Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (22)

22

Януари 1989 г.

 

Един студен и облачен ден през януари 1989 година, три месеца преди Лайла да навърши единайсет, тя, родителите й и Хасина отидоха да гледат как последните съветски войски се изтеглят от града. От двете страни на главната улица пред Военния клуб се бяха струпали зяпачи. Стояха в разкаляния сняг и гледаха колоната от танкове, бронетранспортьори и джипове, а снежинките танцуваха пред запалените фарове. Чуваха се подвиквания и подигравки. Афганистански войници пазеха хората да не слизат на платното и от време на време стреляха предупредително във въздуха.

Мами държеше високо над главата си снимка на Ахмад и Нур. Беше онази, на която двамата седяха опрели гръб в гръб под крушата на двора. Имаше и други майки като нея със снимки на своите шахиди — съпрузи, синове и братя.

Някой потупа Лайла и Хасина по рамото. Беше Тарик.

— Откъде намери това нещо? — възкликна Хасина.

— Реших да дойда подходящо облечен за случая — отвърна Тарик. Беше нахлупил огромна руска кожена ушанка. — Как изглеждам?

— Смешен — захили се Лайла.

— Това е целта.

— И вашите ли са дошли тук докарани като теб?

— Не, останаха си вкъщи.

През есента чичото на Тарик от Газни почина от инфаркт, а няколко седмици по-късно и баща му прекара инфаркт, след който остана без сили и изпадаше в депресия, която не го оставяше със седмици. Лайла се зарадва, като видя Тарик такъв, какъвто си беше открай време. Седмици наред след инфаркта на баща си той ходеше унил, мрачен и намусен.

Тримата се отдалечиха крадешком от баби и мами, които стояха и гледаха съветските войници. Тарик купи от един уличен търговец три чинии боб, полят с гъсто чътпни. Изядоха го под навеса на затворен магазин за килими, а после Хасина отиде да потърси родителите си.

В автобуса на връщане Тарик и Лайла седяха зад майка й и баща й. Мами беше откъм прозореца и гледаше навън, притиснала снимката до гърдите си. На съседната седалка баби слушаше безстрастно един човек, който твърдеше, че руснаците може и да се изтеглят, но ще пращат оръжие на Наджибула.

— Той е тяхна марионетка. Можем да се обзаложим, че чрез него те ще продължат войната.

Някой наблизо се съгласи.

Мами мълвеше дълги молитви, докато не остана без дъх и доизкара последните няколко думи с пронизително писукане.

По-късно същия ден Лайла и Тарик отидоха в Синема Парк и се наложи да се примирят със съветски филм, чийто дублаж на фарси звучеше смешно, макар и не нарочно. Помощник-капитанът на един търговски кораб се влюби в дъщерята на капитана. Тя се казваше Альона. После връхлетя страховита буря, имаше светкавици, дъжд и огромни вълни, които подхвърляха кораба като черупка, но един абсурдно спокоен глас изрече в превод: „Любезни господине, бихте ли били така добър да ми хвърлите въжето?“

Тарик избухна в кикот. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо. Точно когато единият се уморяваше, другият прихваше и всичко започваше отново. Един мъж, седнал два реда пред тях, се извърна и им изшътка.

Към края имаше сватбена сцена. Капитанът беше омекнал и разреши на Альона да се ожени за своя любим. Младоженците се усмихваха един на друг. И всички пиеха водка.

— Никога няма да се оженя — прошепна Тарик.

— И аз — рече Лайла, макар и след миг на напрегнато колебание. Разтревожи се да не би гласът й да е издал разочарованието й от думите му. С разтуптяно сърце тя добави по-категорично: — Никога.

— Сватбите са глупави.

— Пък и цялата тази суетня.

— И толкова много похарчени пари.

— За какво?

— За дрехи, дето повече никога няма да облечеш.

— Ха!

— Ако някога се оженя — каза Тарик, — трябва да има място за трима по време на сватбата. За мен, за булката и за човека, който е опрял пистолет в главата ми.

Мъжът от предния ред пак ги изгледа възмутено.

На екрана Альона и младоженецът сляха устни.

При вида на целувката Лайла внезапно се почувства странно разголена. Даде си ясна сметка, че сърцето й бие яростно, че кръвта бумти в ушите й, че фигурата на Тарик до нея се стяга и застива неподвижно. Целувката се проточи. Изведнъж й се стори крайно важно да не помръдне и да не издаде някакъв звук. Усети, че Тарик я наблюдава — едното му око беше в целувката, а другото в нея. Зачуди се дали се вслушва в свистенето на въздуха, който тя вдишваше и издишваше през носа, в очакване да долови едва забележимо задъхване, издайническа неравност, която да издаде мислите й.

Какво ли би било да го целуне, да усети как наболите над горната му устна косъмчета гъделичкат устните й.

После Тарик се размърда неловко на мястото си и рече с неестествен глас:

— Знаеш ли, че ако си издухаш сопола в Сибир, той ще стане на зелена висулка още преди да падне на земята?

Разсмяха се, но този път кратко и нервно. А когато филмът свърши и излязоха навън, Лайла изпита облекчение, че небето е притъмняло и че няма да й се наложи да срещне очите на Тарик на ярка дневна светлина.