Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (21)

21

Шофьорът на таксито отби, за да пропусне още една дълга колона съветски джипове и бронетранспортьори. Тарик се приведе над скута му и изкрещя:

— Пожалуйста! Пижалуйста!

Един джип наду клаксон, а Тарик свирна в отговор с грейнали очи, размаха радостно ръце и завика:

— Чудесни пушки! Страхотни джипове! Страхотна армия! Много жалко, че търпите загуба от банда селяни, въоръжени с прашки.

Колоната отмина и шофьорът се върна на шосето.

— Колко още остава? — попита Лайла.

— Най-много час — отвърна шофьорът. — Освен, ако не попаднем на още колони и контролни пунктове.

Отиваха на еднодневно пътешествие — Лайла, баби и Тарик. Хасина също искаше да дойде с тях, но баща й не я пусна. Пътешествието беше идея на баби. Макар трудно да можеше да си го позволи с неговата заплата, беше наел шофьор за целия ден. Не искаше да разкрие на Лайла къде отиват и каза само, че с това допринася за нейното образование.

Пътуваха от пет сутринта. През прозореца на Лайла пейзажът се сменяше от заснежени планински върхове в пустини, сетне в каньони и прегорели от слънцето голи скали. Минаха покрай кирпичени къщи със сламени покриви и осеяни с житни снопи ниви. Лайла видя накацалите тук-там из прашните полета черни палатки на номадите кучи. Често се мяркаха корпусите на изгорели съветски танкове и свалени хеликоптери. Това, помисли си тя, е Афганистан на Ахмад и Нур. В края на краищата войната се водеше тук, в провинциите. Не в Кабул. В Кабул цареше мир. И ако не бяха случайните стрелби, ако не бяха пушещите по тротоарите съветски войници и техните джипове, които постоянно минаваха с трясък по улиците, войната можеше да е и някакъв слух.

Вече беше късен следобед и след като минаха през още два контролни пункта, навлязоха в една долина. Баби накара Лайла да се наведе към прозореца от неговата страна и посочи древните, обжарени от слънцето червени стени в далечината.

— Нарича се Шахр-е Зохак, Червения град. Някога е бил крепост. Построен е преди деветстотин години, за да брани долината от нашественици. Внукът на Чингиз хан я атакувал през тринайсети век, но бил убит. После самият Чингиз хан я унищожил.

— Това, млади приятели, е историята на нашата страна: нашественик след нашественик — каза шофьорът и изтръска пепелта от цигарата си през прозореца. — Македонци. Сасаниди. Араби. Монголи. Сега руснаците. Но ние сме като стените на онази крепост ей там. Толкова сме очукани, че не сме за гледане, но все още ни има. Не е ли така?

— Така е — каза баби.

 

Половин час по-късно шофьорът спря.

— Хайде, идете и вижте — каза баби и когато Лайла и Тарик слязоха от колата, той ги посочи: — Ето ги там. Погледнете.

Тарик ахна. Лайла също. И тогава разбра, че може да живее и сто години и никога повече да не види нещо толкова колосално.

Двете статуи на Буда бяха огромни и се извисяваха много по-величествено, отколкото си бе представяла, гледайки ги на снимки. Изсечени в обезцветена от слънцето стръмна скала, те гледаха надолу към тях, както, помисли си тя, преди около двеста години са гледали керваните, пресичащи долината по Пътя на коприната. От двете им страни по протежение на надвисналия перваз скалата бе надупчена от безброй пещери.

— Чувствам се толкова малък — рече Тарик.

— Искате ли да се покатерите? — попита баби.

— Над статуите ли? — попита Лайла. — Може ли?

Баби се засмя и протегна ръка.

— Хайде.

Изкачването беше трудно за Тарик, който трябваше да се държи и за двамата, докато те напредваха сантиметър по сантиметър по витата тясна и слабо осветена стълба. Пътьом видяха сенчести пещери и прорязващи скалата тунели.

— Гледайте си в краката — каза баби и гласът му отекна гръмко. — Скалата е ронлива и хлъзгава.

На места от стълбата се откриваше изглед към нишите със статуите.

— Не надничайте надолу, деца. Гледайте само пред себе си.

Докато се изкачваха, баби им разказа, че някога Бамиян бил процъфтяващ будистки център, докато през девети век не бил завладян от арабите. Скалите от пясъчник приютявали будистки монаси, които издълбавали дупки в тях и ги превръщали в своя обител и в светилища за уморените от пътя поклонници. Монасите, каза баби, изрисували красиви фрески по стените и таваните на пещерите.

— По едно време пет хиляди монаси живеели като отшелници в тези пещери.

Когато се изкачиха най-горе, Тарик вече едва си поемаше дъх. Баби също дишаше тежко. Но очите му сияеха от възбуда.

— Ето ни на върха — каза той и избърса лицето си с носна кърпа. — Тук има площадка, от която можем да погледнем надолу.

Извървяха бавно и предпазливо разстоянието до надвисналата скала и застанали плътно от двете страни на баби, погледнаха надолу към долината.

— Вижте, вижте! — извика Лайла. Баби се засмя.

Бамиянската долина бе покрита с килим от тучни ниви. Баби обясни, че това са зелена зимна пшеница, люцерна и картофи. Нивите бяха обрамчени с тополи и пресечени от потоци и напоителни канали. По бреговете бяха наклякали дребни фигурки: жени, които перяха. Баби им посочи оризищата и ечемичните ниви по склоновете. Беше есен и Лайла съзря по плоските покриви на кирпичените къщи хора в светли дълги ризи, които разстилаха реколтата да съхне. Покрай шосето, пресичащо града, се извисяваха тополи. От двете му страни имаше магазинчета, чайни и улични бръснари. Зад града и реката сивееха голи хълмове, а отвъд тях и отвъд всичко друго в Афганистан искряха снежните върхове на Хиндукуш.

Отгоре се беше ширнала ясна синева без нито едно петънце.

— Колко е тихо — промълви Лайла. Виждаше миниатюрни овце и коне, но не чуваше блеенето или пръхтенето.

— Това си спомням винаги от тук — каза баби. — Тишината. Покоя. Исках да ги усетите и вие. Но и да видите наследството на своята страна, деца, да разберете за богатото й минало. Аз мога да ви предам някои уроци. Други ще разберете от книгите. Но има неща, които, как да кажа, трябва просто да видите и почувствате.

— Гледайте — извика Тарик. Един ястреб кръжеше над селото.

— Някога довеждал ли си мами тук? — попита Лайла.

— О, много пъти. Преди да се родят момчетата. Навремето твоята майка много обичаше приключенията и беше… толкова жизнена. Беше най-лъчезарният и щастлив човек, когото бях срещал. — Баби се усмихна при спомена. — А и този неин смях… Кълна се, че тъкмо заради смеха й се ожених за нея, Лайла. Беше обезоръжаващ, неустоим.

Вълна на нежност обля Лайла. Отсега нататък винаги щеше да си спомня баби така — разказва за някогашната мами, облегнал лакти на скалата, подпрял с длани брадичката си и присвил очи срещу слънцето, а вятърът роши косата му.

— Ще ида да надникна в някои от тези пещери — рече Тарик.

— Много внимавай! — каза баби.

— Ще внимавам, кака джан — отекна в отговор гласът на Тарик.

Лайла видя в далечината трима мъже да разговарят до завързана за една ограда крава. Около тях дърветата бяха започнали да пъстреят в охра, оранжево и яркочервено.

— И на мен ми липсват момчетата — рече баби. Очите му се насълзиха, а брадичката му затрепери. — Аз не бива… Майка ти е крайна и в радостта, и в скръбта. И не може да го прикрива. Никога не е могла. А аз, струва ми се, съм различен. Склонен съм да… Но и аз съм съсипан от смъртта на момчетата. И на мен ми липсват. Не минава ден без… Много е тежко, Лайла. Непоносимо тежко. — Той притисна с показалец и палец вътрешните крайчета на очите си и когато направи опит да продължи, гласът му изневери. Баби затвори уста и изчака. Пое си дълбоко дъх и рече: — Но се радвам, че имам теб. Всеки ден благодаря на Бог за това. Всеки ден. От време на време, когато майка ти изпадне в криза, си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.

Лайла се приближи до него и притисна буза към гърдите му. Баби сякаш леко се сепна — за разлика от мами той рядко изразяваше физически обичта си. Целуна я леко по главата и я прегърна несръчно. Двамата останаха известно време така, загледани в долината.

— Колкото и да обичам тази страна, мисля някой ден да я напуснем — каза баби.

— Къде ще идем?

— Където и да е. Стига да е лесно да забравим всичко това. Първо, да речем, в Пакистан. За година-две може би. Докато си уредим документите.

— А после?

— А после… Ами светът е широк. Може би в Америка. Някъде близо до морето. В Калифорния например.

Баби каза, че американците били щедри хора. Щели да им помогнат за известно време с пари и храна, докато си стъпят на краката.

— Ще си намеря работа и след няколко години, като поспестим пари, ще отворим афганистански ресторант. Нищо претенциозно, нали разбираш, скромно местенце с няколко маси, с килими. Може да закачим няколко снимки на Кабул. Ще покажем на американците вкуса на афганистанската кухня. А и майка ти така готви, че те ще се редят на опашка чак до края на улицата. А ти, ти, разбира се, ще продължиш да учиш. Знаеш какво мисля по този въпрос. Най-важното ще бъде да получиш добро образование — първо гимназия, после университет. Но в свободното си време, ако желаеш, можеш да помагаш, да приемаш поръчките, да пълниш каните с вода и други такива неща.

Баби каза, че биха могли да устройват празненства в ресторанта — рождени дни, годежи, новогодишни тържества. Той щял да се превърне в място за срещи на други афганистанци, които подобно на тях са избягали от войната. А късно вечер, след като всички посетители си отидели и изчистели ресторанта, тримата щели да сядат сред празните маси да пият чай, уморени, но благодарни за щастливата си съдба.

Баби свърши и се умълча. И двамата притихнаха. Знаеха, че мами няма да тръгне за никъде. Докато Ахмад и Нур бяха живи, и дума не можеше да става тя да напусне Афганистан. А сега, когато и двамата бяха шахиди, изселването щеше да й се стори още по-страшно оскърбление и предателство, незачитане на жертвата, която синовете й бяха направили.

„Как можеш да си го помислиш — чуваше я да казва Лайла. — Нима смъртта им не значи нищо за теб, братовчеде? Единствената ми утеха е да знам, че стъпвам по земята, попила кръвта им. Не! За нищо на света!“

А Лайла беше наясно, че баби никога нямаше да тръгне без нея, макар мами да му беше толкова съпруга, колкото и нейна майка. Заради нея той щеше да изтръска от себе си този свой блян, както изтръскваше полепналото по дрехите му брашно след работа. Така че те щяха да останат тук. Да останат, докато войната свърши.

Лайла помнеше как веднъж мами каза на баби, че се е омъжила за непостоянен, изменчив човек. Мами не разбираше. Не разбираше, че ако погледне в огледалото, ще види единственото постоянно и неизменно нещо в неговия живот.

По-късно, след като изядоха обяда си от варени яйца, картофи и хляб, Тарик задряма под едно дърво на брега на бълбукащ поток. Спеше, сгънал прилежно палтото си за възглавница и кръстосал ръце на гърдите си. Шофьорът отиде в селото да си купи бадеми. Баби седна с книга до дебелия дънер на една акация. Лайла знаеше тази книга — беше й я чел. В нея се разказваше за стар рибар на име Сантяго, който уловил огромна риба. Но докато докара лодката си до брега, от рибата, за която бил мечтал цял живот, не останало нищо — акулите я били разкъсали на парчета.

Лайла седна край потока и потопи крака във водата. Над главата й свиреха комари и прелитаха птици. Наблизо избръмча водно конче. Лайла наблюдаваше как, докато скачаше от една тревица на друга, крилете му улавят отблясъците на слънцето и стават пурпурни, после зелени, оранжеви. На другия бряг на потока група местни хазарски момчета събираха изсъхнали кравешки фъшкии в преметнати на гърба им торби от грубо зебло. Някъде изрева магаре. Забоботи двигател. Лайла пак се сети за мечтата на баби. Някъде близо до морето.

Имаше нещо, което не му каза там горе, над Буда — че една важна причина се радва, задето не могат да отидат къде. Да, щяха да й липсват Гити и нейното изпито селско лице, щеше да й липсва и Хасина с лукавия си мях и дръзките пакости. Но най-вече си мислеше за задушаващата мъка на онези четири седмици без Тарик, докато той беше в Газни. Спомняше си прекалено добре как течеше времето без него, как самата тя се тътреше с чувство на безпомощност и безтегловност. Как би могла да живее с постоянното му отсъствие? Може да беше неразумно да иска толкова силно да е близо до някого в една страна, където куршумите бяха направили на решето собствените й братя. Но само като спомни как Тарик връхлетя върху Хадим с дървения си крак в ръка, реши, че няма нищо по-разумно на света.

Шест месеца по-късно, през април 1988 година, баби се върна вкъщи с голяма новина.

— Подписали са договор! — извика той. — В Женева, официален договор! Изтеглят се. След девет месеца в Афганистан няма да има руснаци.

Седнала на леглото си, мами сви рамене и каза:

— Но комунистическият режим остава. Наджибула е съветска марионетка. Не отива никъде, нали? Не, войната ще продължи. Това не е краят.

— Наджибула няма да е вечен — рече баби.

— Те си тръгват, мами! Наистина си тръгват!

— Вие двамата празнувайте, щом искате. Но аз няма да си отдъхна, докато не видя парада на победата на муджахидините тук, в Кабул.

И тя пак легна и придърпа одеялото към брадичката си.