Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Thousand Splendid Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 301гласа)

Информация

Сканиране
albena_cekova(2009)
Корекция
didikot(2009)

Издание:

Халед Хосейни. Хиляда сияйни слънца

Обсидиан, София, 2008

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

ISBN 978-954-769-167-4

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от jossika)

17

Пистолетът беше червен с яркозелен спусък, а зад него беше захилената физиономия на Хадим. Хадим беше на единайсет, също като Тарик. Беше висок и набит и имаше страховита обратна захапка. Баща му беше месар в Дех-Мазанг и Хадим беше известен с това, че от време на време замеряше минувачите с парчета телешка карантия. Понякога, ако Тарик не беше наблизо, издебваше Лайла през междучасието в двора на училището, гледаше я похотливо и издаваше звуци, наподобяващи стенания. Веднъж я потупа по рамото и каза:

— Толкова си хубава, Лайла. Искам да се оженя за теб. Сега размаха пистолета и извика:

— Не се притеснявай. Няма да си личи. Не и на твоята коса.

— Да не си посмял! Предупреждавам те.

— Какво ще направиш? Ще насъскаш оня сакатия срещу мен? „О, Тарик джан. Ооо, няма ли да се върнеш и да ме спасиш от тоя злосторник?“

Лайла заотстъпва, но Хадим вече натискаше спусъка. Тънки топли струйки уцелиха първо косата й, а после и дланта й, когато я вдигна, за да си предпази лицето.

В този момент и другите момчета наизскачаха от прикритието си със смехове и крясъци. Тя се сети за една ругатня, която беше чула на улицата. Не разбираше напълно смисъла й, но усещаше, че е много обидна, и я изкряска:

— Майка ти смуче пишка!

— Поне не е смахната като твоята — изстреля невъзмутимо Хадим. — Пък и баща ми не е мухльо като твоя! А защо не си помиришеш ръцете?

Другите момчета подеха думите му и заскандираха:

— Помириши си ръцете! Помириши си ръцете!

Направи го, макар да се беше сетила какво означават думите, че няма да си личи на косата й. Тя изписка пронизително, а момчетата задюдюкаха още по-силно.

Обърна се и разревана хукна към къщи. Там извади вода от кладенеца, напълни един леген в банята и се съблече. После си насапуниса косата и започна да я търка яростно, като забиваше нокти в кожата на главата си и стенеше от погнуса. Изплакна се и отново се насапуниса. На няколко пъти едва не повърна. Продължи да хленчи и да трепери, жулейки с гъба лицето и врата си, докато не станаха яркочервени. Това за нищо на света нямаше да се случи, ако Тарик беше с нея, мина й през ума, докато се преобличаше. Хадим не би посмял. Нямаше да се случи, разбира се, и ако мами беше дошла да я вземе. Понякога Лайла се чудеше защо изобщо си беше направила труда да я роди. Вече беше убедена, че жените не бива да раждат повече, ако са дали цялата си любов на децата, които вече имат. Не беше честно. Обзе я гняв. Отиде в стаята си и се тръшна на леглото. Когато гневът й попремина, стана и почука на вратата на мами. Като по-малка седеше с часове пред тази врата. Потропваше по нея и шептеше безспир „Мами, мами“ — като вълшебен напев, който да развали магията. Но майка й никога не отваряше вратата. Не я отвори и сега. Лайла завъртя топката и влезе.

Понякога мами имаше добри дни. Скачаше от леглото със светнали очи, а увисналата й долна устна се разтегляше в усмивка. Тогава тя се изкъпваше, обличаше си чисти дрехи и намазваше миглите си с туш. Даваше на Лайла да реши косата й, което тя много обичаше, и си слагаше обеци. Двете пазаруваха в Мандаи Базар. Лайла я караше да играят на „Змии и стълби“. Купуваха си черен шоколад, едно от малкото неща, които и двете обичаха. Най-любимият й час от добрите дни на мами беше, когато баби се прибираше вкъщи, а те вдигаха очи от дъската, на която режеха шоколада, и се ухилваха насреща му с боядисани в кафяво зъби. Тогава през стаята преминаваше полъх на щастие и за миг Лайла съзираше нежността и романтиката, свързвали родителите й, когато тази къща е била пълна, шумна и весела.

Понякога, когато беше добре, мами печеше сладкиши и канеше съседките на чай. Лайла облизваше купите, а мами подреждаше чашите, салфетките и хубавите чинии. После Лайла заемаше мястото си на масата в дневната и се опитваше да се намеси в шумния разговор на жените, които пиеха чай и хвалеха сладкишите. Макар да нямаше какво толкова да каже, Лайла обичаше да седи и да слуша, защото на тези събирания получаваше рядко удоволствие — можеше да чуе мами да говори нежно за баби:

— Какъв чудесен учител беше само — казваше тя. — Учениците толкова го обичаха. И не само защото не ги биеше с показалката като другите учители. Те го уважаваха, защото и той ги уважаваше. Беше прекрасен.

Мами обичаше да разказва как му е направила предложение.

— Бях на шестнайсет, а той на деветнайсет. Живеехме в съседни къщи в Панджшир. Ох, колко бях влюбена в него! Като малка прескачах дувара между нашите къщи и двамата си играехме в овощната градина на баща му. Хаким все се страхуваше, че ще ни хванат и татко ще го погне. Все повтаряше: „Баща ти ще ме напердаши.“ Още тогава беше толкова предпазлив, толкова сериозен. А после един ден му казах, да, направо му казах: „Братовчеде, какво ще стане? Ще ми поискаш ли ръката, или ще ме караш аз да пращам нашите за хастегари?“ Точно така му го казах. Трябваше да видите физиономията му!

Мами плясваше с ръце, а жените се заливаха от смях. Лайла я слушаше и разбираше, че е имало време, когато винаги е говорела така за баби. Време, когато родителите й не са спели в отделни стаи. И й се искаше да не бе пропуснала тези времена.

Историята за това как мами предложила на баби неминуемо водеше до планове за сватосване. Щом Афганистан се освободеше от руснаците и момчетата се върнеха, щяха да им трябват невести и жените започваха да изреждат съседските момичета, които бяха или не бяха подходящи за Ахмад и Нур. Станеше ли дума за братята й, Лайла винаги се чувстваше изолирана, сякаш жените обсъждаха любим филм, който единствено тя не беше гледала. Беше на две години, когато Ахмад и Нур напуснаха Кабул и заминаха на север за Панджшир, за да се присъединят към отрядите на Ахмад шах Масуд и да водят джихад. Лайла не си спомняше почти нищо за тях. Лъскав медальон с надпис „Аллах“ на врата на Ахмад. Снопче черни косми на едното ухо на Нур. И толкова.

— Какво ще кажете за Азита?

— Дъщерята на килимаря ли? — извика мами и се плесна по бузата с престорено възмущение. — Тя има по-гъсти мустаци от Хаким!

— Ами Анахита? Била отличничката на класа си в „Заргуна“, най-доброто училище.

— Ти виждала ли си й зъбите? Ужас, ти казвам!

— Ами сестрите Уахиди?

— Двете джуджета? Не, не, дума да не става. Не и за моите синове. Не и за моите султани. Те заслужават нещо по-добро.

Докато бърборенето продължаваше, Лайла даваше воля на мислите си и те както винаги отлитаха при Тарик.

Мами беше пуснала жълтеникавите завеси. В тъмнината се стелеха пластове миризми — на непрани чаршафи, на пот, на мръсни чорапи, на парфюм и недоядена предната вечер курма. Преди да прекоси стаята, Лайла изчака, докато очите й свикнат с мрака. Но въпреки това кракът й се заплете в някакъв ръкав, защото по пода бяха разпилени дрехи. После дръпна завесите. До леглото имаше ръждясал сгъваем стол. Лайла седна и се загледа в неподвижната, покрита с одеяло купчина, която беше нейна майка.

Стените бяха покрити със снимки на Ахмад и Нур. Накъдето й да погледнеше, отвред й се усмихваха двама непознати. Нур на велосипедче с три колела. Ахмад, коленичил за молитва или застанал до слънчев часовник, който баби и той направили, когато бил на дванайсет. И пак те, братята й, седнали и опрели гръб в гръб под старата круша в двора.

Изпод леглото се подаваше кутия от някакви обувки на Ахмад. От време на време мами й показваше старите измачкани изрезки от вестници и брошури в нея, които брат й беше успял да събере от въстанически отряди и съпротивителни организации със седалища в Пакистан. Лайла помнеше една снимка, на която мъж в дълго бяло палто подава захаросан плод на клечка на момченце без крака. Заглавието под нея гласеше: „Децата са нарочните жертви на съветските противопехотни мини.“ В статията се разказваше, че руснаците обичали да крият експлозиви в шарени играчки. Щом детето вземело подобна играчка, тя избухвала и му откъсвала пръстите или цялата ръка. Така баща му не можел да се включи в джихада — трябвало да си остане вкъщи, за да се грижи за него. В друга статия от кутията на Ахмад млад муджахидин разказваше, че руснаците пуснали газ над селото му, който буквално смъкнал кожата на хората там и ги ослепил. Разказваше как видял майка си и сестра си да тичат към потока, храчейки кръв.

— Мами.

Купчината се размърда леко и изпусна стон.

— Ставай, мами, три часът е.

Последва още един стон. Подобно перископ на подводница, една ръка се появи и пак се скри. После се чу шумоленето на чаршафи. Бавно и полека мами се материализира — най-напред сплъстената коса, сетне бялото намусено лице със стиснати очи, едната ръка, търсеща опипом таблата на леглото. Завивката се смъкна и тя се надигна с пъшкане. Направи усилие да погледне Лайла, но примижа от ярката светлина и главата й клюмна на гърдите.

— Как мина училището? — измърмори тя. Започваше се. Задължителните въпроси, машиналните отговори. И едните, и другите престорени. Уморени танцьорки, подхванали досаден стар танц.

— Добре мина.

— Научи ли нещо?

— Аха.

— Яде ли?

— Ядох.

— Хубаво.

Мами отново вдигна глава, погледна към прозореца, потръпна и миглите й изпърхаха. Дясната страна на лицето й беше червена, а косата й смачкана.

— Боли ме главата.

— Да ти донеса ли аспирин?

Мами взе да разтрива слепоочията си.

— Може би по-късно. Баща ти прибра ли се?

— Сега е само три.

— О, добре. Вече ми каза. — Тя се прозя. — Тъкмо сънувах един сън. — Гласът й не беше много по-силен от шумоленето на нощницата й. — Току-що, преди да влезеш. Но сега не мога да си го спомня. Случва ли ти се и на теб?

— Случва се на всекиго, мами.

— Много странно нещо.

— Трябва да ти кажа, че докато ти си сънувала, едно момче ме напръска с пикня по косата. С воден пистолет.

— Напръскал те е? С какво… какво беше? Извинявай.

— С пикня. Урина.

— Това… това е ужасно. Господи, колко съжалявам. Горкичката. Ще си поговоря с него още утре сутрин. Или може би с майка му. Да, така май ще е по-добре.

— Не съм ти казала кой беше.

— Ооо. Е, и кой беше?

— Няма значение.

— Сърдиш ми се.

— Трябваше да ме вземеш от училище.

— Трябваше — изрече дрезгаво мами.

Лайла не можа да каже дали това не беше въпрос. Майка й започна да скубе косми от главата си. Лайла не можеше да се начупи как досега не е оплешивяла напълно.

— Ами онзи… Как му беше името на твоя приятел? Тарик, да. Той какво?

— Няма го от една седмица.

— Ооо! — рече мами и въздъхна. — Изми ли се? — Да.

— Значи си чиста. — Тя обърна уморения си поглед към прозореца. — Чиста си и всичко е наред.

Лайла стана.

— Имам да пиша домашни.

— Ама разбира се. Пусни пердетата, преди да излезеш, душичко.

Лайла се запъти към прозореца и видя по улицата да минава кола, последвана от облак прах. Синият мерцедес с хератски номер най-сетне си тръгваше. Тя го проследи с очи, докато се скри зад завоя. Задното му стъкло за миг проблесна на слънцето.

— Утре няма да забравя — каза зад гърба й мами. — Обещавам.

— И вчера обеща.

— Ти не знаеш, Лайла.

— Какво? — Лайла се извъртя на пети към нея. — Какво не знам?

Ръката на мами се вдигна към гърдите й и тя ги потупа.

— Тук вътре. Не знаеш какво ми е тук. — После ръката й се отпусна безсилно. — Просто не знаеш.