Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (26)

26

Беше най-горещият ден от годината. Планините преграждаха пътя на палещата жега и градът се задушаваше. От дни нямаше ток и вентилаторите в Кабул бездействаха, едва ли не с насмешка.

Лайла лежеше неподвижно на дивана в дневната с подгизнала от пот риза. Всяко издишване опарваше върха на носа й. Чуваше родителите си да разговарят в стаята на мами. Преди няколко нощи, както и предишната нощ тя се събуди и й се стори, че чува гласовете им долу. Откакто един куршум проби дупка в портата им, вече разговаряха всеки ден.

Вън отекна далечният тътен на артилерия, а после, малко по-близо — трещенето на дълъг картечен откос, последван от още един. В душата на Лайла също се водеше битка — чувството за вина и срамът се бореха с убеждението, че онова, което двамата с Тарик извършиха, не е греховно, че е естествено, добро, красиво, дори неизбежно, подтикнато от опасението, че никога повече няма да се видят.

Лайла се извъртя на една страна и се опита да си спомни нещо. В един момент, когато бяха на пода, Тарик отпусна чело върху нейното. После изрече задъхано нещо, дали беше: „Причинявам ли ти болка?“ или „Това причинява ли ти болка?“

Лайла не можеше да реши кое от двете беше изрекъл.

Причинявам ли ти болка?

Това причинява ли ти болка?

Само две седмици, откакто беше заминал, и ето, че вече се случваше — времето размиваше очертанията на онези отчетливи спомени. Лайла се гмурна надълбоко в съзнанието си. Какво беше казал? Изведнъж й се стори жизненоважно непременно да е наясно. Тя затвори очи и се съсредоточи.

С течение на времето щеше постепенно да се уморява от това упражнение. Щеше да й се струва все по-изтощително да извиква във въображението си, да отупва от праха, да вдъхва живот на нещо отдавна мъртво. Щеше да настъпи ден, всъщност години по-късно, когато Лайла нямаше повече да оплаква загубата му. Или поне не толкова безутешно. Щеше да дойде ден, когато чертите на лицето му щяха да започнат да избледняват в паметта й, ден, в който нямаше да хуква навън, щом чуеше някоя майка да вика по име сина си, наречен Тарик. Нямаше да й липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше неин непрестанен спътник — като илюзорната болка в ампутиран крайник.

Само в редки случаи, докато гладеше риза или люлееше децата си на люлка, нещо незначително — топлината на килима под краката й в горещ ден или извивката на челото на непознат — щеше да я връща към спомена за онзи техен следобед. И всичко щеше да нахлува отново. Непринудеността. Смайващата дързост. Непохватността. Разкъсващата болка, екстазът, тъгата. Топлината на сплетените им тела.

При този спомен дъхът й щеше да секва.

Но после всичко щеше да отмине. Моментът щеше да отлети. И тя нямаше да чувства нищо друго освен смътно безпокойство.

Реши, че е казал: „Причинявам ли ти болка?“ Да. Това беше. Лайла беше щастлива, че си е спомнила.

После баби се провикна от горната площадка. Молеше я да се качи бързо.

— Съгласи се! — пошушна й той, а гласът му трепереше от едва сдържана възбуда.

 

Тримата седнаха на леглото в стаята на мами. Ракетите свистяха в небето — силите на Хекматияр и Масуд не спираха да се сражават. Лайла знаеше, че някъде в града някой току-що е умрял и че над някоя рухнала къща се стеле саван от черен дим. На сутринта по земята щеше да има трупове. Някои щяха да бъдат прибрани. Други не. После кучетата на Кабул, които вече бяха харесали човешкото месо, щяха да пируват.

Въпреки това Лайла изпита силно желание да хукне през тези улици. Едва сдържаше щастието си. Трябваше да си налага да седи кротко, да не крещи от радост. Баби каза, че тримата ще отидат първо в Пакистан и ще подадат молба за визи. Пакистан, където беше Тарик! Той беше заминал само преди седемнайсет дни, изчисли развълнувано тя. Ако мами беше склонила седемнайсет дни по-рано, можеха да пътуват заедно. И сега, в този момент, тя можеше да е с Тарик! Но вече нямаше значение. Тя, мами и баби тръгваха за Пешавар, където щяха да намерят Тарик и родителите му. Със сигурност щяха да ги открият и заедно да се заемат с уреждането на документите. А после… кой знае? Кой знае? Европа? Америка? Може би, както баби казваше, някъде близо до морето…

Мами беше полегнала, подпряла рамене на таблата на леглото. Очите й бяха подути. И ровеше в косата си.

Три дни преди това Лайла беше излязла навън да поеме глътка въздух. Стоеше облегната на портата, когато чу силен пукот, мярна нещо, прелитащо покрай дясното й ухо, а после разхвърчани тресчици. След смъртта на Гити, след хилядите стрелби и неизброимите ракети, обсипали Кабул, тъкмо тази единствена кръгла дупка в портата на два-три пръста от главата на Лайла накара мами да прогледне. Накара я да разбере, че една война й е струвала вече две деца, а тази, сегашната, може да й струва и последното.

Ахмад и Нур се усмихваха от стените на стаята. Лайла следеше как очите на майка й шарят виновно от една снимка на друга. Сякаш търсеха съгласието им. Благословията им. Сякаш молеха за прошка.

— Вече нищо не ни задържа тук — каза баби. — Момчетата ни ги няма, но все още имаме Лайла. Все още ти имаш мен и аз теб, Фариба. Можем да започнем нов живот.

Баби се пресегна да докосне ръката на мами, а тя не се отдръпна. На лицето й беше изписано отстъпление. Примирение. Те се хванаха за ръце, а след миг се залюляха безмълвно в прегръдка. Мами зарови лице във врата му. Вкопчи се в ризата му.

Тази нощ Лайла дълго не можа да заспи от възбуда. Лежеше и гледаше как хоризонтът постепенно се обагря в ярки оттенъци на оранжево и жълто. Но по едно време въпреки възбудата и пукота на артилерийската стрелба най-сетне заспа.

И сънува сън.

Двамата са на някакъв плаж. Седнали са на дюшек. Денят е студен и мрачен, но до Тарик е топло под одеялото, с което са се загърнали. От тук Лайла вижда колите, паркирани зад ниска ограда с олющена бяла боя под редица разклащани от вятъра палми. Този вятър насълзява очите й, засипва обувките им с пясък, подмята къдели суха трева от гребена на една дюна към гребена на друга. Двамата гледат как в далечината платноходките се катерят по вълните. Около тях кряскат чайки. Нов облак пясък се вдига от ниските голи склонове. После се чува звук, нещо като песнопение, и тя му разказва какво я е учил преди години баби за пеещите пясъци.

Той потърква веждата й и избърсва песъчинките от нея. Тя зърва проблясването на халката му. Еднаква е с нейната — златна и богато гравирана.

Истина е, казва му. От триенето на песъчинките една о друга. Слушай. Той се заслушва. Мръщи се. Двамата чакат. И го чуват отново — звук като стенание, когато вятърът е слаб и нежен; като пронизителен писък, когато вятърът духа силно.

 

Баби каза, че ще вземат само най-необходимото. Останалото щяха да продадат.

— С това трябва да преживяваме в Пешавар, докато си намеря работа.

През следващите два дни те събираха вещите за продан и ги трупаха на големи купчини.

В стаята си Лайла отделяше стари блузи, стари обувки, книги, играчки. Надникна под леглото и откри жълта стъклена кравичка, която Хасина й беше дала през едно междучасие в пети клас. Ключодържател във формата на миниатюрна футболна топка, подарък от Гити. Малка дървена зебра на колела. Глинен космонавт, който двамата с Тарик намериха в канала. Тогава тя беше на шест, а той на осем години. Лайла си спомни как се сдърпаха леко кой пръв е видял космонавта.

И мами си събираше вещите. Движенията й бяха неохотни, погледът й — апатичен, разсеян. Тя се разделяше с красивите си чинии, салфетките, всичките си бижута освен брачната халка и повечето си стари дрехи.

— Няма да продадеш това, нали? — попита Лайла и вдигна сватбената й рокля. Тежките дипли се изсипаха в скута й. Лайла прокара пръсти по дантелата и панделката около врата, по пришитите перли на ръкавите.

Мами повдигна рамене, взе роклята от ръцете й и я метна безцеремонно върху купчина дрехи. Сякаш отскубна лепенка от рана, помисли си Лайла.

Баби имаше най-мъчителната задача.

Лайла го завари в кабинета да оглежда с печална физиономия рафтовете с книги. Беше облечен в купена на старо тениска с щампа на червения мост на Сан Франциско. Над разпенените води се стелеше гъста мъгла и поглъщаше кулите на моста.

— Нали знаеш старата игра — каза той. — На самотен остров си. И имаш право на пет книги. Кои избираш? Никога не съм си помислял, че наистина ще ми се наложи да го правя.

— Ще трябва да ти съберем нова библиотека, баби.

— Хм. — Той се усмихна тъжно. — Не мога да повярвам, че напускам Кабул. Тук следвах, тук започнах първата си работа, станах баща. Странно ми е, като си помисля, че скоро ще спя под небето на чужд град.

— И за мен е странно.

— Поемата за Кабул не ми излиза от главата цял ден. Написал я е Саиб-е Табризи — през седемнайсети век, мисля. Знаех я цялата, но сега си спомням само два стиха:

Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, нито хилядата сияйни слънца, скрити зад зидовете му.

Лайла вдигна очи и видя, че той плаче. Прегърна го през кръста.

— О, баби. Ще се върнем, когато войната свърши. Ще се върнем в Кабул, иншаллах. Ще видиш.

На третия ден сутринта Лайла започна да изнася купчините вещи на двора и да ги трупа до портата. После щяха да хванат такси и да откарат всичко в заложна къща.

Лайла не преставаше да снове напред-назад и да пренася камари дрехи и съдове, кашон след кашон с книгите на баби. Към обед, когато планината от вещи до портата вече стигаше до кръста й, трябваше да е капнала от умора. Но знаеше, че с всяка крачка се приближава до часа на срещата си с Тарик, и с всяка крачка нозете й ставаха по-пъргави, ръцете й — по-неуморни.

— Ще ни трябва голямо такси.

Лайла погледна нагоре. Мами се провикваше от спалнята си. Беше опряла лакти на перваза на прозореца. Ярките слънчеви лъчи огряваха сивеещата й коса и измъченото слабо лице. Мами беше в същата кобалтовосиня рокля, която носеше на празничния обяд преди четири месеца, кокетна рокля за млада жена. Но сега Лайла видя горе една старица. Възлести ръце, хлътнали слепоочия и уморени очи с тъмни кръгове — съвършено различна от пълничката жена с кръгло лице, усмихваща се лъчезарно от онези пожълтели сватбени снимки.

— Две големи таксита — рече Лайла.

Виждаше и баби да трупа в дневната кашони с книги.

— Прибери се, като свършиш — каза мами. — Ще обядваме. Варени яйца и снощния боб.

— Най ги обичам — отвърна Лайла.

Изведнъж се сети за съня си. Тя и Тарик на дюшек. Океанът. Вятърът. Дюните.

Запита се как точно звучаха пеещите пясъци.

Лайла спря, защото видя сив гущер да излазва от пукнатина в пръстта. Главата му се стрелна насам-натам, той примига и се шмугна под един камък.

Тя отново си представи брега. Пеенето на пясъците зазвуча наоколо. И се усили. С всеки миг ставаше по-високо и по-звънко. Засвири в ушите й. Заглуши всичко останало. Сега чайките бяха пернати мимове, които отваряха и затваряха неми човки, а вълните се разбиваха на пяна и пръски, но без рев. Пясъците пееха. Всъщност виеха. Издаваха някакъв… може би писък?

Не писък. Не. Свистене.

Лайла пусна книгите в краката си и погледна към небето. Засенчи очи с една ръка. Последва страховит рев. Зад гърба й блесна бяла светлина. Земята под краката й се люшна.

Нещо горещо и много мощно я блъсна в гърба.

Изтръгна я от сандалите й. Вдигна я нагоре и сега тя летеше, извиваше се, въртеше се във въздуха, виждаше небето, после земята, после пак небето и пак земята. Край нея профуча горяща греда. И безброй парчета стъкло и й се стори, че вижда всяко стъкълце поотделно — танцуват около нея, лекичко се удрят едно в друго и улавят слънчевата светлина. Прекрасни малки дъги.

После Лайла се блъсна в зида. Сгромоляса се на земята. По лицето и ръцете й се посипаха пръст, чакъл и стъкла. Последното, което усети, беше как нещо тупна наблизо. Мярна кървав къс. А на него — върха на червен мост, подаващ се от гъста мъгла.

Движещи се наоколо сенки. На тавана сияе флуоресцентна светлина. Появява се женско лице, надвесва се над нея.

Лайла се връща обратно в мрака.

Друго лице. Този път мъжко. Чертите му изглеждат груби и унили. Устните му се движат, но не издават звук. Лайла чува единствено звънене.

Мъжът й маха с ръка. Мръщи се. Устните му отново се движат.

Боли я. Не може да диша от болка. Боли я навсякъде. Чаша вода. Розово хапче. Обратно в мрака.

Пак жената. Дълго лице, тесни очи. Казва нещо. Лайла не чува нищо освен звънтенето. Но вижда думите — те се леят от устата на жената като гъст черен сироп.

Болят я гърдите. Болят я ръцете и краката.

Наоколо се движат сенки.

Къде е Тарик?

Защо не е тук?

Мрак. Рой звезди.

Двамата с баби са застанали някъде нависоко. Той сочи към ечемично поле. Започва да боботи мотор.

Жената с дългото лице стои над нея и я гледа. Лайла не може да диша от болка. Някъде свири акордеон.

Слава богу, пак розово хапче. После дълбока Всичко потъва в дълбока тишина.