Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (24)

24

— Свистенето — каза Лайла на Тарик. — Проклетото свистене, което мразя повече от всичко. Тарик кимна с разбиране.

Не толкова самото свистене, помисли си по-късно Лайла, а секундите между началото му и удара. Краткото и безкрайно междувремие. Неизвестността. Чакането. Нервността на обвиняемия преди произнасяне на присъдата.

Най-често това ставаше вечер, когато тя и баби бяха на масата. Щом чуеха свистенето, те рязко вдигаха глава. Вслушваха се в него със застинали във въздуха вилици и несдъвкана в устата храна. Лайла виждаше отражението на наполовина осветените им лица в черния прозорец, неподвижните им сенки на стената. Свистенето. Сетне взривът, за щастие някъде другаде, последван от въздишка и осъзнаването, че засега са пощадени, докато някъде другаде сред плач и задушливи облаци дим настъпва ад, трескаво ровене с голи ръце, измъкване изпод развалините, на каквото е останало от сестра, брат, внуче.

Но от обратната страна на пощадата беше агонията да се чудиш кой е пострадал. След всеки взрив на ракета Лайла хукваше навън, пелтечейки молитва, убедена, че този път, със сигурност този път Тарик ще е сред жертвите, които ще открият под развалините и дима.

Нощем Лайла лежеше в кревата си и гледаше внезапните бели проблясъци, отразени в прозореца. Вслушваше се в далечните откоси на автомати и броеше ракетите, свистящи отгоре, докато къщата се тресеше и от тавана се сипеше мазилка. Някои нощи, когато светлината от взривовете беше толкова ярка, че човек можеше да чете книга, сънят така и не идваше. А ако заспеше, сънищата й бяха пълни с пожари, откъснати крайници и стонове на ранени.

Утрините не носеха облекчение. Когато мюезинът призоваваше за намаз, муджахидините сваляха оръжието, обръщаха се на запад и се молеха. След това сгъваха килимчетата си, зареждаха пушките и планините обстрелваха Кабул, а в отговор Кабул стреляше по планините, докато Лайла и другите в града наблюдаваха безпомощни като стария Сантяго, пред чийто поглед акулите ръфали парчета от рибата, за която бе мечтал.

Където и да идеше, Лайла виждаше хората на Масуд. Обикаляха улиците и през стотина метра спираха колите за проверка. Облечени в униформи и с неизменните паколи на главата, те седяха по танковете и пушеха. Или оглеждаха минувачите иззад натрупаните по кръстовищата торби с пясък.

Не че напоследък Лайла излизаше често. А ако го правеше, винаги бе придружавана от Тарик, на когото това рицарско задължение очевидно му доставяше удоволствие.

— Купих си пистолет — каза й той един ден. Седяха под крушата в двора на Лайла. Показа й го и й обясни, че е полуавтоматична берета. На нея й изглеждаше просто черен и смъртоносен.

— Не го харесвам — рече тя. — Оръжията ме плашат.

Тарик извади пълнителя.

— Миналата седмица са намерили три трупа в една къща в Картехсех — каза той. — Чу ли за това? Сестри. И трите изнасилени. И с прерязани гърла. Някой бил отхапал пръстите им заради пръстените. Имало следи от зъби.

— Не искам да слушам.

— Не ти го казвам, за да те разстройвам. Но просто се чувствам по-добре, като имам пистолет.

Сега той беше нейният телохранител, нейната закрила по улиците. Чуваше какво се говори и й го разказваше. Тарик например беше този, който й каза, че разквартируваните в планините сили на милицията се усъвършенстват в точна стрелба. Обзалагали се кой по-точно стреля и се целели наслуки по хората долу — мъже, жени, деца. Пак той й каза, че изстрелват ракети по коли, но по някаква причина не закачат такситата, с което Лайла си обясни защо напоследък хората се бяха втурнали да боядисват колите си в жълто.

Тарик й начертаваше несигурните променливи граници в разделения на зони град. Пак от него тя разбра, че тази отсечка от пътя до втората акация горе вляво принадлежи на един военачалник; че следващите четири пресечки, опиращи до хлебарницата и разрушената аптека, са територия на друг военачалник. И че ако Лайла пресече улицата и върви километър на запад, ще попадне в зоната на трети военачалник и може да стане мишена на снайперистки огън. Така сега се наричаха героите на мами — военачалниците и бойците. Лайла чу да им викат и тофангдари, стрелци. Други пък им казваха муджахидини, но в тона им имаше подигравка и отвращение. От тази дума лъхаше дълбока омраза, дълбоко презрение. Сега тя звучеше обидно.

Тарик пъхна обратно пълнителя в пистолета.

— Хрумвало ли ти е някога…

— Какво?

— Да го използваш. Да убиваш с него.

Тарик мушна пистолета в пояса на дочените си панталони и каза:

— Заради теб — да. Заради теб, Лайла, съм способен да убивам.

Той се приближи лекичко към нея и ръцете им се докоснаха за миг, после пак. А когато пръстите му започнаха нерешително да се сплитат с нейните, тя не ги спря. И когато той неочаквано се наклони и притисна устни в устните й, тя не го отблъсна.

В този момент всички приказки на мами за репутацията и за синигерчето й се сториха незначителни, дори абсурдни. Сред всичките тези убийства и плячкосване, сред цялата тази грозота беше толкова безобидно, че седи тук под дървото и се целува с Тарик. Толкова безвредно нещо. Толкова лесно простимо удоволствие. Затова тя му позволи да я целуне и когато той се отдръпна, Лайла се наклони и го целуна, а сърцето й туптеше в гърлото, лицето й пламтеше, в слабините й гореше огън.

През юни същата 1992 година в западната част на Кабул се разрази тежка битка между силите на пущуните на военачалника Саяф и хазарите от фракцията на Уахдат. Артилерийският обстрел изпокъса електропроводите и срина всички сгради и магазини. Лайла чу, че милицията на пущуните напада домовете на хазарите, нахлува в тях и разстрелва целите им семейства, изправени до стената, а хазарите им отмъщават, като отвличат пущуни, изнасилват дъщерите им, обстрелват кварталите им и убиват безразборно. Всеки ден откриваха завързани за дървета тела, понякога обгорени до неузнаваемост. Жертвите често бяха с пръснати мозъци, с извадени очи и отрязани езици.

Баби отново се опита да склони мами да напуснат Кабул.

— Ще овладеят положението — отвърна мами. — Този конфликт е временен. Ще седнат и ще измислят нещо.

— Фариба, тези хора знаят само едно нещо: войната — рече баби. — Проходили са с бутилка мляко в едната ръка и пушка в другата.

— Кой си ти, че да го кажеш? — възрази мами. — Бил ли си на джихад? Изостави ли всичко, което имаш, и рискува ли живота си? Ако не бяха муджахидините, досега щяхме да сме съветски слуги, запомни това. А ти искаш да ни накараш да ги предадем!

— Не ние сме предателите, Фариба.

— Заминавай тогава! Вземи дъщеря си и бягайте. Изпрати ми картичка. Но мирът идва и аз лично ще го чакам.

Улиците станаха толкова опасни, че баби направи нещо немислимо — спря Лайла от училище и сам се зае да я обучава. Всеки ден след залез Лайла отиваше в кабинета му и докато Хекматияр обстрелваше с ракети Масуд от южните предградия на града, двамата с баби тълкуваха газелите на Хафез и стиховете на любимия му афганистански поет Устад Халили. Баби я учеше да извежда корен квадратен, показа й как да разлага многочлени на множители и да представя графически уравнения. Когато й преподаваше, изглеждаше променен. Беше в стихията си и й се струваше по-висок. Гласът му бе по-спокоен и по-дълбок и той не примигваше толкова често. Лайла си го представяше какъв е бил някога, когато е изтривал с грациозни движения написаното на черната дъска и е надничал бащински и грижовно в тетрадките на учениците.

Но на нея не й беше лесно да внимава. Постоянно се разсейваше.

— Как се изчислява повърхнината на пирамида? — питаше баби, но на нея единственото, което й беше в главата, бяха устните на Тарик, горещият му дъх, собственото й отражение в лешниковите му очи. След онзи случай под дървото тя го беше целувала още два пъти — по-дълго, по-страстно и, надяваше се, по-умело. И двата пъти се срещнаха в полутъмния проход, където Лайла го беше заварила да пуши в деня на празничния обяд на мами. Втория път му позволи да пипне гърдите й.

— Лайла?

— Да, баби.

— Пирамида. Повърхнина. Къде си?

— Съжалявам, баби. Бях малко… Да видим. Пирамида… Пирамида… Една трета от лицето на основата, умножена по височината.

Баби я погледна озадачено и се втренчи в нея, а Лайла се сети как ръцете на Тарик стискат гърдите й и двамата не спират да се целуват.

 

Един ден през същия месец юни Гити се прибирала от училище с две свои съученички. Само на три пресечки от дома й паднала заблудена ракета. По-късно Лайла научи, че Нила, майката на Гити, тичала нагоре-надолу по улицата, събирала в престилка късове от тялото на дъщеря си и пищяла неистово. Две седмици след това щяха да открият на един покрив разлагащия се десен крак на Гити все още в найлонов чорап и червена гуменка.

Докато четяха сура „Ал Фатиха“ за Гити в деня след гибелта й, Лайла седеше потресена в пълната с ридаещи жени стая. За пръв път в живота й беше умрял някой, когото тя познаваше, с когото беше близка, когото обичаше. Не можеше да осъзнае необяснимия факт, че Гити вече я няма. Гити, с която си беше разменяла тайно бележници в клас, чиито нокти беше лакирала и й беше скубала с пинцети косъмчета от брадичката. Гити, която щеше да се омъжи за вратаря Сабир, беше мъртва. Разкъсана на парчета. Лайла най-сетне заплака за приятелката си. И всички сълзи, които не можа да пролее по време на погребението на братята си, рукнаха.