Жорж Санд
Дяволското блато (4)

IV. Жермен, земеделецът със златните ръце

— Тъй е, имам си нещо на ума — отговори татко Морис. — Една от Леонаровите, вдовицата на Герен от Фурш.

— Не знам нито жената, нито този край — отговори покорно, но още по-тъжно Жермен.

— Казва се Катрин, като твоята покойната.

— Катрин ли? Да, приятно ще ми бъде да произнасям това име.

— Катрин! Но за туй пък още по-тежко ще ми бъде, ако не мога да я обичам колкото другата, още по-често ще си спомням за нея.

— Казвам ти, че ще я обикнеш. Тя е добра душа, широко сърце. Отдавна не съм я виждал; на времето не беше грозна девойка, но вече не е млада, тридесет и две годишна е. От добро семейство е, порядъчни хора, сигурно има земя за осемдесет хиляди франка и на драго сърце ще я продаде, за да купи друга там, дето ще се установи. Защото и тя иска да се задоми и сигурен съм, че ако й допаднеш по характер, няма да ти откаже.

— Вие като че ли сте уредили вече работата?

— Да, само вашето решение не зная, но вие двамата ще си кажете думата, като се запознаете. Бащата на тази жена ми се пада малко роднина, а освен това бяхме и големи приятели. Ти не го ли познаваш — татко Леонар?

— Да, виждал съм го с вас по панаирите. Последния път дори обядвахте заедно. За това ли говорихте толкова дълго?

— Разбира се. Като гледаше как продаваш говедата, стана му ясно, че те бива, че си порядъчен момък, чевръст и разбран. Разказах му всичко за тебе, колко добре се носиш с нас от осем години, без да си кажем тежка, обидна дума, и той си науми да те ожени за дъщеря си. И на мен ми се иска, признавам си, защото за нея говорят само добро, от порядъчно семейство е, имотни са.

— Както виждам, тате, много държите на имотите.

— Разбира се, че държа на имотите. Ти да не би да не държиш?

— И аз ще държа, за да ви угодя, но вие знаете, че никога не ме е било грижа кое е изгодно и кое не е изгодно за нас. Нищо не разбирам от поделбите, не ми стига умът за такива работи. Аз си знам земята, воловете, конете — впрегатния добитък, сеитбата, вършитбата. А с овцете, лозята, градините, с разните доходни и изтънчени земеделски работи сам знаете, че се занимава синът ви. За пари пък изобщо не се сещам, предпочитам всичко да отстъпя, отколкото да споря кое е мое, кое е ваше. Винаги ще се страхувам да не сгреша и да поискам нещо, което не са длъжни да ми дадат, и ако нашите работи не бяха тъй прости и ясни, сигурно никога нямаше да се оправя.

— Толкова по-зле, синко, затова ми се иска да си вземеш жена умница, да ме замести, като умра. Ти никога не си пожелал да погледнеш сметките ни и това може да ти докара неприятности със сина ми, когато мен вече няма да ме има да ви помирявам и да ви обяснявам кое на кого е.

— Дано доживеете до дълбока старост, тате! Не се косете какво ще дойде след вас, аз никога няма да се скарам със сина ви. Вярвам на Жак, както на вас самия и тъй като нямам нищо мое и всичко, което мога да получа, ще е от дъщеря ви и е на нашите деца, мога да бъда спокоен и вие също. Жак никога няма да ограби децата на сестра си заради своите, защото ги обича, кажи-речи еднакво.

— В това си прав, Жермен. Жак е добър син, добър брат и обича правдата. Но Жак може да умре преди теб, преди да сте отгледали децата си, а в семейството винаги трябва да се мисли за невръстните — да не останат без подкрепа, без разумен човек, който да им дава добри съвети и да изглажда несъгласията им. Иначе в работите им ще се намесят познавачи на законите, ще ги изпокарат и всичко ще иде на вятъра по дела. Така че наш дълг е да не въвеждаме в дома нов човек, мъж или жена, без да си помислим, че един прекрасен ден може да се наложи тази личност да се грижи за поведението и за сметките на тридесет души — деца, внуци, зетьове, снахи… Никой не знае колко може да се увеличи челядта, а когато кошерът се препълни и пчелите трябва да се роят, всяка мисли само как да отнесе своя мед. Когато те взех за зет, макар дъщеря ми да беше имотна, а ти беден, не я упрекнах, че си е избрала теб. Видях, че си добър работник, а аз чудесно зная, че най-голямото богатство за селяни като нас са две златни ръце и сърце като твоето. Когато женихът занесе тези дарове в семейството, това е достатъчно. За жената е друго — нейният труд е полезен да се пази добитото, но не носи нищо. Освен това ти си баща и като си търсиш жена, трябва да мислиш, че природените, които нямат право на наследство от първия брак, могат да останат в оскъдица, ако ти умреш и втората ти жена няма нищо зад гърба си. Да се изхранят новородените, с които ще се увеличи челядта ни, също ще струва пари. Ако тази грижа легне на плещите ни, ние ще ги храним, разбира се, без да се оплакваме, но туй ще бъде лошо за всички и децата от първия брак също ще понесат някои лишения. Когато челядта расте, а имотът остава същият, сиромашията потропва на вратата, както и да се бори човек. Такива са моите размишления, Жермен, претегли ги добре и се опитай да се харесаш на вдовицата Герен, защото нейната порядъчност и парите й ще осигурят помощ в днешни дни и спокойствие за бъдните дни.

— Решено, тате. Ще направя всичко възможно да ме хареса, а така също и аз да я харесам.

— За това трябва да я видиш, да отидеш при нея.

— В нейния край? Във Фурш? То е далеч оттук, нали? Нямаме време да се развяваме в разгара на сезона.

— Когато става дума за брак по любов, може да се чака и да се губи време, но когато се отнася до брак по разум между двама души, за които туй не са прищевки и които знаят какво искат, няма какво да се умува. Утре е събота. Ще ореш по-малко от обикновено и ще тръгнеш към два часа следобед. Ще пристигнеш във Фурш посред нощ. Има пълнолуние, пътищата са хубави, да има, да няма три левги дотам. Близо е до Мание. Вземи кобилата.

— Мога да ида и пеш, времето е хладно.

— Да, но кобилата е хубава, а по е прилично, когато женихът дойде на хубав кон. Ще си облечеш новите дрехи и ще занесеш дивеч, подарък за татко Леонар. Ще идеш на гости от моя страна, ще поговориш с него, ще прекараш неделята с дъщеря му и ще се върнеш в понеделник с отговор „да“ или „не“.

— Решено — съгласи се спокойно Жермен, макар всъщност никак да не беше спокоен.

Той винаги беше живял разумно, както живеят трудолюбивите селяни. Беше се оженил двадесетгодишен, беше обичал една-единствена жена в живота си и след като овдовя, макар да беше буен и жизнерадостен, не се беше веселил и лудувал с никоя друга. Тъжеше искрено за жена си и сега отстъпи на тъста си не без уплаха и тъга, но старецът винаги умно бе ръководил семейството и на Жермен, изцяло посветил живота си на общото добруване, дори на ум не му минаваше, че може да възрази срещу този, който го олицетворява — главата на семейството, да се разбунтува срещу разумните доводи, срещу общия интерес.

И все пак му беше мъчно. Рядко минаваше ден, без да поплаче скришом за жена си и макар самотата да започваше да му тежи, повече се боеше да встъпи в нов брак, отколкото да пожелае да забрави мъката си. Мислеше смътно, че любовта би могла да го утеши, ако го застигне изведнъж и грабне сърцето му, защото любовта само така утешава. Не я намираш, когато я търсиш, тя идва нечакана. Хладният брачен план, който му предлагаше татко Морис, непознатата годеница, дори всичко казано за ума и добродетелите й да беше вярно, го потопиха в дълбок размисъл. И той си тръгна угрижен като човек, несвикнал да се бори със себе си, да си измисля уважителни доводи за съпротива и егоизъм, и в същото време, приемайки без възражения злото, измъчван от подтисната скръб.

Татко Морис се прибра в чифлика, а Жермен използува последните часове на деня между залез слънце и настъпването на нощта, да запуши дупките, които овцете бяха пробили в оградата. Той повдигаше трънестите клонки и ги придържаше с буци кал, а в съседния храсталак чуруликаха дроздове; те сякаш го подканваха да побърза, изгарящи от нетърпение да долетят и да разгледат работата му, веднага щом си отиде.