Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (28)

28

Лайла седна срещу Абдул Шариф — слаб човек с малка глава и подут нос, по който имаше белези от рани, каквито имаше и по бузите му. Косата му — къса и кестенява, стърчеше като игли в игленик.

— Прощавай, хамшира — каза той, докато оправяше хлабавата си якичка и попиваше с кърпичка челото си. — Боя се, че още не съм се възстановил напълно. Още пет дена от… как им викаха на тия хапчета… сулфа?

Лайла се извъртя на стола така, че здравото й дясно ухо да е по-близо до него.

— Приятел на нашите ли сте?

— Не, не — отвърна бързо Абдул Шариф. — Извини ме. — Той вдигна пръст и отпи голяма глътка от водата, която Мариам бе сложила пред него.

— Трябва май да започна от самото начало. — Той избърса устните си, после пак челото. — Аз съм предприемач. Имам магазини за облекла, повечето за мъжки дрехи. Чапани, тумбани, шапки, костюми, вратовръзки — каквото си поискаш. Два магазина тук, в Кабул — в Таймани и в Шар-е нау, — макар че наскоро ги продадох. И два в Пакистан, в Пешавар. Там е и складът ми. Тъй че пътувам много. Което тези дни — той тръсна глава и се засмя унило — е, да речем, рисковано. Неотдавна бях по работа в Пешавар — да взема поръчки, да проверя запасите от стока, такива неща. И да навестя семейството си. Имаме три дъщери, алхамдулеллах. Преместих ги с жена ми в Пешавар, след като муджахидините се хванаха за гушите. Няма да допусна имената им да влязат в списъка на шахидите. Нито моето, да съм честен. Много скоро и аз ще отида при момичетата и жена ми, иншаллах. Във всеки случай трябваше да се върна в Кабул преди миналата сряда. Но за беда легнах болен. Няма да те занимавам с това, хамшира, стига само да кажа, че когато ходех по малка нужда, сякаш изкарвах парчета натрошено стъкло. Не бих го пожелал и на Хекматияр. Жена ми, Надя джан, да я благослови Аллах, ме молеше да ида на лекар. Но аз си мислех, че ще се оправя с аспирин и много вода. Надя джан настояваше, аз виках „не“, тя настояваше, аз се опъвах и така сума ти време. Има една приказка: На упорито магаре му трябва упорит магаретар. Този път за жалост надделя магарето. Сиреч аз.

Той изпи остатъка от водата и протегна чашата към Мариам.

— Дано не ставам много нахален.

Мариам я пое и отиде да я напълни.

— Няма нужда да казвам, че трябваше да я послушам. Тя винаги е била по-разумната, Бог да й дари дълъг живот. Когато се докарах до болница, изгарях от треска. Не можех да си стоя на краката. Докторката каза, че имам отравяне на кръвта. Още два-три дни и съм щял да оставя жена си вдовица.

— Сложиха ме в спешното отделение, запазено, предполагам, за сериозно болни. Ох, ташакор. — Той пое чашата от Мариам и извади от джоба на сакото си голямо бяло хапче. — Ама пък и колко са големи тия хапове.

Лайла видя как го погълна. Усещаше, че дишането й е учестено. Чувстваше краката си натежали, сякаш на тях бяха вързани камъни. Каза си, че човекът не е свършил и все още не й е съобщил най-важното. Но след секунда щеше да продължи и тя се бореше със силното желание да стане и да се махне, преди да й е казал неща, които не искаше да чуе.

Абдул Шариф сложи чашата на масата.

— Тъкмо там срещнах твоя приятел, Мохамад Тарик Уализай.

Сърцето на Лайла запрепуска. Тарик в болница? Специално отделение? За сериозно болни?

Тя преглътна нервно и се размърда на стола. Трябваше да си наложи да е силна. Боеше се, че иначе ще обезумее. Отклони мислите си от болницата към факта, че не е чувала да назовават Тарик с пълното му име, откакто двамата се записаха на зимен курс по фарси преди години. След звънеца учителят ги викаше по списък и казваше името му така — Мохамад Тарик Уализай. Тогава това й се струваше смешно официално.

— Разбрах от една сестра какво му се е случило — продължи Абдул Шариф, потупвайки се с юмрук по гърдите, сякаш да помогне на хапчето да премине по-лесно. — След всичкото време, което съм прекарал в Пешавар, аз вече доста добре знам урду. Във всеки случай схванах, че твоят приятел е бил в пълен с бежанци камион, двайсет и трима души, които пътували към Пешавар. Близо до границата попаднали на кръстосан огън. Камионът бил ударен от ракета. Може би заблудена, но с тия хора човек никога не знае, никога. Имало само шестима оцелели и всичките били докарани в същото отделение. Трима починали след двайсет и четири часа. Две момичета, сестрички, доколкото разбрах, се посъвзели и били изписани. Твоят приятел беше последният. Беше лежал там почти три седмици, когато аз постъпих.

Значи беше жив. Но колко тежко беше ранен? — питаше се като обезумяла Лайла. Колко тежко? Очевидно много, щом го бяха сложили в спешното отделение. Знаеше, че е започнала да се поти, че лицето й гори. Опита се да мисли за нещо друго, нещо приятно като пътуването до Бамиян и статуите на Буда с Тарик и баби. Вместо това изплуваха образите на родителите на Тарик — майка му, заклещена в преобърналия се камион, крещи името му през пушек и дим, ръцете и гърдите й са в пламъци, перуката се топи на главата й…

Лайла съвсем се задъха.

— Беше на леглото до моето. Помежду ни нямаше никакви стени, само завеса. Тъй че го виждах отлично.

Абдул Шариф побърза да си намери занимание и започна да си върти халката. Вече говореше по-бавно.

— Твоят приятел беше зле, много зле ранен, разбираш ли. Отвред от него стърчаха гумени тръбички. Най-напред — той се прокашля… — най-напред си помислих, че тогава е загубил и двата си крака, но сестрата каза, че само десния, а левият бил ампутиран по-рано. Имаше и вътрешни разкъсвания. Вече го бяха оперирали три пъти. Изрязали бяха части от органите, но не помня кои. И беше обгорял. Доста лошо. Това е всичко, което ще кажа. Сигурен съм, че си имаш достатъчно кошмари, хамшира. Няма смисъл да добавям още към тях.

Тарик вече беше без крака. Тяло с две чуканчета. Без крака. Лайла помисли, че ще припадне. Със съзнателно и отчаяно усилие тя прогони мислите си от тази стая, надалеч от този човек, над улиците вън, после над града и къщите му с плоски покриви и пазари, над лабиринта от тесни улички, превърнати в пясъчни замъци.

— През повечето време беше упоен. Заради болките, нали разбираш. Но имаше моменти, когато действието на наркотика отслабваше и той идваше в съзнание. Много го болеше, но беше с ясно съзнание. Говорех му от леглото си. Разказвах му кой съм, откъде съм. Според мен се радваше, че има до себе си сънародник.

— Говорех най-вече аз. На него му беше трудно. Гласът му беше дрезгав и мисля, че го болеше от всяко помръдване на устните. Разказах му за дъщерите си, за нашата къща в Пешавар и за верандата, която двамата със зет ми строим отзад. Както и че съм продал магазините в Кабул и се връщам да оправя документите. Не беше кой знае колко интересно, но го разсейвах. Поне така си мисля.

— Понякога и той приказваше. Ломотеше завалено, но горе-долу го разбирах. Описваше къде е живял. Говореше за чичо си в Газни. За гозбите на майка си и за баща си, който бил дърводелец и свирел на акордеон.

— Но най-вече говореше за теб, хамшира. Каза, че си… чакай, как го каза — най-ранният му спомен. Май така беше, да. Мисля, че много държеше на теб. Не беше чак толкова трудно да се разбере. Балай, виждаше се с просто око. Но каза, че се радва, задето не си там. Не искал да го виждаш такъв.

Краката на Лайла отново натежаха, неспособни да помръднат, сякаш цялата й кръв внезапно се беше стекла в тях. Но съзнанието й бе свободно и отлетя — профуча като ракета над Кабул, над кафяви скалисти хълмове и пустини, осеяни с туфи дива салвия, през каньони с червени зъбери и над планини със снежни шапки…

— Когато му казах, че се връщам в Кабул, той ме помоли да те намеря. Да ти кажа, че мисли за теб, че му липсваш. Обещах му. Той много ми хареса, да знаеш. Личеше си, че е свястно момче.

Абдул Шариф избърса чело с носната си кърпа.

— Събудих се една нощ — продължи той и интересът му към халката се поднови, — във всеки случай мисля, че беше нощ, но на такива места е трудно да разбереш. Няма никакви прозорци. Дали е изгрев, дали залез, просто не знаеш. Но се събудих, а край съседното легло — някаква суматоха. Имай предвид, че и аз самият бях натъпкан с лекарства и постоянно изпадах в унес, до степен, че да не мога да кажа кое е било истина, кое сън. Помня само, че лекарите се бяха струпали край леглото, викаха за едно, за второ, звъняха алармени звънци, по пода се въргаляха спринцовки.

— На сутринта леглото беше празно. Попитах една сестра и тя каза, че се е борил храбро. Нали разбираш?

Лайла смътно усещаше, че кима. Разбираше. Естествено, че разбираше. От момента, в който седна срещу този човек, вече знаеше защо е дошъл и какво ще й каже.

— Отначало, честна дума, отначало дори не повярвах, че съществуваш — говореше той сега. — Мислех си, че бълнува. Може би дори се надявах да не съществуваш. Винаги съм се ужасявал, като е трябвало да нося лоши вести. Но му обещах. Както ти казах, доста се привързах към него. Така че минах оттук преди няколко дни. Разпитах за теб, поговорих с някои съседи. Посочиха ми тази къща. Разказаха ми какво е станало с родителите ти. Като чух… ами, обърнах се и си тръгнах. Нямах сили да ти кажа. Реших, че ще ти дойде твърде много. — Абдул Шариф се пресегна и сложи ръка на коляното й. — Но се върнах. Защото си дадох сметка, че той е искал да знаеш. Убеден съм. Съжалявам, ще ми се…

Лайла вече не го слушаше. Спомни си деня, когато човекът от Панджшир дойде да ги извести за смъртта на Ахмад и Нур. Спомни си баби — пребледнял, отпуснат на дивана, и мами — как ръката й литна към устата, когато чу новината. Този ден Лайла беше видяла колко съсипана е мами и се уплаши, но не изпита истинска скръб. Не разбра колко ужасна е загубата на майка й. Днес друг непознат човек носеше вестта за друга смърт. Сега тя бе тази, която седеше срещу него. Това ли беше наказанието й, възмездието, задето остана безучастна пред страданията на майка си?

Сега си спомни как мами се свлече на пода, как запищя и заскуба косата си. Но тя не направи дори това. Не можеше да помръдне. И едно нейно мускулче не трепваше.

Седеше на стола, отпуснала ръце в скута си, зареяла поглед и оставила съзнанието си да лети. То летя, докато намери мястото, красивото безопасно място, където ечемичните ниви зеленееха, водата беше бистра и хиляди пухчета от тополи танцуваха във въздуха; където баби четеше книга под една акация, а Тарик спеше, скръстил ръце на гърдите си и където тя можеше да натопи крака в потока и да мечтае под бдящия поглед на божества, изсечени в древна, избеляла от слънцето скала.