Жорж Санд
Индиана (16)

XVI

След като се раздели със сър Ралф, Индиана се затвори в стаята си и в душата й се разрази истинска буря. Не за пръв път смътно подозрение хвърляше мрачната си сянка върху крехката сграда на нейното щастие. Господин Делмар беше подхвърлял много пъти в разговор някои от своите неделикатни шеги, които обикновено минават за комплименти. Той така недвусмислено беше поздравил Реймон за любовните му успехи, че дори чужд човек би се досетил за неговото приключение. Всеки път когато Индиана заговореше градинаря, по някаква съдбоносна случайност той споменаваше името на Нун, а после изричаше и името на господин дьо Рамиер, сякаш то му беше постоянно в ума и неволно го преследваше. Госпожа Делмар се чудеше на неговите странни и неуместни въпроси. Той се объркваше, когато говореше за най-обикновени неща; сякаш го измъчваше угризение на съвестта, което напразно се стараеше да скрие. Друг път в смущението на самия Реймон Индиана откриваше същите белези; макар да не търсеше доказателства, те сами й се натрапваха. Едно странно обстоятелство би могло да й отвори очите, ако тя не беше затворила душата си за всяко недоверие. Бяха намерили на пръста на Нун много скъп пръстен, който госпожа Делмар я беше видяла да носи малко преди смъртта си и за който девойката й беше казала, че го е намерила. След смъртта на Нун госпожа Делмар носеше този пръстен за спомен от нея и неведнъж беше забелязвала как Реймон пребледнява, когато улавяше ръката й, за да я целуне. Веднъж той я помоли никога да не му говори за Нун, защото се смятал виновен за нейната смърт; и тъй като тя се помъчи да го освободи от това тежко бреме, като пое цялата вина върху себе си, той й каза:

— Не, клета моя Индиана, не се обвинявайте, вие дори не знаете колко виновен съм аз!

Тези думи, изречени с горчив и мрачен тон, бяха уплашили Индиана. Тя не се беше осмелила да настоява и дори сега, когато започваше да свързва всичките тези разпокъсани доказателства, все още нямаше смелостта да ги събере и да прозре истината.

Тя отвори прозореца и като се загледа в спокойната нощ, в красивата бледа луна, чийто лъчи проникваха зад сребристата мъгла на хоризонта, като си припомни, че Реймон ще дойде, че той може би е вече в парка, като си помисли за цялото щастие, което си беше обещала в този потаен любовен час, прокле Ралф, който с една дума беше отровил надеждата й и бе разрушил завинаги покоя й. Почувствува дори омраза към него, към този нещастен човек, който й беше като баща и който бе пожертвувал бъдещето си заради нея; защото неговото бъдеще, неговото единствено щастие беше приятелството на Индиана, а той за да я спаси, се беше примирил с мисълта да го загуби.

Индиана не беше отгатнала тайната на неговото сърце, не бе успяла да проникне и в душата на Реймон. Беше несправедлива не от неблагодарност, а от незнание. Обзета от силна страст, тя не можеше да изтърпи леко раната, която й бяха нанесли. Беше готова дори да обвини изцяло сър Ралф, защото предпочиташе да очерни него, отколкото да заподозре Реймон.

Освен това имаше много малко време да събере мислите си, да вземе решение — Реймон можеше всеки миг да дойде. Той сигурно беше някъде около малкия мост. Какво отвращение би изпитала към сър Ралф в този миг, ако беше отгатнала как той като смътна сянка броди из мъглата и подобен на призрак, прегражда входа на Елисейските полета^[1] пред грешника!

Изведнъж й хрумна една от тези странни и нелепи мисли, които се пораждат в главите само на разтревожените и нещастни същества. Тя реши да постави на карта съдбата си и да подхвърли на необикновено и странно изпитание Реймон, изпитание, което той не би могъл да очаква. Едва бе привършила своето тайнствено приготовление, когато чу стъпките на Реймон по тайната стълба. Изтича да му отвори и веднага се върна и седна така развълнувана, че едва не припадна. Но както през всичките решителни минути на нейния живот мисълта й оставаше ясна и тя запазваше пълно присъствие на духа.

Реймон беше все още блед и задъхан, когато блъсна вратата, нетърпелив да види светлина и да се възвърне към действителността. Индиана стоеше с гръб към него, тя беше наметната с шуба, подплатена с кожи. По някаква странна случайност това беше същата шуба, с която Нун се беше наметнала при тяхната последна среща в парка. Не знам дали си спомняте, че тогава на Реймон за миг му беше хрумнала невероятната мисъл, че тази забулена жена е госпожа Делмар. Сега, съзирайки същото видение, тъжно приведено на стола под светлината на трепкащата лампа, на същото място, където го чакаха толкова спомени, в същата стая, където не беше влизал след най-злокобната нощ в живота си, цяла изпълнена с угризения, той неволно отстъпи и остана на прага, впил уплашен поглед в неподвижната фигура и треперейки като последен страхливец тя да не се обърне и да му покаже смъртно бледото си лице на удавница.

Госпожа Делмар не би могла да подозира какво става с Реймон. Тя беше завила главата си с индийски воал, завързан небрежно, по креолски; обикновено така се забраждаше Нун. Реймон, победен от страха, едва не припадна, смятайки, че суеверните мисли се превръщаха в действителност. Но като позна жената, която се готвеше да съблазни, той забрави другата, която беше вече съблазнил, и пристъпи към Индиана. Тя изглеждаше сериозна и замислена; гледаше го втренчено, по-скоро с напрегнато внимание, отколкото с нежност, и дори не помръдна, за да го привлече по-бързо до себе си.

Реймон, изненадан от този прием, го приписа на целомъдреността и скромната въздържаност на младата жена. Той падна на колене и й каза:

— Любима моя, нима се страхувате от мен?

Но в точи миг забеляза, че госпожа Делмар държи нещо и като че ли се готви да му го поднесе с подчертана тържественост. Той се наведе и видя кичур коси, неравно, сякаш набързо подрязани, които Индиана приглаждаше с ръка.

— Познахте ли тези коси? — запита го тя, като го погледна с ясните си очи, в които се прокрадваше някакъв странен многозначителен блясък.

Реймон се поколеба, погледна воала, с който тя беше завила главата си, и му се стори, че е разбрал.

— Лошо момиче — възкликна той, като взе косите, — защо сте ги отрязали? Те бяха тъй красиви, аз толкова ги обичах!

— Нали вчера ме запитахте — каза тя, като се опита да се усмихне — дали съм готова да ги пожертвувам за вас.

— О, Индиана — извика Реймон, — ти чудесно знаеш, че отсега нататък ще бъдеш още по-красива в моите очи! Дай ми ги! Не искам да съжалявам, че те не украсяват челото ти, твоите коси, от които се възхищавах всеки ден и които сега всеки ден ще мога да целувам! Дай ми ги, за да не се разделя никога с тях…

Но когато усети в ръката си тази богата коса, от която няколко къдрици докосваха земята, Реймон почувствува, че тя е някак суха и твърда под пръстите му, нещо, което никога не беше забелязвал, галейки косите на Индиана. Нервна тръпка премина по тялото му — тези коси бяха някак студени и тежки, като че ли отдавна отрязани, загубили своята благоуханна мекота и жизнена топлота. Като ги погледна по-отблизо, той напразно се опита да открие в тях синкавия отблясък на гарваново крило — тези коси бяха съвършено черни като косите на негърка или на индианка и бяха мъртво тежки… Индиана не сваляше ясните си проницателни очи от очите на Реймон. Той неволно погледна към една полуотворена абаносова кутия, откъдето се подаваха няколко къдрици от същата коса.

— Това не са вашите коси! — възкликна той и смъкна индийския воал от главата й.

Нейната коса не беше подрязана и се разпиля с целия си блясък върху раменете й. Но тя отблъсна Реймон и сочейки му отрязаните коси, запита:

— Не познавате ли тези коси? Никога ли не сте се възхищавали от тях, не сте ли ги галили? Може би една влажна нощ им е отнела уханието. Няма ли в сърцето ви поне един спомен, няма ли в очите ви поне една сълза за тази, която носеше този пръстен?

Реймон падна в едно кресло; косите на Нун се изплъзнаха от треперещата му ръка. Беше се изтощил от толкова мъчителни вълнения. Той имаше сангвиничен темперамент, кръвта бързо течеше във вените му, нервите му бързо се изостряха. Потрепери от глава до пети и падна в безсъзнание на пода.

Когато дойде на себе си, госпожа Делмар стоеше на колене до него, обливаше го в сълзи и го молеше да й прости; но Реймон не я обичаше вече.

— Вие ми причинихте страшно страдание — каза той, — страдание, което не е във ваша власт да изкупите. Вие никога няма да ми върнете, чувствувам го, доверието си. Току-що ми показахте какво отмъщение, каква жестокост се крият във вашето сърце! Клета Нун! Клета нещастна девойко! Пред нея бях виновен аз, а не пред вас; тя имаше право да си отмъщава, но не го стори. Тя се самоуби заради бъдещето ми. Пожертвува живота си заради моето спокойствие. Вие, госпожо, не бихте постъпили така!… Дайте ми тези коси, те са мои, принадлежат ми и са единственото нещо, останало ми от единствената жена, която истински ме е обичала… Нещастна Нун! Ти беше достойна за друга любов, а вие, госпожо, която ме упреквате за нейната смърт, вие, която обичах толкова много, че я забравих, и не се побоях да се изложа на страшните угризения на съвестта заради една ваша целувка, вие ме накарахте да прекося реката, да премина по моста сам, гонен от всички страни от страха, преследван от адските призраци на моето престъпление! И когато се убедихте с каква безумна страст ви обичам, вие впихте женските си нокти в сърцето ми, за да изцедите и последната капка кръв, готова да бъде пролята за вас! Ах, как пренебрегнах нейната предана обич заради вашата жестока любов! Аз не съм бил безумец, аз съм престъпник!

Госпожа Делмар не отговори. Неподвижна, бледа, с разпилени коси и втренчени в една точка очи, тя събуди жал в сърцето на Реймон. Той улови ръката й и продължи:

— И все пак любовта ми към тебе е тъй сляпа, че още мога да забравя, чувствувам го въпреки себе си, и миналото, и настоящето, и престъплението, което помрачи живота ми, и злото, което ти ми причини. Обичай ме и аз ти прощавам!

Отчаянието на Индиана отново събуди желанието и гордостта в сърцето на нейния възлюбен. Като видя колко е уплашена да не загуби любовта му, смирена пред него, готова да му се подчини в бъдеще, за да получи оправдание за миналото, той си припомни с каква цел бе излъгал бдителността на Ралф и оцени всички преимущества на положението си. Отначало демонстрира дълбока тъга, мрачно отчаяние; едва отговаряше на сълзите и ласките на Индиана. Чакаше я да се умори от ридания, да почувствува ужаса от раздялата, да не й останат сили от тези мъчителни страхове; и когато най-сетне тя падна на колене пред него, умираща, изтощена, очаквайки смъртната си присъда, той я вдигна с някаква особена трепетна ярост и я привлече до гърдите си. Тя не се възпротиви, слаба като дете. Покорно се остави той да я целува. Беше почти в несвяст.

Но изведнъж, сякаш събудена от сън, се изтръгна от пламенните му милувки и избяга в другия край на стаята, до портрета на сър Ралф; и като че ли потърси закрила при този сериозен човек с чисто чело и спокойна уста; притисна се до него трепереща, обезумяла, обзета от странен ужас. Реймон помисли, че се е развълнувала от прегръдката му, че се страхува от самата себе си, че е вече негова. Той се спусна към нея, дръпна я властно и й каза, че бил дошъл с намерението да сдържи обещанието си, но нейната жестокост го освобождавала от клетвите му.

— Сега вече — каза той — не съм нито ваш роб, нито ваш съюзник. Аз съм само мъж, който безумно ви обича и ви държи в обятията си, лоша, капризна, жестока, но красива, съблазнителна и обожаема. С ласкави и топли думи вие можехте да сдържите моята пламенност; спокойна и великодушна като вчера, щяхте да ме накарате да бъда нежен и примирен както обикновено; но вие разпалихте всички мои страсти, объркахте всички мои мисли; накарахте ме едно след друго да се чувствувам нещастен, страхлив, болен, безумен, отчаян. Сега трябва да ме направите щастлив или чувствувам, че не мога да вярвам вече във вас, че няма да мога да ви обичам, да ви благославям. Прости ми, Индиана, прости ми! Ако те плаша, ти си виновна за това, ти ме накара толкова много да страдам, че вече не мога да разсъждавам.

Индиана цяла трепереше. Тя не познаваше живота и смяташе, че е невъзможно да се съпротивява. Беше готова вече да му отстъпи не от любов, а от уплаха. Но докато се мъчеше да се изтръгне от обятията на Реймон, тя каза отчаяно:

— Нима сте способен да проявите насилие спрямо мен?

Реймон се овладя, удивен от нейната нравствена съпротива. Индиана беше тъй слаба физически; той бързо я пусна и извика:

— Никога! Готов съм по-скоро да умра, отколкото да те направя моя въпреки волята ти!

После падна на колене и умът замени сърцето, пламенното въображение чистото чувство — Реймон й отправи гореща молба на прелъстител. Когато въпреки това тя не отстъпи, той се примири с действителността и я упрекна, че не го обича; сам каза, че презирал и се надсмивал на този прием, срамувал се дори, че има работа с толкова наивна жена, която е могла да повярва на думите му.

Този упрек засегна по-силно Индиана, отколкото всичките възклицания, с които Реймон беше украсил речта си.

Но внезапно тя като че ли си припомни нещо и запита:

— Реймон, сигурно тази, която толкова ви е обичала… тази, за която говорихме преди малко… нищо не ви е отказвала?…

— Нищо! — отговори Реймон, излязъл от търпение при това неуместно припомняне. — Вместо постоянно да ми говорите за нея, по-добре е да ми помогнете да забравя колко силно съм бил обичан!

— Слушайте — помоли го замислено и сериозно Индиана, — потърпете поне още малко, трябва да си поговорим. Може би не сте толкова виновен пред мен, колкото аз съм си мислила. Ще ми бъде приятно да ви простя това, което смятах за смъртна обида… Кажете ми… когато ви заварих тук… заради кого бяхте дошли? Заради нея или заради мене?…

Реймон се поколеба; после като прецени бързо, че госпожа Делмар сигурно ще узнае истината, а може би дори вече я знае, отговори:

— За нея!

— Разбирам, по-добре, че е така — каза тя тъжно, — предпочитам изневярата пред оскърблението. Бъдете искрен докрай, Реймон, колко време бяхте стояли в стаята, когато аз влязох в нея? Помнете, че Ралф знае всичко и ако исках да го разпитам…

— Не е необходимо да прибягвате до доносите на сър Ралф, госпожо. Бях тук от предната вечер.

— Значи сте прекарали цялата нощ в тази стая?… Вашето мълчание е достатъчен отговор.

Двамата останаха за миг безмълвни; най-сетне Индиана стана и се накани да каже нещо; бързо почукване на вратата смръзна кръвта във вените им. Двамата стояха, без да помръднат, затаили дихание.

Под вратата някой пъхна една бележка; на лист от бележник бяха написани с молив няколко нечетливи думи:

„Мъжът ви е тук

Ралф“