Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (31)

31

Денем момичето не беше нищо повече от скърцаща пружина на легло и стъпки по пода над главата й. Беше плисък на вода в банята или тракане на лъжичка по чаша за чай в спалнята горе. Понякога успяваше да зърне с крайчеца на окото си неясни очертания на полите на рокля, шумолящи нагоре по стълбата, скръстени на гърдите ръце, шляпащи сандали. Но беше невъзможно да не се засичат. Мариам се разминаваше с момичето по стълбата, в тесния коридор, в кухнята или на вратата, когато влизаше и излизаше на двора. При такива срещи пространството между тях се изпълваше с неловко напрежение. Момичето подбираше полите на дрехата си и изричаше тихо дума-две за извинение, а когато минаваше забързано покрай Мариам, тя успяваше да я изгледа косо и да види, че се изчервява. Понякога усещаше по нея миризмата на Рашид. Надушваше потта му по кожата на момичето, цигарите, сладострастието. За щастие в нейния живот сексът беше затворена страница. От доста време беше така и сега само при мисълта за мъчителните моменти под Рашид чувстваше, че ще повърне.

Вечер обаче този умел танц на взаимно избягване трябваше да прекъсне. Рашид заяви, че те са семейство. Държеше да е така, а семействата трябвало да ядат заедно.

— Какво е това? — питаше, докато пръстите му късаха месото от кокала; представлението с лъжиците и вилиците беше изоставено седмица след сватбата с момичето. — Да не съм се оженил за две статуи? Хайде, Мариам, кажи й нещо. Къде са ти маниерите?

Смучейки мозъка от кокал, казваше на момичето:

— Но ти не бива да я виниш. Тя е тиха, което е истинска благодат, защото, уаллах, ако човек няма кой знае какво да каже, трябва да е скъп на думите. Ние сме граждани, ти и аз, но тя е селянка. Даже не е и от село. Не. Израсла е в колиба от кал в пущинака. Баща й я скрил там. Мариам, каза ли й, че си харами? Е, такава е. Но не е без качества, ако трябва да съм честен. Сама ще се увериш, Лайла джан. Първо, издръжлива е, второ, работлива е и няма претенции. Ще го кажа така — ако беше кола, щеше да е волга.

Мариам беше вече на трийсет и три, но думата харами и сега я жегваше болезнено. Все още я караше да се чувства напаст, хлебарка. Спомни си как нана я дърпаше за китките и викаше: „Ах, ти, непохватно малко харами. Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.“

— Ти — каза Рашид на момичето, — ти, от друга страна, щеше да си мерцедес. Чисто нов лъскав бенц. Но… Но… — Той вдигна мазния си показалец. — Човек трябва да полага известни… грижи за мерцедеса. От уважение към красотата и майсторската му направа, нали разбираш? О, сигурно си мислиш, че съм луд с тия мои приказки за автомобили. Не казвам, че сте коли. Просто пояснявам какво мисля.

За да продължи речта си, той върна в чинията си топката ориз, която беше направил, и пръстите му запобутваха яденето, а погледът му стана сериозен и замислен.

— Човек не бива да говори лошо за покойниците, още по-малко за шахидите. И искам да знаеш, че като казвам това, не значи, че се отнасям с неуважение към родителите ти, но имам известни… възражения, задето те, да ги прости Аллах и да ги дари с покой в рая, не бяха много строги с теб. Прощавай, но е така!

Студеният ненавистен поглед, с който момичето стрелна Рашид, не убягна на Мариам, но той бе забил очи в мангала и не го забеляза.

— Няма значение. Важното е, че сега съм твой съпруг и на мен се пада да пазя не само твоята, а и нашата чест, нашите нанг и нсшус. Това е бремето на съпруга. Остави на мен да се погрижа. Моля те. А ти, ти си кралицата, маликата, и този дом е твоят дворец. Ако искаш да ти се свърши нещо, накарай Мариам и тя ще го свърши вместо теб. Нали, Мариам? А ако си пожелаеш нещо, аз ще ти го купя. Такъв съпруг съм аз, ще видиш.

— Всичко, което искам в замяна, е много просто. Да се въздържаш да излизаш от тази къща сама. Това е всичко. Просто, нали? Ако ме няма, а ти трябва нещо начаса, трябва ти на всяка цена и не можеш да ме дочакаш, тогава можеш да изпратиш Мариам и тя ще иде да ти го купи. Сигурно забелязваш, че се отнасям към теб по-различно. Е, човек не кара по един и същ начин волга и мерцедес. Би било глупаво, нали? О, искам също, когато излизаме заедно, да носиш бурка. Заради собствената ти сигурност, разбира се. Това е най-доброто. Сега има толкова много похотливи мъже в този град. С долни намерения и готови да обезчестят дори омъжена жена. Така. Това е всичко.

Той се изкашля.

— Трябва да кажа, че когато не съм вкъщи, Мариам ще е очите и ушите ми. — На това място той стрелна към Мариам поглед, подобен на ритник в слепоочието с метален връх на обувка. — Не че съм недоверчив. Напротив. Честно казано, ти ми се виждаш много умна за годините си. Но си все още млада жена, Лайла джан, а младите жени могат да направят лош избор. Склонни са към пакости. Във всеки случай Мариам ще е отговорна за теб. И ако стане грешка…

Той не спираше да говори. Мариам седеше и наблюдаваше крадешком момичето, а Рашид ги засипваше с изискванията и решенията си, както ракетите засипваха Кабул.

 

Един ден Мариам беше в дневната и сгъваше ризите на Рашид, които беше свалила от простора. Не знаеше от колко време момичето е там, но когато взе една риза и се обърна, я видя да стои до вратата, стиснала в шепи чаша чай.

— Не исках да те стресна — каза момичето. — Извинявай.

Мариам само я погледна.

Слънцето падаше върху лицето, върху големите й зелени очи и гладкото чело, върху изпъкналите скули и хубавите гъсти вежди, съвсем различни от редките и стърчащи косъмчета на Мариам. Русата й коса, сресана тази сутрин, беше разделена на път.

Мариам видя, че стиска притеснено чашата, че раменете й са сковани и е нервна. Представи си я как седи на леглото и се бори безуспешно да усмири нервите си.

— Листата сменят цвета си — рече дружелюбно момичето. — Забелязала ли си? Есента ми е любимият сезон. Обичам миризмата на есен, когато хората горят сухи листа в градините си. Майка ми обичаше най-много пролетта. Познаваше ли майка ми?

— Всъщност не.

Момичето сложи ръка зад ухото си, за да чува по-добре.

— Какво?

Мариам повиши глас:

— Казах, не. Не познавах майка ти.

— Ооо!

— Искаш ли нещо?

— Мариам джан, ще ми се да… За онова, което той каза онази вечер…

— Канех се да си поговоря с теб по въпроса — прекъсна я Мариам.

— Да, моля те — откликна чистосърдечно и едва ли не нетърпеливо момичето. И приближи на крачка. Изглеждаше облекчена.

Чуруликаше авлига. Някой теглеше количка и Мариам чуваше скърцането, тропота на железните колела по неравния път. Не от много далеч се чу стрелба, един изстрел, последван от още три, а после безмълвие.

— Няма да съм ти слугиня — каза Мариам. — Дума да не става.

Момичето се сепна.

— Не. Разбира се, че не.

— Може да си малината на двореца, а аз — дехати, но няма да изпълнявам заповедите ти. Чуваш ли ме? Няма да съм ти слугиня.

— Не! Аз не очаквам…

— И ако си мислиш, че можеш да използваш външността си, за да се отървеш от мен, грешиш. Първа дойдох тук. Няма да се оставя да ме изхвърлиш.

— Аз не го искам — изрече плахо момичето.

— Освен това раните ти вече заздравяха. Така че можеш да поемеш своя дял от домакинската работа…

Момичето кимаше бързо. Малко от чая й се изплиска, но тя не забеляза.

— Да, това е другото, за което слязох — да ти благодаря, че се грижиш за мен.

— Е, нямаше да го правя — озъби се Мариам. — Нямаше да те храня и да те мия, да се грижа за теб, докато беше зле, ако знаех, че ще се завъртиш около мъжа ми и ще ми го откраднеш.

— Да ти го открадна?

— Ще продължа да готвя и да мия чиниите. Ти ще переш и ще чистиш. За останалото ще се редуваме. И още нещо — нямам нужда от компанията ти. Не я ща. Искам да съм сама. Остави ме на мира и аз ще ти се отплатя за услугата. Само така ще можем да я караме. Такива са правилата.

Когато свърши, сърцето й биеше лудешки, а устата й беше пресъхнала. Никога досега не беше говорила така, никога не беше налагала толкова категорично волята си. Би трябвало да е въодушевена, но очите на момичето се бяха насълзили, тъй че удоволствието, което Мариам изпита от този изблик на гняв, се оказа незначително и неуместно.

Тя протегна ризите към момичето.

— Сложи ги в шкафа, не в дрешника. Обича белите да са в най-горното чекмедже, а другите — в средното заедно с чорапите.

Момичето остави чашата на пода и протегна длани да поеме ризите.

— Съжалявам за всичко това — рече дрезгаво.

— Така и трябва — отвърна Мариам. — Трябва да съжаляваш.