Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (33)

33

Рано една сутрин през пролетта на 1993 година Мариам стоеше до прозореца на дневната и гледаше как Рашид извежда момичето. Тя пристъпваше тромаво, приведена в кръста и закрилнически преметнала ръка през издутия си корем, който приличаше на тъпан под бурката. Загрижен и крайно внимателен, Рашид я придържеше за лакътя и я водеше през двора като пътен полицай. Направи й знак да почака, хукна към портата, отвори я и я подпря с крак, после й махна да приближи. Когато тя стигна до него, той я хвана за ръката и й помогна да мине през прага. Мариам едва ли не го чуваше да казва: „Внимавай в краката си, така, цвете мое, полека.“

Върнаха се привечер на другия ден.

Мариам видя Рашид, който влезе пръв. Той не задържа портата и тя без малко да халоса момичето в лицето. Рашид прекоси двора с бързи крачки. Мариам забеляза сянка на лицето му, смрачено под бакърената светлина на здрача. Вътре той си свали палтото и го хвърли на дивана. Мина покрай Мариам, като едва не я помете, и рече сопнато:

— Гладен съм. Слагай вечерята.

Входната врата се отвори. Мариам надникна в коридора и видя момичето с увит в повой вързоп на сгънатата лява ръка. Единият й крак бе отвън, а другият подпираше вратата да не се затръшне. Беше се привела и пъшкаше, опитвайки се да вдигне книжната торба с нещата, която бе оставила на земята, за да си отвори. Усилието беше изкривило лицето й. Тя вдигна очи и видя Мариам.

Мариам се обърна и отиде в кухнята да стопли яденето на Рашид.

— Сякаш някой върти отвертка в ухото ми — каза Рашид и разтърка очи. Стоеше на вратата на Мариам с подпухнали очи и само по завързан хлабаво тумбан. Побелялата му коса беше разчорлена. — Този рев… Не го издържам.

Долу момичето ходеше напред-назад с бебето и се опитваше да му пее.

— От два месеца не съм спал като хората нито една нощ — рече Рашид. — Стаята вони като помийна яма. Навсякъде се въргалят насрани пелени. Оная нощ настъпих една.

Вътрешно Мариам се усмихна с перверзно задоволство.

— Изкарай я навън! — изкрещя през рамо Рашид. — Не можеш ли да я пратиш на двора?

Пеенето спря за кратко.

— Ще хване пневмония!

— Вече е лято!

— Какво?

Рашид стисна зъби и извика по-високо:

— Казвам, че навън е топло!

— Няма да я пратя навън!

Пеенето пак започна.

— Понякога, кълна се, че понякога ми иде да сложа това същество в сандък и да го пусна по река Кабул. Като малкия Мойсей.

Мариам не го беше чувала да нарича дъщеря си с името, което й беше дала майка й — Азиза. Скъпоценна. Все „бебето“ или когато беше бесен — „това същество“.

Някои нощи Мариам ги подслушваше как се карат. Отиваше на пръсти до вратата им и го чуваше да се оплаква от бебето, все от „бебето“ — от непрестанния му рев, миризмите, играчките, в които се спъвал, от това, че тя не обръщала внимание на мъжа си, защото то постоянно искало да яде, да го оригват, преобличат, разхождат, носят на ръце. Момичето на свой ред го кореше, че пуши в стаята, че не дава детето да спи при тях. Имаше други спорове на по-нисък глас.

— Докторът каза шест седмици.

— Не още, Рашид. Не. Остави ме, Хайде. Не го прави.

— Вече минаха два месеца.

— Шшшт. Ето на. Събуди го. — После по-остро: — Хош шоди! Сега щастлив ли си?

Мариам се прокрадваше обратно в стаята си.

— Не можеш ли да помогнеш? — питаше сега Рашид. — Трябва да има нещо, което да можеш да направиш.

— Какво разбирам аз от бебета? — отвърна Мариам.

— Рашид! Може ли да донесеш шишето? На шкафа е. Тя не ще да суче. Искам пак да опитам с шишето.

Писъкът на бебето се надигна и разцепи главата му като сатър.

Рашид стисна очи.

— Това същество е военен диктатор. Хекматияр. Лайла е родила Гулбудин Хекматияр, казвам ти.

Мариам гледаше как дните на момичето минават изцяло в кърмене, люлеене, дундуркане, разхождане. Дори когато бебето спеше, имаше пелени, които трябваше да се перат, да се киснат в кофа с дезинфектант, който момичето бе настояло Рашид да купи. Трябваше да заглажда нокти с пиличка, да пере ританки и пижамки и да ги простира да съхнат. Тези дрешки, както и други неща, свързани с бебето, ставаха повод за разправии.

— Какво им е? — питаше Рашид.

— Момчешки са.

— И ти си мислиш, че разбира разликата? Малко ли се охарчих за тях? И още нещо, не ми харесва тонът ти. Приеми го като предупреждение.

Всяка седмица без изключение момичето нагряваше черен железен мангал на огъня, хвърляше в него щипка семена от диво седефче и насочваше с ръка дима към бебето си, за да пропъди злото.

За Мариам беше изтощително да наблюдава неспирния ентусиазъм на момичето, но трябваше да признае, макар и само пред себе си, че донякъде й се възхищаваше. Удивляваше се, че очите й греят от обожание дори сутрин, когато клюмаше от умора и беше бледа като восък, след като цяла нощ бе разнасяла детето на ръце. Избухваше в смях, когато то пръцкаше. Очароваха я и най-малките промени у него и обявяваше всичко, което то правеше, за изумително.

— Виж! Протяга ръчичка към дрънкалката. Колко е умничка!

— Ще извикам пресата — отвръщаше Рашид.

Всяка вечер имаше демонстрации. Когато момичето настояваше той да види нещо, Рашид повдигаше осеяния си със сини вени гърбав нос и хвърляше отегчен кос поглед към бебето.

— Гледай. Гледай как се смее, като щракам с пръсти. Ето! Видя ли?

Рашид изсумтяваше и се надвесваше над чинията си. Мариам помнеше как навремето присъствието на момичето го запленяваше. Всичко, което тя казваше, му доставяше удоволствие, събуждаше любопитството му, караше го да вдига глава от чинията и да кима одобрително.

А сега, когато беше изпаднала в немилост, Мариам трябваше да се радва и да се чувства отмъстена. Но колкото и да е странно, не беше така. Ни най-малко. Мариам с изненада осъзна, че й е жал за нея.

По време на вечеря момичето даваше воля на неспирните си страхове и тревоги. На върха на списъка беше пневмонията, от която се плашеше при всяко най-безобидно покашляне. Следваше дизентерията, чийто призрак се надигаше при всяко по-рядко ако. Всеки лек обрив беше лещенка или морбили.

— Не бива да се привързваш толкова — каза една вечер Рашид.

— Какво искаш да кажеш?

— Оная вечер слушах радио. „Гласът на Америка“. Чух интересна статистика. Казаха, че в Афганистан едно от всеки четири деца ще умре, преди да навърши пет години. Това е, което казаха. Обаче те… Какво? Какво? Къде отиваш? Ела тук, върни се. Веднага ела тук! — извика той и погледна объркан Мариам. — Какво й става?

Мариам тъкмо си лягаше, когато караницата пак започна. Беше гореща лятна нощ, типична за месец capamau в Кабул. Отдавна не беше валяло. Мариам отвори прозореца, после го затвори, защото отвън не нахлу свеж въздух, а само комари. Тя усещаше как жегата се надига от земята, прониква през разкъртените дъски на бараката в двора, както и през стените на стаята й. Обикновено разправията свършваше за няколко минути, но мина половин час, а тя не само продължаваше, но и се ожесточаваше. Мариам чу, че Рашид започна да крещи. Гласът на момичето, по-тих от неговия, беше неуверен и писклив. Скоро и бебето ревна.

После Мариам чу рязкото отваряне на вратата им. На сутринта щеше да види отпечатъка от дръжката върху стената на коридора. Седеше в кревата си, когато Рашид влетя в стаята й.

Беше по бели долни гащи и фланела с жълти петна от пот под мишниците. На краката си беше нахлузил джапанки. Държеше кафявия колан, който си беше купил за своята никка с момичето, и навиваше около юмрука си края с дупките.

— Това е твое дело. Знам — изръмжа той и тръгна към нея.

Мариам се измъкна от кревата и започна да отстъпва назад. Ръцете й се кръстосаха инстинктивно пред гърдите, където обикновено я удряше най-напред.

— За какво говориш? — заекна тя.

— Отблъсква ме. Ти я учиш да го прави.

С времето Мариам беше станала безчувствена към презрението и забележките, присмеха и укорите. Но не можеше да овладее страха си. През всички тези години тя се разтреперваше от ужас, когато той се озлобяваше, навиваше стегнато колана около юмрука си, а кожата скърцаше и кръвясалите му очи святкаха. Беше страхът на пусната в клетката на тигъра коза в мига, когато звярът вдига поглед от лапите си и започва да ръмжи.

Сега вече и момичето беше в стаята. Очите й бяха широко отворени, лицето — изкривено от уплаха.

— Трябваше да се сетя, че ти ще я развалиш — кресна злобно Рашид на Мариам.

Той замахна с колана и го изпробва на бедрото си. Катарамата издрънча.

— Спри, бас! — извика момичето. — Не бива така, Рашид.

— Връщай се в стаята.

Мариам отново заотстъпва назад.

— Не! Не го прави!

— Веднага!

Рашид пак вдигна колана и този път замахна към Мариам.

После стана нещо смайващо — момичето се хвърли към него, сграбчи с две ръце лакътя му и се опита да го събори, но успя само да увисне на ръката му. Така или иначе, забави настъплението му срещу Мариам.

— Пусни ме! — изкрещя той.

— Добре, прав си. Но не прави това. Моля те, Рашид, без бой! Моля те, недей!

Те продължиха да се боричкат — момичето, увиснало на ръката му и умоляващо, и Рашид, който се опитваше да се освободи от хватката, без да изпуска от очи Мариам, която беше толкова слисана, че не помръдваше.

В крайна сметка Мариам разбра, че няма да има бой, не и тази нощ. Той й беше дал да разбере каквото трябва. Рашид остана така още няколко минути с вдигната ръка, запъхтян и с лъснало от пот чело. После свали бавно ръката си. Краката на момичето стигнаха пода, но тя продължи да го стиска, сякаш не му вярваше, тъй че той трябваше да изтръгне със сила ръката си от впитите й пръсти.

— Не ти се е разминало — каза той и преметна колана през рамо. — Не ви се е разминало и на двете. Няма да ме правите на глупак в собствения ми дом.

После хвърли на Мариам един последен убийствен поглед и избута момичето навън.

Когато чу вратата им да се затваря, Мариам се мушна в леглото, зарови глава под възглавницата и зачака треперенето да премине.

Тази нощ се събуди три пъти. Първия път от грохота на ракетите на запад, откъм Картехчар. Втория път от плача на бебето долу, шъткането на момичето, удрянето на лъжица по шише с мляко. Накрая беше от жаждата, която я вдигна от леглото.

Долу дневната тънеше в мрак с изключение на лунен лъч, процеждащ се през прозореца. Мариам чуваше бръмченето на муха, зърна очертанията на чугунената печка в ъгъла, стърчащия от нея кюнец, който точно под тавана правеше остра чупка.

На път за кухнята се препъна. В краката й имаше нещо. Когато очите й свикнаха с тъмнината, видя момичето и бебето да лежат върху дюшек на пода.

Момичето спеше на една страна и похъркваше. Бебето беше будно. Мариам запали газената лампа на масата и клекна. И на светлината за пръв разгледа бебето отблизо, кичура тъмна коса, лешниковите очи с гъсти мигли, розовите бузки и устните с цвят на зрял нар.

Имаше чувството, че и бебето я разглежда. Лежеше по гръб с извъртяна настрани главичка и гледаше Мариам със смесица от радост, объркване и подозрение. Зачуди се дали лицето й го е изплашило, но в този миг то нададе щастлив писък и тя разбра, че е благосклонно към нея.

— Шшшт — пошушна Мариам. — Ще събудиш майка си, нищо че е глуха с едното ухо.

Ръката на детето се събра в юмруче. Юмручето се вдигна, отпусна се и намери път към устата му. Напъхало го цялото, то успя да се усмихне на Мариам и по устните му лъснаха мехурчета слюнка.

— Я се виж. На нищо не приличаш в тия проклети момчешки дрешки. И така увита в тая жега. Нищо чудно, че още не си заспала.

Мариам отметна одеялцето и с ужас видя отдолу още едно. Зацъка с език и щом махна и него, бебето се разсмя облекчено и размаха ръце като крилца на птичка.

— Така е по-добре, нали?

Мариам понечи да стане, но бебето сграбчи кутрето й. Пръстчетата му се стегнаха около него. Бяха топли, меки и влажни от слюнка.

— А-гууу — изгука то.

— Добре, бас, пусни ме.

Стиснало кутрето й, то зарита.

Мариам си измъкна пръста. Бебето се усмихна и издаде низ от гъргорещи звуци. Юмручето пак попадна в устата му.

— От какво си толкова щастлива? А? На какво се смееш? Не си чак толкова умна, както разправя майка ти. Баща ти е животно, а майка ти е глупачка. Нямаше да се смееш толкова, ако го знаеше. Не, нямаше. Заспивай, хайде. Заспивай.

Мариам се надигна и направи няколко крачки, преди да чуе онези мрънливи звуци, които предвещаваха голям рев, и се върна.

— Какво има? Какво искаш от мен?

Бебето грейна в беззъба усмивка.

Мариам въздъхна, приседна до него, остави го да сграбчи пръста й и се загледа как то свива пухкавите си крачета и рита във въздуха, писукайки. И седя така, докато бебето не спря да мърда и не започна да похърква лекичко.

Присмехулниците пееха весело на двора, а когато литваха, крилата им улавяха сияйната лунна светлина, процеждаща се през облаците. Гърлото й изгаряше от жажда, а краката й се схванаха, но мина доста време, преди да си измъкне пръста от ръчичката на бебето и да стане.