Жорж Санд
Индиана (26)

XXVI

Денят на отпътуването измина като насън. Индиана се страхуваше, че ще бъде дълъг и мъчителен, а той отлетя като миг. Мълчанието на полята, спокойната домашна атмосфера бяха в пълно противоречие с душевния й смут. Тя се затвори в стаята си, за да приготви малкото вещи, които искаше да вземе със себе си; после, като ги криеше под шала си, ги отнесе една по една до скалите в залива Латание, сложи ги в плетен куфар и го покри с пясък. Морето беше неспокойно и с всеки изминат час вятърът се усилваше. От предпазливост корабът „Йожен“ беше излязъл от пристанището и госпожа Делмар виждаше в далечината белите му платна, които вятърът издуваше, докато екипажът лавираше, за да го задържа на котва. Сърцето й трепетно се устремяваше към кораба, който сякаш беше буен, нетърпелив кон, готов всеки миг да полети. Но когато се връщаше към вътрешността на острова, пак я чакаха спокоен и ведър въздух, ярко слънце, птича песен, жужене на насекоми, навред кипеше работа както предната вечер, никой дори не помисляше за нейните тревоги. Тогава започваше да се съмнява дали всичко това е истина, дали ще пътува, или само сънува наяве.

Вечерта вятърът стихна. „Йожен“ се приближи до брега и при залез слънце госпожа Делмар чу от своята скала пушечен изстрел, който ехото повтори из целия остров. Това беше сигнал за заминаване на следващия ден при изгрев слънце.

След вечерята господин Делмар се почувствува зле. Жена му помисли, че всичко е загубено, че той ще държи къщата будна цялата нощ и планът й ще пропадне; освен това полковникът страдаше, имаше нужда от нея, не беше време да го напусне. И в сърцето й се събудиха угризения, запита се кой ще се съжали над този старец, когато тя го изостави. Потръпна, като си помисли, че може да стане престъпница в собствените си очи и че гласът на съвестта ще се издигне много по-високо от гласа на обществото, за да я обвини. Ако Делмар както обикновено й беше поискал грубо да се погрижи за него, ако се беше показал капризен и раздразнителен, съпротивата на подтиснатата робиня щеше да изглежда правилна и законна; но за пръв път в живота си той понесе болката тихо и благодари топло и сърдечно на жена си. В десет часа каза, че се чувствува добре, изпрати я да си легне и забрани да останат да се грижат за него. Ралф също я увери, че няма нищо опасно и спокойният сън е по-важен от всяко лекарство. Когато прозвъни единадесет часа, в жилището всичко беше спокойно и тихо. Госпожа Делмар коленичи и се помоли, плачейки с горчиви сълзи; защото щеше да натовари душата си с голяма вина и отсега нататък единствен бог можеше да й прости. Влезе тихо в стаята на мъжа си, той спеше дълбоко; лицето му беше спокойно, дишането равно. Когато се готвеше да излезе, видя, че някой спи във фотьойла. Беше Ралф; той се беше промъкнал безшумно и бдеше над спящия мъж.

„Горкият Ралф — помисли Индиана, — какъв красноречив и жесток упрек за мене!“

Изпита желание да го разбуди, да му признае всичко, да го помоли да я запази от самата нея, но после се сети за Реймон.

„Още една жертва за него — каза тя, — и то най-тежката от всички! Заради него жертвувам дълга си.“

Любовта е добродетелта на жената; тя смята за подвиг грешките, извършени от любов; любовта й дава сили да се бори с угризенията. Колкото по-трудно й е да извърши престъплението, толкова по-голяма награда очаква от този, когото обича. Любовта е нещо като фанатизма, който поставя камата в ръката на вярващия. Индиана свали от шията си една златна верижка, която беше получила от майка си и с която никога не се разделяше; постави я тихо на врата на Ралф — последен залог за сестринска обич, наведе още веднъж лампата към лицето на своя стар съпруг, за да се увери, че е по-добре. Той сънуваше и произнесе със слаб тъжен глас:

— Пази се от този човек, той ще те погуби!…

Индиана цяла потръпна и избяга в стаята си. Закърши ръце в мъчителна нерешителност; но после изведнъж си каза, че не постъпва така заради себе си, а заради Реймон; че отива при него не за личното си щастие, а за да даде на него щастие и че дори да бъде осъдена на вечни мъки, няма да съжалява, защото ще е направила по-добър живота на своя любим. Тя излезе от жилището и тръгна към залива Латание с бърза крачка, без да смее да се обърне, без да поглежда какво оставя зад себе си.

Веднага изрови от пясъка плетения куфар и седна върху него мълчаливо, трепереща, заслушана във вятъра, който свистеше, в шума на вълните, които се разбиваха, умирайки в краката й, в пронизителния крясък на сатанита^[1], който пищеше в морските водорасли, спускащи се по стените на скалите; но над всички тези шумове чуваше биенето на сърцето си — то ехтеше в ушите й като звън на погребална камбана.

Чака дълго, после погледна часовника си, видя, че определеният час е минал. Морето бушуваше, плуването край бреговете на острова беше и без това трудно; започна вече да се отчайва и да не вярва в добрата воля на гребците, натоварени да я отведат, когато изведнъж забеляза върху бляскащите вълни сянката на черна пирога, която се мъчеше да се приближи. Но прибоят беше силен, вълните огромни, лодката като черупка всеки миг изчезваше, сякаш потъваше в мрачните гънки на тъмен саван, обсипан със сребристи звезди. Индиана стана и отговори няколко пъти на сигнала, — с който я викаха, но вятърът отнасяше гласа й, без той да достигне до гребците. Най-сетне се доближи и я чуха; насочиха лодката към нея, зачакаха вълните. Щом усетиха, че лодката се издига, гребците удвоиха усилията си и една вълна ги изхвърли с лодката на брега.

Сен-Пол е построен върху почва, образувана от морски пясъци и наноси от планините, пренесени от буйната река Гале на големи разстояния до нейното устие. Купчините изгладени камъни се издигат край брега като подводни насипи, които прибоят отнася, разпръсва и натрупва, както му харесва. Това е опасно и е необходима голяма ловкост, за да се премине между подводните скали, които непрекъснато се местят. Силните течения често изтръгват от котвите им големите кораби в пристанището Сен-Дьони и ги разбиват в брега; когато вятърът задуха от сушата и настъпи внезапен отлив, остава само едно — да излязат в открито море колкото може по-бързо; именно това беше направил корабът „Йожен“.

Лодката отнесе Индиана и нейния багаж сред развилнелите се вълни, сред воя на бурята и ругатните на двамата гребци, които не се стесняваха да я проклинат високо заради опасността, на която се бяха изложили. От два часа, казваха те, корабът щял да вдигне котва и само заради нея капитанът отказвал упорито да даде заповед за отплуване. Сипеха обиди и груби приказки, които нещастната бегълка безмълвно преглъщаше; единият моряк забеляза, че могат да ги накажат за лошото им държане към любовницата на капитана, но другият изруга:

— Остави ме на мира! Ясно е, че тази нощ ще отговаряме пред акулите. Ако видим пак капитан Рандом, дано не е по-лош от тях!

— Ето ти ги и акулите — каза първият. — Като че ли една вече е зад нас; зад лодката ми се мярка грозна муцуна.

— Глупак! Как можеш да вземеш кучешка муцуна за муцуна на морски хищник! Хей ти, четириног пътник, сигурно са те забравили на брега! Хиляди дяволи, няма да можеш да си хапнеш от моряшкия сухар. Имаме заповед да заведем само госпожицата, не е ставало дума за прасета…

И той вдигна греблото, за да удари по главата животното; госпожа Делмар погледна разсеяно към морето; тя позна своето красиво куче Офелия, което беше открило следата й по скалите на острова и сега плуваше подир нея. Точно когато морякът щеше да я удари, вълната я отнесе далеч от лодката и господарката й чу мъчителното, нетърпеливо скимтене. Тя помоли гребците да я вземат и те се престориха, че са съгласни; но когато вярното животно се приближи, разбиха черепа му с греблото и избухнаха в груб смях. Индиана видя как върху водата плувна трупът на съществото, което я беше обичало повече от Реймон. В същия миг огромна вълна издигна лодката и я хвърли в бездната; смеховете на моряците пресекнаха, те заругаха отчаяни. Но плоската и лека лодка изплува като птица над вълните, задържа се за миг, отново потъна в бездната и пак кацна на пенливия гребен на друга вълна. Колкото повече се отдалечаваха от брега, толкова повече се успокояваше морето и скоро лодката заплува бързо и безопасно към кораба. Тогава настроението на двамата гребци се подобри, а ведно с това и способността им да разсъждават. Те се помъчиха да загладят грубото си държане, но техните любезности бяха по-обидни дори от гнева им.

— Хайде, хубава госпожо — каза единият, — успокойте се, ето че се спасихме. Капитанът сигурно ще ни почерпи от най-хубавото вино, задето му носим ценния товар.

Другият уж се тревожеше, че вълните са намокрили дрехите на хубавата дама, но добавяше, че капитанът я чакал и щял да се погрижи за нея. Неподвижна и безмълвна, Индиана ги слушаше уплашено; тя разбираше в какво ужасно положение се е озовала и си казваше, че единственият начин да издържи обидите, е да се хвърли в морето. На два-три пъти едва не го направи. Но после почерпи смелост, като си помисли: „Заради него, заради Реймон страдам толкова много. Трябва да живея, дори да ме смажат от обиди!“ Тя притисна с ръка наболялото си сърце и напипа острието на кинжала, който инстинктивно беше скрила сутринта. Притежанието на това оръжие й възвърна спокойствието; беше къса, много остра кама, която баща й имаше навик да носи — старо испанско оръжие, принадлежало някога на един от представителите на рода Медина-Сидониа, чието име беше гравирано върху стоманата заедно с датата 1300 година. То без съмнение неведнъж се беше обагряло с благородна кръв, беше измило не една обида, беше наказало не един безсрамник. Напипвайки оръжието, Индиана се почувствува испанка, качи се смело на кораба и си каза, че жената не може да се страхува от никаква опасност, щом има средство да се самоубие, за да избегне позора. Тя не си отмъсти за грубостта на своите водачи, напротив, щедро ги възнагради за умората. После се оттегли в кабината на кърмата и с тревога зачака да дойде часът на отплуването.

Най-сетне разсъмна и в морето заплуваха много пироги, които довеждаха до борда пътници. Индиана, скрита в своя ъгъл, поглеждаше със страх хората, които слизаха от лодките; трепереше да не види лицето на мъжа си, който идва да я вземе. Най-сетне пушечен изстрел отекна върху скалите на острова — нейния затвор. Корабът разпени водите и слънцето, като се издигна в небесата, хвърли весели розови отблясъци върху белите върхове на Салазките планини, които постепенно започнаха да се скриват на хоризонта.

На няколко левги в морето разиграха комедия, за да не обвинят капитана в измама. Той се престори, че открива госпожа Делмар на кораба, изненада се, разпита моряците, ядоса се, после се успокои и накрая състави акт, че на борда на кораба е намерен „пътник без билет“ — обичайната формулировка при подобни обстоятелства. Позволете ми да завърша тук разказа за това пътуване. Ще прибавя само за да оправдая капитан Рандом, че въпреки грубото си възпитание той прояви достатъчно здрав разум и разбра бързо характера на госпожа Делмар; след няколко опита да се възползува от самотата й, той се развълнува от съдбата й и стана неин приятел и покровител. Но порядъчността на този славен човек и достойнството на Индиана съвсем не спряха приказките, подигравателните погледи, обидните съмнения и дръзките и хапливи шеги. Това беше истинско изпитание за клетата Индиана по време на пътуването; за умората, лишенията, опасностите, неприятностите и морската болест няма да говорим — самата тя смяташе, че това е нищо.