Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (32)

32

Лайла си спомни едно събиране у тях преди години, в ден, когато мами беше добре. Жените седяха в градината и ядяха черниците, които Уаджма беше набрала в двора си. Едрите черници бяха бели и розови, а някои морави като спуканите венички по носа на Уаджма.

— Чухте ли как е умрял синът му? — попита Уаджма и енергично натъпка пълна шепа черници в хлътналата си уста.

— Удавил се е, нали? — каза Нила, майката на Гити. Май в езерото Гарга.

— Но знаете ли, знаете ли, че Рашид… — Уаджма вдигна пръст, взе да кима, дъвчейки, и ги накара да чакат, докато преглътне черниците. — Знаете ли, че по онова време той пиеше и точно този ден бил безобразно пиян? Самата истина. Безобразно пиян, казват. Още сутринта се наливал с шараб. По пладне се проснал в несвяст на един шезлонг. Топ да гръмнел, нямало да трепне.

Лайла си спомни как Уаджма закри уста и се оригна; как мушеше език между малкото останали й зъби.

— Представете си какво е станало после. Момчето влязло във водата, без да го видят. Намерили го малко по-късно с лицето надолу. Хората се втурнали да помагат — половината да свестяват детето, а другите да свестяват бащата. Някой се навел над детето и направил онова… дишане уста в уста. Ама било безполезно. Всички го разбрали. Момчето било мъртво.

Лайла си спомни как Уаджма вдигна пръст и изрече с треперещ набожен глас:

— Затова свещеният Коран забранява шараба. Защото винаги трезвият плаща за греховете на пияния. Така се получава.

Тъкмо тази история се въртеше в главата на Лайла, след като съобщи на Рашид, че чака бебе. Той тутакси се метна на колелото си, отиде в една джамия и се помоли да е момче.

Същата вечер тя гледаше как Мариам побутва парче месо из чинията си. Тримата бяха заедно, когато Рашид обяви новината с висок и драматичен глас — никога дотогава Лайла не беше ставала свидетел на такава възторжена жестокост. Миглите на Мариам потрепнаха. Лицето й пламна. Седеше мрачна и изглеждаше съкрушена.

После Рашид се качи да си слуша радиото, а Лайла помогна на Мариам да раздигне софрата.

— Не мога да си представя какво си сега — рече Мариам, докато събираше зрънца ориз и трохи хляб, — щом преди беше мерцедес.

Лайла изпробва по-духовита реакция.

— Влак? Може би реактивен самолет?

Мариам се изпъна и рече:

— Не си мислиш, надявам се, че това ще ти е оправдание да не си вършиш работата.

Лайла понечи да отговори, но размисли. Каза си, че Мариам е единственият невинен участник в тази комбинация. Мариам и бебето.

По-късно, в леглото му, Лайла се разплака.

— Какво й е? Рашид вдигна брадичката й, искаше да знае. Болна ли е? Бебето ли, нещо лошо става с бебето ли? Не? Да не би Мариам да я тормози? Това е, нали?

— Не.

— Уаллах о биллах, ще сляза и ще я науча аз нея. За каква се мисли, че да те…

— Не!

Той се беше надигнал и тя трябваше да го сграбчи за ръката и да го дръпне.

— Недей! Не! Тя е добра с мен. Трябва ми минутка, това е всичко. Ще се оправя.

Той седна до нея и я загали по врата. Шепнеше нещо. Ръката му се плъзна бавно надолу по гърба й, после нагоре. Притисна се в тялото й и оголи кривите си зъби.

— Да видим тогава — измърка — дали не мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.

Първо дърветата — онези, които не бяха отсечени за огрев — се разделиха с обагрените в жълто и охра листа. После нахлуха ветровете, студени и сурови, и зафучаха бясно из града. Те обрулиха и последните есенни листа и дърветата заприличаха на призраци на фона на немеещите кафяви хълмове. Първият сняг беше слаб и снежинките се топяха, преди да стигнат земята. После пътищата замръзнаха, снегът затрупа покривите, преспите стигнаха до средата на заскрежените прозорци. Със снега дойдоха и хвърчилата, някога господари на зимното кабулско небе, а днес плахи нарушители на територия, за която претендираха ракети и изтребители.

Рашид постоянно носеше вкъщи новини за войната и Лайла се объркваше от обясненията му кой с кого е, кой на кого е верен. Саяф се биеше с хазарите, хазарите се биеха с Масуд.

— А той, разбира се, се бие с Хекматияр, който има подкрепата на Пакистан. Тия двамата — Масуд и Хекматияр, са смъртни врагове. Саяф, той пък е на страната на Масуд. А Хекматияр напоследък подкрепя хазарите.

Колкото до непредсказуемия узбекски командир Достум, каза Рашид, никой не бил наясно с кого ще се съюзи. През осемдесетте Достум се сражавал срещу руснаците на страната на муджахидините, но изменил на каузата и след изтеглянето на Съветската армия оказал помощ на марионетния комунистически режим на Наджибула. Дори получил медал, който му връчил самият Наджибула, но това било, преди отново да дезертира и да се върне при муджахидините. Според Рашид засега Достум подкрепял Масуд.

В Кабул, особено в западната му част, бушуваха пожари и над затрупаните в сняг къщи се стелеха черни облаци дим. Закриваха се посолства. Затваряха се училища. Кръвта на ранените изтичала в чакалните на болниците, разправяше Рашид, а в операционните ампутирали крайници без упойка.

— Но ти не се притеснявай — казваше той. — Като си с мен, няма страшно, цвете мое. Ако някой се опита да ти навреди, ще му изтръгна джигера и ще го накарам да го сдъвче.

Тази зима накъдето и да се обърнеше, Лайла се блъскаше в стени. Мислеше си с копнеж за необятните небеса от детството си, за дните, когато с баби ходеха на турнирите бузкаши, а с мами на пазара; за дните, когато тичаше на воля по улиците и одумваше момчетата с Гити и Хасина. Нейните дни, когато седеше с Тарик върху постеля от детелина на брега на някой поток и двамата си разменяха гатанки и бонбони и гледаха залеза.

Но да мисли за Тарик беше опасно, защото, преди да успее да спре, го виждаше да лежи със стърчащи от изгореното му тяло тръбички. Подобно на паренето, изгарящо напоследък гърлото й, в гърдите й се надигаше сковаваща болка. Краката й отмаляваха и трябваше да се хване за нещо.

Лайла прекара зимата на 1992 година, заета с къщна работа — метеше, бършеше мухъла от тиквено жълтите стени на спалнята им с Рашид, переше на двора в голям меден леген. Понякога сякаш кръжеше над собственото си тяло и се гледаше как клечи до легена, запретнала ръкави, и със зачервени пръсти изстисква потниците на Рашид. Тогава се чувстваше безпомощна като корабокрушенец, преплувал мили, без да съзира бряг.

Когато беше прекалено студено, за да излиза навън, Лайла се въртеше из къщи. Обикаляше коридора, плъзгайки нокът по стената, тътреше се нагоре-надолу по стълбите с неизмито лице и рошава коса. Вървеше така, докато не налетеше на Мариам, която я стрелваше с мрачен поглед и продължаваше да изкормва чушки и да орязва тлъстините на месото. Стаята се изпълваше със злокобно мълчание и Лайла едва ли не виждаше безмълвната враждебност, която се излъчваше от Мариам, като горещи вълни от напечен асфалт. Тогава се прибираше в стаята си, сядаше на леглото и гледаше как снегът вали.

Един ден Рашид я заведе в работилницата си.

Когато излизаха заедно, той вървеше редом с нея, стиснал лакътя й. За Лайла вървенето по улиците се беше превърнало в упражнение по безопасно ходене. Очите й все още се нагаждаха към ограничената видимост през мрежата на бурката, краката й все още се заплитаха в полите. Изпитваше постоянен страх да не се спъне и да не падне, да не си счупи глезен, ако стъпи в дупка. Но въпреки това намираше известно удобство в анонимността, която й осигуряваше бурката. Нямаше да я разкрият, ако срещнеше стари познати. Нямаше да й се наложи да вижда изненадата в очите им, съжалението или злорадството заради падението й, заради провала на големите й амбиции.

Работилницата на Рашид беше по-просторна и по-светла, отколкото си я беше представяла. Той я накара да седне зад отрупания му тезгях, върху който бяха разхвърляни подметки и парчета кожа. Показа й чукчетата си, обясни й как работи шмиргелът, а гласът му кънтеше гордо.

Опипа корема й, не през ризата, а под нея. Пръстите му бяха студени и груби и по опънатата й кожа сякаш застърга кора от дърво. Лайла си спомни ръцете на Тарик, нежни, но силни, изпъкналите вени, които й се струваха толкова мъжествени.

— Бързо расте — каза Рашид. — Голямо момче ще е. Синът ми ще е пехливан! Като баща си.

Лайла придърпа надолу блузата си. Изпълваше я страх, когато той говореше така.

— Спогаждате ли се с Мариам?

Тя кимна.

— Хубаво. Хубаво.

Не му каза, че за пръв път са стигнали до истински бой.

Случи се преди няколко дни. Лайла отиде в кухнята и свари Мариам да отваря рязко чекмеджета и да ги затръшва. Каза, че търси дългата дървена лъжица, с която бъркала ориза.

— Къде си я забутала? — извъртя се тя към Лайла.

— Аз ли? Не съм я пипала. Почти не влизам тук.

— Забелязах.

— Това обвинение ли е? Ти искаше да е така, помниш ли? Каза, че ти ще готвиш. Но ако настояваш да се сменим…

— Значи казваш, че са й пораснали крака и е избягала. Теп, теп, теп. Това ли е станало, дете!

— Казвам, че… — Лайла се помъчи да запази спокойствие. Обикновено успяваше да преглътне подигравките и упреците на Мариам. Но глезените й се бяха подули, болеше я глава и този ден паренето в гърдите беше нетърпимо. — Казвам, че може да си я сложила на друго място.

— На друго място? — Мариам дръпна едно чекмедже и шпатулите и ножовете в него издрънчаха. — От колко време си тук? От няколко месеца. А аз живея в тая къща от деветнайсет години, момиче. И държа тази лъжица в това чекмедже от времето, когато си се напикавала.

— И все пак — рече Лайла, стиснала зъби, за да не избухне — възможно е да си я сложила другаде и да си забравила.

— Възможно е и ти да си я скрила някъде, за да ме вбесиш.

— Ти си една намусена нещастница — каза Лайла.

Мариам се сепна, но бързо се окопити и изстреля презрително:

— А ти си курва. И крадла. Крадлива курва, ето каква си!

После двете закрещяха. Грабнаха тенджери, но все пак не ги запратиха една срещу друга. Започнаха да се наричат с имена, които сега я караха да се изчервява. От тогава не си говореха. Лайла все още беше потресена от своята избухливост, но истината беше, че в известен смисъл скандалът й допадна, хареса й да крещи на Мариам, да я кълне, да има мишена, в която да запраща кипящия си гняв и своята мъка. Лайла се чудеше дали и Мариам не изпитва същото.

После хукна по стълбите и се хвърли на леглото на Рашид. Долу Мариам продължаваше да крещи:

— Да пукнеш дано! Да пукнеш!

Лайла лежеше и стенеше, заровила глава във възглавницата. Изведнъж й домъчня за родителите й и изпита такава болка, каквато не беше изпитвала от онези кошмарни дни след взрива. Лежа там, сграбчила чаршафите, докато внезапно дъхът й секна. Тя се надигна и се хвана за корема.

Бебето току-що беше ритнало за пръв път.