Жорж Санд
Индиана (24)

XXIV

Смяната на кабинета на осми август промени много неща във Франция и нанесе жесток удар върху сигурността на Реймон. Господин дьо Рамиер не беше вече от слепите честолюбци, които се радваха на кратковременни победи. В политиката той влагаше цялата си душа, всичките си мисли, върху нея градеше мечтите си за бъдещето. Той се беше самозалъгвал, че кралят по пътя на ловките компромиси ще успее да поддържа дълго време равновесието, което осигуряваше спокойното съществуване на благородническите семейства. Но появата на принц дьо Полиняк разруши тази надежда. Реймон беше достатъчно умен и добре познаваше „новото“ общество, за да не разчита на временни успехи. Той разбра, че положението му е несигурно, както е несигурно положението и на самата монархия, и че състоянието му а може би и животът му висят на косъм.

Тогава се озова в деликатно и затруднено положение. Честта го задължаваше да се пожертвува въпреки всички опасности, като прояви преданост към династията, чиито интереси бяха досега тясно свързани с неговите. При това положение той не можеше да отиде против съвестта си и да измени на паметта на прадедите си. Но стремежът към абсолютна власт го смущаваше, защото той беше предпазлив, разумен и, както сам казваше, това противоречеше на вътрешното му убеждение. Такава политика го застрашаваше и нещо по-лошо дори, правеше го смешен, него, известния публицист, който толкова пъти смело беше обещавал от името на кралската власт справедливо отношение към всички и вярност към пакта, в който се беше клел. Сега всички действия на правителството напълно опровергаха непредпазливите твърдения на младия политик; спокойните и равнодушни хора, които само преди два дни все още поддържаха конституционната монархия, започнаха да преминават в опозиция и да наричат измама това, което пишеха Реймон и съмишлениците му. По-учтивите го обвиняваха в непредвидливост и бездарност. Реймон чувствуваше, че е унизително да минава за глупак, след като е играл блестяща роля в монархическата партия. Дълбоко в душата си той започваше да проклина и да презира тази монархия, която пропадаше и в пропадането си увличаше и него; би желал да се откъсне от нея, ако е възможно, без да се посрами, преди да настъпи решителна битка. Известно време направи невероятни усилия да спечели доверието на двата лагера. Опозицията от тази епоха много лесно допускаше нови привърженици, тя имаше нужда от хора и тъй като не искаха от новите съмишленици особени доказателства за привързаност, успяха да привлекат мнозина. Впрочем те не пренебрегнаха и подкрепата на представители от знатните семейства и всеки ден в своите вестници с хитри ласкателства успяваха да привлекат най-ценните украшения на тази вече остаряла корона. Реймон не можеше да бъде излъган от тези демонстрации на уважение, но не ги отхвърляше, сигурен, че някога ще може да се възползува от тях. От друга страна, колкото по-безнадеждно ставаше положението, толкова по-нетърпими ставаха защитниците на престола. Те гонеха от редиците си непредпазливо и безпощадно най-полезните си защитници. Започваха да проявяват недоволство и недоверие и към Реймон. Той държеше най-много от всичко на доброто си име и точно когато се чудеше как да излезе от това положение, бе засегнат от остра ревматична криза, затова беше принуден да се откаже временно от всякаква работа и да се оттегли на село при майка си.

Реймон страдаше истински в уединението си, защото се чувствуваше жив погребан в момент, когато сред разпадащото се общество кипеше трескава дейност; измъчваше се, че е болен и не знае кой цвят да избере, под чие знаме да се нареди — от всички страни призоваваха, към решителна битка дори и най-незначителните и неспособни хора. Жестоките страдания от болестта, уединението, скуката и треската незабелязано дадоха друга насока на мислите му. Той се запита може би за пръв път в живота си дали висшето общество заслужаваше всичкото старание, което бе вложил, за да го харесат. Като виждаше как всички са безразлични към него, как лесно бяха забравили талантите и славата му, той осъди висшето общество. Утешаваше го мисълта, че беше проявил достатъчно разум да търси лични облаги и че ги беше постигнал благодарение на собствените си сили. Нищо не засилва така егоизма, както подобни разсъждения. Реймон стигна до извода, че за щастието на човек, който живее в обществото, са необходими две неща; успех в обществения и в личния живот, победи в обществото и семейни радости.

Майка му, която се грижеше за него самоотвержено, се разболя тежко. Наложи се да забрави собствените си грижи и да бди над нея, но не му достигнаха сили. В минути на опасност пламенните и страстни натури проявяват чудеса от издръжливост и здраве; но слабите и вяли хора не са в състояние да поддържат висок дух. Макар че Реймон минаваше в обществото за добър син, той грохна физически под тежестта на умората. Прикован в леглото си, измъчен виждайки край себе си само прислужници или малцина приятели, забързани да се върнат сред кипежа на обществения живот, Реймон си спомни за Индиана и съжали искрено за нея, защото в този момент тя би му била много необходима. Припомни си какви трогателни грижи беше проявила тя към своя стар и намръщен съпруг и си представи с каква нежност и обич би заобиколила своя любим. „Ако бих приел жертвата й — помисли си той, — тя щеше да бъде опозорена, но какво значение щеше да има това в положението, в което се намирам сега? Нямаше да бъда сам в този лекомислен и себичен свят! Отхвърлената с презрение от всички Индиана щеше да стои, любеща и предана, в краката ми; щеше да оплаква мъките ми и щеше да съумее да ги облекчи. Защо прогоних тази жена? Тя толкова много ме обичаше, че би могла да се примири с хорските обиди и да ми дари щастие.“

Той реши да се ожени веднага щом оздравее и прехвърли мислено имената и лицата, които му бяха направили най-силно впечатление в буржоазните и аристократични салони. Прелестни видения преминаха пред очите му; коси, украсени с цветя, белоснежни рамене, наметнати с лебедов пух, изящни муселинени и атлазени корсажи; чаровни призраци размахаха воалени криле пред натежалите му пламтящи очи; но той си представяше тези феи в парфюмираната вихрушка на бала. Когато се събуди, се запита дали по устните им не разцъфват само кокетни усмивки, дали белите им ръце умеят да лекуват душевни рани, дали изтънченият им и блестящ ум може да утеши и разведри един изтерзан от грижи болник. Реймон беше разсъдлив човек, той не вярваше на женското кокетство и мразеше егоизма, защото разбираше, че такъв характер не би могъл да допринесе нищо за щастието му. Да си избере жена, беше толкова трудно за него, колкото и да определи политическите си убеждения. Действуваше бавно и предпазливо по едни и същи причини. Беше от строго аристократично семейство, което не би му простило един неравен брак, а в същото време сега осигурено благосъстояние имаха само плебеите. По всичко личеше, че буржоазията ще се издигне над останките на аристокрацията и Реймон можеше да се задържи на повърхността, само като стане зет на някой индустриалец или спекулант. Ето защо реши да почака, за да види накъде ще завее вятърът, и тогава да предприеме стъпката, от която щеше да зависи цялото му бъдеще.

Тези разсъждения ясно му показваха каква незначителна роля играят в светските бракове чувствата, така че надеждата да се ожени един ден по любов в действителност можеше да се осъществи само по някаква щастлива случайност. Но болестта си беше болест и мечтата за по-добри дни не намаляваше острите болки в настоящия момент. Пак го зачовърка мисълта, че е бил заслепен в деня, когато се отказа да похити госпожа Делмар, и се прокле, че така лошо е преценил собствената си изгода.

Точно по това време получи писмото на Индиана от остров Бурбон. Порази го мрачната и непреклонна душевна сила, която тя бе запазила въпреки превратностите на съдбата, способни да сломят всекиго.

„Неправилно съм я преценил — помисли си той, — тя наистина ме е обичала и още ме обича. Готова е била да извърши заради мене героични постъпки, на каквито съм смятал, че жените не са способни. Може би дори и сега е достатъчна една моя дума, за да дойде при мен от другия край на света. За съжаление, за това са необходими шест, а може би и осем месеца, иначе непременно щях да проверя!“

И той заспа с тази мисъл; събуди го внезапно голяма суетня в съседната стая. Едва се надигна от леглото, облече един халат и се домъкна до стаята на майка си; тя беше много зле.

Чак сутринта малко й просветна; напълно ясно й беше, че си отива и последните й мисли бяха за бъдещето на сина й.

— В мое лице — каза тя, — вие губите най-добрата си приятелка. Дано небето ви изпрати вместо мене жена, достойна за вас. Но внимавайте, Реймон, не жертвувайте живота си заради честолюбиви химери. Уви, познавам само една жена, която бих желала да назова моя дъщеря, но небето вече се разпореди с нейната съдба. И все пак послушайте ме, сине мой, господин Делмар е стар и болен, кой знае дали това дълго пътуване не го е съсипало. Уважавайте честта на жена му, докато е жив, но ако скоро ме последва, спомнете си, че на света има една жена, която ви обича почти толкова, колкото ви е обичала вашата майка.

Вечерта госпожа дьо Рамиер умря в ръцете на сина си. Реймон я оплака искрено и безутешно — пред подобна загуба не би могло да става дума за лъжливи чувства и сметки. Майка му наистина му беше необходима; с нея губеше моралната подкрепа в живота си. Той обля с горчиви сълзи смъртнобледото й чело, угасналите й очи; обвини небето, прокле съдбата, заплака и за Индиана. Упрекна бог, че не му дава дължимото щастие, че се отнася към него като към обикновен смъртен и му отнема всичко наведнъж. После дори се усъмни в съществуването на подобен бог, който го лишаваше от правата му; предпочиташе да се отрече от него, отколкото да се подчини на волята му. Загуби всичките си илюзии в съприкосновение с действителността; и отново се върна в леглото си трескав, измъчен, сломен, като развенчан монарх или прокълнат ангел.

Когато силите му се възвърнаха, пак се заинтересува какво става във Франция. Положението беше още по-лошо, народът отказваше да плаща данъци. Реймон се изненада от глупавото заслепение на своята партия и реши да не се меси в цялата тази бъркотия, затова се затвори в Серси и се отдаде на тъжни спомени за майка си и за госпожа Делмар.

Възвръщайки се постоянно към една и съща мисъл, която отначало само се бе прокраднала в съзнанието му, той сам се убеди, че не е загубил Индиана стига само да поиска да я извика. Вярно, че щеше да има много трудности, но още повече изгоди. Нямаше защо да я чака тя да остане вдовица, за да се ожени за нея, както го беше посъветвала госпожа дьо Рамиер. Делмар можеше да живее още двадесет години, а Реймон не се беше отказал от възможността за блестящ брак. Богатото му живо въображение му рисуваше красиви картини. Можеше да покори Индиана; чувствуваше се достатъчно ловък и хитър да превърне тази пламенна и възвишена жена в подчинена и предана любовница. Щеше да я скрие от нападките на обществото, да я затвори зад непроницаемата стена на домашния живот, да я запази като съкровище в своето уединение и в моменти на самота и тъга да черпи щастие от нейното чисто и великодушно чувство. Гневът на съпруга не го плашеше; той едва ли щеше да дойде да търси жена си на три хиляди левги път, след като интересите му го задължаваха да остане на другия край на света. Индиана нямаше да жадува за удоволствия и свобода след тежките изпитания, които я бяха научили на покорство. Тя се нуждаеше само от любов, а Реймон чувствуваше, че ще я обича от благодарност, щом му бъде полезна. Той си спомни какво постоянство и нежност беше проявила към него през дългите дни на студенина и равнодушие. Обещаваше си да запази умело свободата си, без тя да смее да се оплаква, лелееше мечтата, че ще съумее така да я овладее, че да я подчини напълно — да се съгласи дори с женитбата му. Това му се струваше напълно възможно — имаше толкова примери за подобни връзки, съществуващи въпреки законите на обществото, които благодарение на предпазливостта и ловкостта оставаха в тайна, извън обсега на хорските приказки.

„Всъщност — казваше си той, — тази жена е готова да направи за мене всякакви жертви. Ще прекоси света без възможност за връщане, без надежда за прошка. Обществото проявява суровост само към дребнави и обикновени грешки; рядката смелост го удивлява, изключителното нещастие го обезоръжава; то ще я съжали и може би дори ще й се възхити, че заради мене е извършила това, което никоя друга не би се осмелила да направи. Ще я порицават, но няма да й се надсмиват, а никой няма да ме осъди, че съм я приел и че я закрилям след такова доказателство за любовта й. Може би дори ще започнат да превъзнасят смелостта ми; тъй или иначе, ще се намерят защитници и моето поведение ще стане предмет на шумни и неразрешими спорове. Обществото обича понякога да не се съобразяват с него; то не се възхищава само от тези, които вървят по отъпканите пътища. В наше време трябва да управляваме общественото мнение с камшик.“

Изпълнен с тези мисли, той написа на госпожа Делмар писмо — точно такова писмо, каквото можеше да се очаква от един изкусен опитен мъж. То дъхаше любов, мъка и най-вече звучеше правдиво. Уви, каква гъвкава тръстика е истината, щом може така лесно да се огъва във всякакви посоки!

Все пак Реймон беше достатъчно умен да не изрази определено желанието си. Той се престори, че завръщането на Индиана му се струва несбъднато щастие, но този път почти не споменаваше за задълженията й, а й писа последните думи на майка си, изплака й красноречиво отчаянието си от тази загуба, самотата, опасността, на която беше изложен. Обрисува й страшната и мрачна картина на революцията, тътнеща на хоризонта на Франция, писа й, че уж се радва, задето ще посрещне сам ударите й. Даде й да разбере, че е настъпил часът тя да прояви възторжената вярност и пагубната преданост, с които се беше хвалила. Обвиняваше съдбата си и уверяваше Индиана, че е заплатил скъпо своята добродетел, че носи тежък кръст, че е държал щастието в ръцете си, но сам се е осъдил на вечна самота.

„Не ми пишете, че сте ме обичали — добавяше той, — това ме кара да губя сила и смелост, да проклинам куража си и да мразя дълга си. Кажете ми по-скоро, че сте щастлива, че сте ме забравили, за да не се мъча да разчупя веригите, които ни разделят.“

Накратко казано, той й писа, че е нещастен, а за Индиана това означаваше, че я чака.