на теб, да знаеш — рече Мариам и си избърса ръцете в парцал. — Много скоро. А и ти му роди дъщеря. Така че твоят грях е по-непростим и от моя.

Лайла стана.

— Знам, че навън е много студено, но какво ще кажеш ние, грешниците, да изпием по чаша чай на двора?

Мариам се изненада.

— Не мога. Трябва да нарежа зеленчуците.

— Ще ти помогна сутринта.

— И трябва да почистя тук.

— Ще го свършим двете. Ако не греша, останала е малко халва. Много върви с чай.

Мариам остави парцала на шкафа. Лайла усети притеснение в начина, по който си подръпна ръкавите, оправи си хиджаба, напъха отдолу кичур коса.

— Китайците казват, че е по-добре да те лишат от храна за три дни, отколкото от чай за един.

Мариам се усмихна леко.

— Хубава поговорка.

— Така е.

— Но не мога да остана дълго.

— Една чашка.

Настаниха се на сгъваеми столове отвън и си отчупваха с пръсти халва от обща чиния. Наляха си втора чаша и когато Лайла я попита дали иска още една, Мариам прие. Докато по хълмовете трещяха оръдия, двете гледаха как облаците се плъзгат по луната и последните за годината светулки описват яркожълти дъги в тъмнината. Когато Азиза се събуди и се разплака, а Рашид кресна на Лайла да иде да й затвори устата, двете се спогледаха. Откровен, многозначителен поглед. И от този мимолетен безмълвен контакт с Мариам Лайла проумя, че те не са вече врагове.