Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (13)

13

Странни неща ставаха с Мариам в автобуса на връщане от лекаря. Накъдето и да погледнеше, виждаше ярки цветове — по еднообразните бетонни жилищни сгради, по отворените магазинчета с тенекиени покриви, в калната вода на каналите. Сякаш в очите й се беше разтворила дъга.

Рашид барабанеше с пръсти, облечени в ръкавици, и си тананикаше. Всеки път когато автобусът минаваше през дупка на пътя и се разтрисаше, ръката му покровителствено се стрелваше над корема й.

— Какво ще кажеш за Залмай? — рече той. — Хубаво пущунско име.

— А ако е момиче? — попита Мариам.

— Мисля, че е момче. Да. Момче е.

В автобуса настана оживление. Някои пътници сочеха нещо, други се надвесваха над седалките до прозорците.

— Погледни — каза Рашид и потропа по стъклото. Усмихваше се. — Виждаш ли?

Хората на улицата се спираха. От спрелите на светофарите коли надничаха лица, обърнати нагоре към пухкавите снежинки. Какво толкова омайно има в първия сняг, зачуди се Мариам. Дали това, че виждаш нещо все още чисто и непокътнато? Дали това, че съзираш мимолетната прелест на нов сезон, девствено начало, преди да е стъпкано и омърсено?

— Ако е момиче — каза Рашид, — а то не е, но ако е момиче, тогава можеш да избереш, каквото искаш име.

 

На другата сутрин Мариам се събуди от стържене на трион и чукане. Загърна се с шал и излезе на побелелия двор. Силният снеговалеж от предишната нощ беше спрял и само редки танцуващи снежинки гъделичкаха лицето й. Нямаше вятър и въздухът миришеше на горящи въглища. Кабул се беше скрил под бял юрган и тук-там се извиваха тънки струйки дим.

Намери Рашид в бараката за инструменти, където ковеше някакви дъски. Щом я зърна, той извади пирона от ъгълчето на устата си.

— Трябваше да е изненада. Правя му люлка. Не биваше да я виждаш, докато не е готова.

Искаше й се той да не храни надежди, че непременно ще е момче. Беше толкова щастлива, че е бременна, но очакванията му й тежаха. Предишния ден Рашид излезе и се върна с велурено палто за момченце с агнешка подплата и избродирани с червен и жълт копринен конец ръкави.

Той вдигна една дълга и тясна дъска. Започна да я реже на две и каза, че стръмните стълби го притеснявали.

— Трябва да се преправят, когато порасне и започне да се катери. — Печката също го притеснявала. Ножовете и вилиците щели да се приберат на място, където детето нямало да ги стига. — Много трябва да се внимава. Момчетата са палави и безразсъдни.

Мариам се загърна по-плътно с шала.

На следващия ден Рашид каза, че иска да покани приятелите си на вечеря, за да празнуват. Цяла сутрин Мариам чисти леща и кисна ориз. Наряза на филии патладжани за борани и сготви праз с говежда кайма. Премете подовете, изтупа праха от завесите и проветри къщата, независимо че пак заваля сняг. Подреди рогозките и възглавниците покрай стените в дневната и сложи на масата купички с бонбони и печени бадеми.

Привечер, когато пристигна първият гост, тя беше вече в стаята си. Легна си, когато дюдюканията, смеховете и закачките долу огласиха къщата. Не можеше да удържи ръцете си да не галят корема й. Представяше си какво расте там вътре и щастието нахлуваше като бурен вятър, който отваря широко врата. Очите й се навлажниха.

Мариам се размисли за тяхното шестстотин и петдесет километрово пътуване с автобус от Херат, близо до западната граница с Иран, до Кабул на изток. Минали бяха през малки и големи градове, през селца, които изникваха неочаквано едно след друго. Пресекли бяха планини и напечени пустини, провинция след провинция. И сега тя беше тук, отвъд онези скални балвани и прежурени хълмове, със свой дом и съпруг, устремена към една последна, лелеяла провинция — майчинство. Беше прекрасно да мисли за това бебе, нейното бебе, тяхното бебе.

Долу някой засвири на хармониум. После друг забарабани по тонбак. Някой се изкашля и се започна свирукане, пляскане, подвикване и пеене.

Ще ставам майка, помисли си Мариам.

— Ще ставам майка — изрече тя. После се засмя на себе си и го повтори отново и отново, наслаждавайки се на думите.

При мисълта за това бебе сърцето й се изпълваше с радост. Изпълваше се, докато не изчезнаха всичката й мъка, печал, самота и унижение. Затова Бог я беше превел през цялата страна чак до тук. Вече беше сигурна в това. Спомни си един стих от Корана, на който молла Файзула я беше научил: „Аллах е Изтокът и Западът, затова накъдето и да се обърнеш, е волята на Аллах…“ Тя разстла молитвеното си килимче за вечерния намаз. Накрая вдигна длани пред лицето си и помоли Бог да не позволява да й се изплъзне цялото това щастие.

Рашид предложи да идат в хамама. Мариам никога не беше ходила в обществена баня, но той каза, че няма нищо по-приятно от това да излезеш навън и да поемеш първата глътка студен въздух, да усетиш как от кожата ти се излъчва топлина.

Сред парата в женския хамам около Мариам се движеха сенки, мяркаше се ту бедро, ту очертанията на рамо. Между стените ехтяха момичешки писъци, старческо мърморене, плисък на вода, докато се триеха гърбове и се сапунисваха коси. Мариам седна сама в най-отдалечения ъгъл и започна да търка с пемза петите си, изолирана от преминаващите сенки със стена от пара.

После потече кръв и тя изпищя.

По мокрия каменен под се разнесе шляпане на боси крака. През парата съзря облещени лица. Зацъкаха езици.

Същата нощ в леглото Фариба разказа на мъжа си, че когато чула писъците и дотичала при жената на Рашид, тя седяла в ъгъла със свити колене сред локва кръв.

— Бедното момиче така трепереше, че чувахме как зъбите му тракат, Хаким.

Когато Мариам я видяла, каза Фариба, я попитала с умоляващ глас: „Това е нормално, нали? Нали е нормално?“

Рашид и тя отново пътуваха с автобус. Пак валеше сняг, този път силно. Трупаше преспи по тротоарите, по покривите, набиваше се в кората на дънерите. Мариам гледаше как търговците ринат снега пред магазините си. Група момчета тичаха след едно черно куче. Замахаха весело на автобуса. Мариам погледна към Рашид. Той беше затворил очи. И не си тананикаше. Тя отпусна глава и също затвори очи. Искаше й се да събуе тези мокри чорапи, да свали студения вълнен пуловер, който боцкаше кожата й, искаше да се махне от този автобус.

Вкъщи легна на дивана и Рашид я зави с юрган, но жестът му беше някак скован и насилен.

— Що за отговор е това? — пак попита той. — Така може да отговори един молла. Като плащаш на доктор, искаш по-добър отговор от „волята Божия“.

Мариам се сви на кълбо под юргана и му каза, че трябва да си почине.

— Волята Божия — гневеше се Рашид.

После цял ден стоя в стаята си и пуши.

Мариам лежеше с ръце между коленете и гледаше снежната виелица. Спомни си как веднъж нана каза, че всяка снежинка е въздишка на наскърбена жена някъде по света. Всички въздишки се понасяли нагоре към небето, събирали се в облаци, после се ронели на малки парченца и падали безшумно върху хората долу.

„Напомнят ни как жените като нас страдат — беше казала тя. — Колко смирено понасяме всичко, което се стоварва върху плещите ни.“