Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (2)

2

— За Джалил и жените му аз бях плевел. Троскот. Ти също. Още преди да се родиш.

— Какво е троскот?

— Бурен — отвърна нана. — Нещо, което изскубваш и захвърляш.

Душата на Мариам възропта. Джалил не се отнасяше с нея като с бурен. Никога не го бе правил. Но тя реши, че е по-разумно да си замълчи.

— За разлика от бурените аз трябваше да бъда пресадена, разбираш ли, да ми се дават храна и вода. Заради теб. Това беше сделката, която Джалил сключи със семейството си.

Нана отказала да живее в Херат.

— За какво? За да го гледам как по цял ден разхожда из града своите законни жени?

Каза, че не искала да живее и в празната къща на баща си в селото Гул Даман, кацнало на един стръмен хълм на два километра северно от Херат. Искала да е някъде по-далеч, на усамотено място, където няма да има съседи да зяпат корема й, да я сочат с пръст, да хихикат или още по-лошо, да й досаждат с лицемерна любезност.

— И повярвай ми — каза нана, — баща ти си отдъхна, че няма да съм му пред очите. Това го устройваше идеално.

Мухсин, най-големият син на Джалил от първата му жена, Хадиджа, бил този, който се сетил за сечището. То беше в покрайнините на Гул Даман. До него се стигаше по изровен черен път, който тръгваше от шосето между Херат и Гул Даман. От двете му страни растяха високи до коляно треви и туфи бели и жълти цветя. Пътят се виеше по хълма и водеше до равно място, осеяно с тополи и храсталаци. От там се виждаха върховете на ръждясалите перки на вятърната мелница в Гул Даман, а долу вдясно — цял Херат. Пътят стигаше до гъмжащ от пъстърва поток, който се спускаше от планините, заобиколили Гул Даман. На около двеста метра нагоре имаше горичка от плачещи върби. Сечището беше в средата й, в сянката на върбите.

Джалил отишъл да огледа мястото.

Когато се върнал, каза нана, звучал като надзирател, който се хвали с чистите стени и лъскавите подове на своя затвор.

— И така, баща ти ни направи тази миша дупка.

Когато била на петнайсет, нана без малко да се омъжи. Кандидатът бил момче от Шинданд, продавач на папагали. Мариам знаеше историята от самата нея и въпреки че майка й разказваше нехайно този епизод, по изпълнения с копнеж блясък в очите й разбираше, че е била щастлива. Навярно единствено тогава, през дните до сватбата, нана се бе чувствала истински щастлива.

Докато разказваше историята, Мариам седеше в скута й и си представяше как майка й облича сватбените одежди. Представяше си как, покачена на коня, се усмихва свенливо под воала, облечена в зелена рокля, а дланите й са боядисани в червено с къна, косата й е посипана със сребърен прах, а плитките са слепени с мъзга. Чуваше музикантите, които свиреха на най и биеха тъпани. Виждаше децата от улицата, които тичаха след процесията и надаваха весели крясъци.

Но седмица преди датата на сватбата един джин влязъл в тялото на нана. Нямаше нужда някой да го описва на Мариам. Беше го виждала с очите си много пъти — как нана се строполява и подбелва очи, тялото й се изопва и сковава, ръцете и краката й се тресат, сякаш нещо я души отвътре, а пяната в ъглите на устата й понякога порозовява от кръв. А после сънливостта, плашещата обърканост, несвързаният брътвеж.

Когато новината стигнала до Шинданд, семейството на продавача на папагали отменило сватбата.

— Уплашиха се — заявяваше нана.

Булчинската рокля останала необлечена. След този случай нямало повече кандидати.

Джалил и двама от синовете му, Фархад и Мухсин, построили на сечището малката колиба, в която Мариам щеше да прекара първите петнайсет години от живота си. Вдигнали я от непечени тухли и я измазали с кал и слама. В нея имаше две легла, дървена маса, два стола с прави облегалки, прозорец и заковани по стените полици, на които нана държеше глинени гърнета и любимия си китайски сервиз за чай. Джалил сложил нова чугунена печка за зимата и натрупал цепеници зад колибата. Отвън направил пещ за хляб и ограден с плет курник. Купил няколко кози и овце и им сковал ясла. Накарал Фархад и Мухсин да изкопаят дълбока дупка на стотина метра извън опасаната от плачещи върби поляна, където направил клозет.

Джалил можел да наеме работници да построят колибата, каза нана, но не го сторил.

— Мисли, че така си е изкупил греховете.

Според разказа на нана за раждането на Мариам никой не дошъл да й помогне. Това се случило в един влажен облачен ден през пролетта на 1959 година, двайсет и шестата година на безметежното четирийсетгодишно управление на Захир шах. Джалил не си направил труда да повика лекар или поне акушерка, макар да знаел, че докато ражда, джинът може да влезе в тялото й и да предизвика един от нейните пристъпи. Тя лежала сам-сама на пода на колибата с нож до себе си, обляна в пот.

— Когато болката се усили, захапах една възглавница и започнах да крещя, докато не прегракнах. Но въпреки това никой не дойде да ми избърше лицето или да ми даде глътка вода. А ти, Мариам джо, ти никак не бързаше. Накара ме да лежа на този студен корав под близо два дни. Нито ядях, нито спях, а само напъвах и се молех да излезеш.

— Съжалявам, нана.

— Сама прерязах връвта, която ни свързваше. Затова си бях приготвила ножа.

— Съжалявам.

На това място нана винаги се усмихваше печално, дали в знак на обвинение или неохотно опрощение, Мариам не можеше да определи. Не й хрумваше да размишлява колко несправедливо е да се оправдава за собственото си трудно раждане.

Когато това наистина й хрумна, някъде около десетата й година, тя вече не вярваше на тази история. Вярваше на твърдението на Джалил, че макар да бил надалеч, той се погрижил нана да бъде откарана в болница в Херат, където за нея да се грижи лекар. Била настанена на чисто удобно легло в добре осветена стая. Когато Мариам му каза за ножа, Джалил поклати тъжно глава.

Мариам започна да се съмнява и в това, че е накарала майка си да страда цели два дни.

— Казаха ми, че всичко свършило за по-малко от час — рече Джалил. — Ти беше добра дъщеря, Мариам джо. Дори при раждането си беше добра дъщеря.

— Той дори не беше там — изсъска нана. — Беше отишъл в Тахт-е Сафар на езда с безценните си приятели.

Когато му съобщили, че има още една дъщеря, каза нана, Джалил свил рамене, продължил да реши гривата на коня си и останал още две седмици в Тахт-е Сафар.

— Истината е, че дори не те взе на ръце, докато не навърши месец. А и тогава само те погледна за миг, каза, че лицето ти е длъгнесто, и те подаде на мен.

Мариам започна да не вярва и на тази част от историята. Да, Джалил призна, че е бил на езда в Тахт-е Сафар, но когато узнал новината, не свил рамене. Метнал се на коня и препуснал към Херат. Взел я на ръце, прокарал палец по тъничките й вежди и затананикал приспивна песен. Мариам не си го представяше да казва, че лицето й е длъгнесто, макар да беше истина.

Нана твърдеше, че сама е избрала името Мариам, защото така се казвала майка й. Джалил заяви, че той го е избрал, защото Мариам било прекрасно снежнобяло цвете.

— Любимото ти цвете ли? — попита го тя.

— Едно от тях — отвърна той и се усмихна.