Жорж Санд
Индиана (9)

IX

Изминаха два месеца. Нищо не се беше изменило в Лани, в този дом, в който ви въведох една зимна вечер; само пролетта цъфтеше край червените стени, оградени със сини камъни, и край плочите, пожълтели от столетен мъх. Семейството се наслаждаваше на спокойствието и вечерните ухания, залязващото слънце позлатяваше стъклата и шумът от фабриката се смесваше с шума от чифлика. Господин Делмар, седнал на стъпалата пред входа с пушка в ръка, се упражняваше, като убиваше летящите лястовички. Индиана, седнала със своята везба до прозореца, се навеждаше от време на време, за да погледне тъжно в двора жестокото развлечение на полковника. Офелия скачаше, лаеше и негодуваше срещу необичайния за нея лов; сър Ралф, седнал на каменното перило на стълбата, пушеше пура и както обикновено безстрастно гледаше радостите и тъгите на другите.

— Индиана — извика полковникът, като остави пушката си, — оставете най-сетне ръкоделието си. Работите така, като че ли ви плащат на час.

— Още е съвсем светло — отговори госпожа Делмар.

— Няма значение, покажете се на прозореца, искам да ви кажа нещо.

Индиана се подчини; полковникът се приближи и й каза със закачлив тон, присъщ на стар ревнив съпруг:

— Понеже днес работихте добре и бяхте послушна, ще ви кажа нещо, което ще ви достави удоволствие.

Госпожа Делмар се усмихна принудено. Такава усмивка би отчаяла всеки по-чувствителен от полковника човек.

— За да ви развлека — добави полковникът, — поканих на закуска утре един от вашите предани поклонници. Сигурно ще ме попитате, хитруша такава, кого от тях съм поканил, тъй като имате цяла колекция.

— Може би нашия добър свещеник — каза госпожа Делмар, която винаги се натъжаваше, когато мъжът й беше в добро настроение.

— О, нищо подобно!

— Тогава сигурно кметът на Шайи или стария нотариус от Фонтенбло.

— Женски хитрости! Знаете много добре, че не става дума за тези хора. Хайде, Ралф, кажете на госпожата името, което й е на устата, но не иска да го произнесе сама.

— Не са необходими толкова уговорки, за да й съобщим, че ще дойде господин дьо Рамиер — каза спокойно сър Ралф, като захвърли пурата си. — Предполагам, че това й е съвсем безразлично.

Госпожа Делмар почувствува как кръвта нахлува в главата й, престори се, че търси нещо в кошничката си, а после, като успя да се овладее, каза треперейки:

— Надявам се, че това е шега.

— Напротив, съвсем сериозно. Ще бъде тук утре в единадесет часа.

— Как! Вие ще приемете този човек, който се промъква в дома ви, за да открие тайната на фабриката ви и когото щяхте да убиете като злосторник?… Изглежда, че и двамата сте много миролюбиви, щом можете да забравите подобни обиди!

— Вие ми дадохте пример за това, скъпа моя, като сте го приели любезно у леля си, където той ви посетил.

Индиана пребледня.

— Мисля, че не беше дошъл заради мене — възрази бързо тя, — и толкова малко съм поласкана от посещението му, че на ваше място не бих го приела.

— Всички жени са лъжливи и хитри по природа! Както ми казаха, вие сте танцували на един бал през цялата вечер с него!

— Излъгали са ви.

— Каза ми го самата ви леля. Впрочем не се защищавайте толкова; не виждам нищо лошо в това, още повече че леля ви е нямала нищо против и сама е подпомогнала да се сближите. Господин дьо Рамиер отдавна се стреми да стане наш приятел. Той ми направи много деликатно и почти без сам да има полза от това, важни услуги за моето предприятие. И тъй като съвсем не съм толкова свиреп, колкото вие разправяте, не искам да се чувствувам задължен пред чужд човек и реших да му се отплатя.

— Как?

— Станахме приятели и тази сутрин ходихме в Серси със сър Ралф. Запознахме се с майката на господин дьо Рамиер, прекрасна майка и очарователна жена; домът им е изискан и богат без излишна пищност. В нищо не прозира високомерието на старите знатни семейства. Самият дьо Рамиер е чудесен млад човек, когото поканих у дома на закуска и ще го заведа да разгледа фабриката. Имам добри сведения за брат му и се убедих, че няма да загубя нищо, ако той използува моите методи на работа. Така че предпочитам това семейство повече от което и да е друго да се възползува от постиженията ми; пък и в края на краищата нищо не остава в тайна, така че и моята работа скоро ще стане обществена тайна, ако индустрията продължава да се развива в същите темпове.

— Аз, както знаете — каза сър Ралф, — никога не съм одобрявал, драги Делмар, това, че пазите в тайна работата си. Всяко откритие на един добър гражданин принадлежи колкото на него, толкова и на неговата страна…

— Дявол да го вземе, вие, сър Ралф, пак почвате с вашата практическа филантропия!… Ще ме накарате да помисля, че богатството ви не е ваше и ако утре нацията поиска да го вземе, сте готов да замените петдесетте си хиляди франка доход с торба и тояга! Много подхожда на господар като вас, влюбен в удобствата на живота като султан, да проповядва презрение към богатствата.

— Това, което казвам, съвсем не е филантропия — възрази сър Ралф, — а разумен егоизъм, който ни подтиква да правим добро на хората, за да ги възпрем те да ни причиняват зло. Аз съм егоист, всеизвестна истина е. Свикнах да не се стеснявам от това и анализирайки всички добродетели, стигнах до извода, че в основата им винаги можем да открием личната заинтересованост. Любовта и благочестието, които като че ли привидно са безкористни чувства, всъщност са най-егоистичните чувства на света. Също така и патриотизмът, мога да ви уверя в това. Аз не обичам особено много хората, но за нищо на света не бих им го показал, страхувам се от тях, макар много-много да не ги уважавам. Така че ние и двамата сме егоисти, но аз съзнавам това, а вие го отричате.

Те започнаха спор, в който, изтъквайки всички доводи на егоизма, всеки се стремеше да докаже егоизма на другия. Госпожа Делмар се оттегли в стаята си, за да се отдаде на размислите, които неочакваната новина бе събудила в нея.

Би трябвало не само да проникнем в тайната на нейните мисли, но и да разкажем за хората, които малко или повече бяха засегнати от смъртта на Нун.

За читателя и за мене е съвсем ясно, че нещастната девойка се беше хвърлила в реката от отчаяние в един от онези мигове на силна нервна възбуда, когато човек лесно взема крайни решения. Но тя не се беше върнала в къщи, след като изпрати Реймон, никой не беше я видял и никой не би могъл да узнае намеренията й.

Само двама души бяха убедени, че се е самоубила: господин дьо Рамиер и градинарят на Лани. Първият успя да скрие скръбта си, като се престори на болен; другият замълча от страх и от угризения на съвестта. Този човек, който от користни цели беше покровителствувал цяла зима срещите на двамата влюбени, единствен би могъл да отгатне тайната мъка на младата креолка. Страхувайки се с право от упрека на господарите си и от порицанието на другите прислужници, той замълча от егоизъм и когато господин Делмар, който знаеше за тази любовна интрижка, обзет от някои подозрения, го разпита дали е продължила в негово отсъствие, той отговори отрицателно. Неколцина местни жители (трябва да отбележим, че това място беше много пусто) бяха виждали Нун да отива към Серси късно вечер; но никой не я беше виждал с господин дьо Рамиер след края на януари, а тя беше умряла на 28 март. Следователно можеха да приемат, че смъртта й се дължи на случайност; прекосявайки парка късно вечерта, тя сигурно се е заблудила в гъстата мъгла, която от няколко дни беше паднала над местността, и е паднала от малкия мост над тясната река със стръмни брегове, придошли от дъждовете.

Макар сър Ралф, много по-наблюдателен, отколкото другите можеха да си представят, да беше открил по неизвестно какви тайни пътища, че има сериозни причини да подозира господин дьо Рамиер, той не ги сподели с никого, като сметна за ненужно и жестоко да упреква човек, когото и без това сигурно измъчват по-тежки угризения на съвестта. Той дори успя да убеди полковника, който също имаше известни подозрения по този въпрос, че е по-добре да скрият от болезнено чувствителната госпожа Делмар възможните причини за самоубийство на нейната приятелка от детинство. Към смъртта на нещастната Нун се отнесоха така, както и към нейната любов. По мълчаливо споразумение никой не заговори за това пред Индиана, а скоро въобще престанаха да споменават за нея.

Всички тези предпазни мерки обаче бяха безполезни, защото госпожа Делмар също си имаше причини да подозира част от истината. Горчивите упреци, които беше отправила към нещастната девойка в тази съдбоносна вечер, й се струваха достатъчна причина за нейното внезапно решение. В ужасната минута, когато тя първа беше видяла плуващия във водата труп, на нейния и без това вече нарушен покой, на смутеното й сърце бе нанесен последният удар; болестта й, която се бе развивала бавно, сега се развихри и тази тъй млада и може би тъй силна жена, нежелаеща да оздравее и прикриваща болките си от непрозорливия си и твърде деликатен мъж, се оставяше да гасне под тежестта на мъката и отчаянието.

— Какво нещастие, какво нещастие! — възкликна тя, като влезе в стаята си, след като научи за предстоящото посещение на Реймон. — Да бъде проклет този човек, който дойде в нашия дом само за да донесе в него отчаянието и смъртта. Боже мой, защо позволявате той да застане между вас и мене, да се разпорежда с моята съдба, нали той ще ме завладее само като протегне ръка и каже: „Тя е моя, аз ще я накарам да загуби разсъдък, ще разбия живота й и ако се помъчи да ми се съпротивява, ще посея смърт около нея, ще я принудя да се измъчва от угризения, съжаления и страх!“ Боже мой, не е справедливо да бъде преследвана така една нещастна жена!

И тя заплака горчиво; защото мисълта за Реймон я караше да си спомня с още по-голяма болка за Нун.

— Горкичката ми Нун! Бедната ми приятелка от детинство! Моята съотечественица, моята единствена другарка! — ридаеше горестно тя. — Този човек е твоят убиец! Нещастно дете! Той те погуби, както погуби и мене! Тебе, която толкова много ме обичаше, която единствена отгатваше моите мъки и умееше да ги уталожиш с прелестната си жизнерадост! Какво нещастие да те загубя! Затова ли те доведох от толкова далеч тук? С какви хитрости този човек можа да спечели твоето доверие и да те накара да извършиш такава подлост? Ах, той сигурно те е излъгал ловко и ти разбра грешката си едва когато видя колко съм възмутена! Аз бях много строга, Нун, строга до жестокост; накарах те да стигнеш до отчаяние, подтикнах те към смърт! Бедна моя! Защо не почака вятърът да отнесе като перушинка гнева ми срещу тебе! Защо не дойде да поплачеш в обятията ми и да ми кажеш: „Излъгаха ме, действувах така, без да разбирам какво правя, но вие знаете колко ви уважавам, колко ви обичам!“ Тогава аз щях да те притисна в прегръдките си, ние щяхме да си поплачем заедно и ти нямаше да си мъртва! Умряла тъй млада, тъй красива, тъй жизнерадостна, умряла на деветнадесет години от такава ужасна смърт!

Оплаквайки така своята приятелка, Индиана оплакваше неволно и своите разбити мечти, продължили само три дни, трите най-хубави дни, единствените в живота й, защото тя беше обичала през тези три дни Реймон с такава страст, каквато дори и най-самонадеяният мъж никога не би могъл да си представи. Но колкото по-доверчива и силна беше любовта й, толкова по-силно бе почувствувала тя нанесеното й оскърбление — първата любов на хора със сърца като нейното е винаги целомъдрена и нежна!

И все пак Индиана беше действувала по-скоро под влияние на срама и обидата, отколкото поради някакво обмислено решение. Не се съмнявам, че Реймон щеше да получи прошката й, ако беше имал няколко мига, за да я измоли. Но съдбата беше изиграла любовта и умението му да запленява и госпожа Делмар искрено повярва, че отсега нататък ще го ненавижда.

Не от празно тщеславие, нито от уязвено самолюбие се стремеше Реймон сега повече от когато и да било да получи прошката и любовта на госпожа Делмар. Той смяташе, че това е невъзможно, затова му се струваше, че любовта на никоя друга жена и никое друго земно щастие не могат да се сравняват с любовта на Индиана. Такъв беше той. Неутолима жажда за нови чувства и вълнения разяждаше живота му. Той обичаше обществото с неговите закони и окови, защото то му поднасяше обширно поле за борба и съпротива; страхуваше се от сблъскванията и произвола само защото смяташе, че те ще направят насладите твърде леки и достъпни.

Не мислете все пак, че беше останал равнодушен пред гибелта на Нун. В първия миг така се отврати от себе си, че зареди пистолетите си с искреното намерение да си пръсне черепа; но едно достойно за похвала чувство го възпря. Какво щеше да стане с майка му… неговата възрастна немощна майка… тази клета жена, изтърпяла толкова тревоги и мъка, която живееше само за него, за която той беше единствената радост и надежда? Можеше ли да разбие сърцето й, да съкрати малкото дни, които й остават? Разбира се, не. Най-добрият начин да изкупи своето престъпление беше да се посвети отсега нататък единствено на майка си; с това намерение той се върна в Париж и вложи всичките си сили да я накара да забрави, че беше я изоставил и пренебрегнал през по-голямата част от зимата.

Реймон оказваше необикновена власт над всички, с които имаше нещо общо; защото независимо от грешките и отклоненията на младостта стоеше над обкръжаващото го общество. Още не сме обяснили как се беше създало мнението, че е умен и талантлив човек, защото това няма нищо общо със събитията, които разказахме, но време е вече да кажем какъв беше с всичките си слабости Реймон, когото вие може би осъждате заради лекомислието му, тъй като той е от хората, оказали върху вас на времето си голямо влияние и въздействие, независимо от това какви са днес възгледите ви. Вие сте чели с увлечение политическите му брошури и преглеждайки вестниците от онова време, сте се увличали от непреодолимото очарование на неговия стил и изяществото на неговата куртоазна и светска логика.

Аз ви говоря за дни, които са вече далеч от нас, макар че днес времето не се измерва със столетия, нито с властвуване, а със смяната на министерства. Говоря ви сега за кабинета на Мартиняк, за този период на относителен покой и съмнения, който се появи в нашата политическа ера не като мирен договор, а като съглашение за примирие, за тези петнадесет месеца господство на онези доктрини, които така странно повлияха върху нашите принципи и нрави и които може би подготвиха неочаквания изход за нашата последна революция.

По това време именно разцъфнаха млади таланти, нещастни, че са родени в такива преходни и бездействени дни; защото те платиха своята дан за примирителните и колебливи настроения на епохата. Никога още, доколкото ми е известно, хората не са достигали до такова съвършенство на приказките, за да прикрият невежеството си или да изопачат нещата. Настъпило беше господството на умерената политика и аз не бих могла да кажа кои се възползуваха повече от това — йезуитите в къси раса или адвокатите в дълги тоги. Политическата сдържаност се пренесе в нравите като учтиво държане и в двата случая вежливостта послужи за маска, под която прикриваха неприязънта си и която даваше възможност на хората да се борят без скандал и без шум. Трябва все пак да се каже за оправдание на младите хора от тази епоха, че тях често ги мъкнеха на буксир, както големи кораби влачат леки лодки, и те плуваха, без да знаят добре къде ги водят, весели и горди, че цепят вълните и издуват нови платна.

По рождение и богатство Реймон спадаше към привържениците на абсолютната монархия, но даде своята дан на новите идеи и стана горещ поклонник на Хартата; поне сам той мислеше така и се стремеше да го докаже по всякакъв начин. Но остарелите договори могат да се тълкуват различно и с Хартата на Луи XVIII стана това, което се случи с евангелието на Исус Христос: тя се превърна в текст, който всеки използуваше да покаже красноречието си, и речите от това време нямаха по-голямо значение от черковните проповеди. В тази епоха на разкош и равнодушие цивилизацията като че ли беше задрямала на ръба на бездънна пропаст и всички жадуваха да се насладят на последните удоволствия.

По своите убеждения Реймон стоеше на тази междинна линия, между привържениците на неограничената власт и на свободата, подвижен терен, върху които добронамерените люде търсеха, макар и напразно, убежище срещу бурята, която се надигаше. Той, както и мнозина други неопитни умове, смяташе, че публицистът може да бъде добросъвестен в тези дни. Безспорно заблуждение във време, когато всички се преструваха, че отстъпват пред гласа на разума само за да го заглушат по някакъв начин. Реймон смяташе, че е човек безпристрастен и незаинтересуван политически, но това беше само-заблуда, защото общественият строй, организиран така, както беше, всъщност беше изгоден и благоприятен за него. Ако станеше преврат, неговото лично благосъстояние щеше да пострада, а пълната увереност в доброто положение влияе на мислите и прекрасно подпомага умерените възгледи. Къде е този неблагодарник, който би упрекнал провидението за нещастието на другите, ако то е дарило самия него с усмивки и милости? Как биха могли да убедят младите привърженици на конституционната монархия, че конституцията вече е остаряла, че тя тежи на обществото и го уморява, когато на тях им се струва така лека и имат само полза от нея? Ситият на гладния не вярва.

Нищо не е по-лесно и по-просто, отколкото да лъжеш сам себе си, когато си умен и когато владееш тънкостите на речта. Нашата реч е продажна жена, която се издига или пропада в зависимост от ролята, която се явява в различни одеяния, кичи се, преструва се и се измъква; тя е ловка адвокатка, която има отговор за всичко, винаги всичко е предвидила и е готова да се извърти на деветдесет градуса, за да докаже, че е права. Най-честен човек е този, който мисли и действува по-добре от другите, но най-могъщ е онзи, който умее да пише и да говори по-добре от другите. Освободен от неудобството да пише за пари, Реймон пишеше за удоволствие и (както сам той казваше) „по призвание“. Рядката способност, която притежаваше да опровергава талантливо очевидната истина, го беше направила човек, ценен за правителството, на което той служеше по-добре със своята уж безпристрастна опозиция, отколкото някои други със сляпата си преданост; ценеше го също така и младото блестящо парижко общество, което отричаше смешните стари привилегии, но в същото време искаше да запази своите сегашни блага.

Така че необходим беше голям талант, за да задържаш все още това общество, готово да рухне в пропастта, и когато сам седиш над бездната, да се бориш спокойно и ловко срещу жестоката истина, готова да те погълне. Да успееш да си създадеш убеждение въпреки всяка очевидност и да го внушиш на хората, нямащи никакви убеждения, това е голямо изкуство, което надминава възможностите на един примитивен и необигран ум, несъумял да изучи как да изопачава истините.

Достатъчно беше Реймон да се върне в този свят, да навлезе пак в своята родна стихия, за да почувствува нейното живително и възбуждащо влияние. Дребните любовни интриги, които го бяха занимавали, се заличиха за миг пред по-широките и по-блестящи интереси. Той им се отдаде с присъщата си пламенност и смелост; и като видя, че го търси най-отбраното парижко общество, почувствува, че повече от всякога обича живота. Виновен ли беше, че забрави тайните угризения на съвестта, за да пожъне заслужени лаври за услугите, направени на отечеството? Той чувствуваше в младото си сърце, в дейния си ум, в цялото си изпълнено с жизненост и сила същество как животът напира и съдбата сама му дарява щастие; тогава искаше прошка от неспокойната сянка, която идваше понякога да смущава сънищата му, затова че търси в любовта на живите хора подкрепа срещу ужасите на смъртта.

Скоро след като заживя както преди, той почувствува, че любовните мисли и мечтите за приключения отново започват да занимават мислите му наред с политическите наблюдения, с честолюбивите и философски блянове. Казах честолюбиви, но тук не става дума за почести и пари — те му бяха нужни по-скоро за успех и популярност сред аристокрацията.

Отначало той не се надяваше да види пак госпожа Делмар след трагичната развръзка на двойнствената му любовна интрига. Но колкото повече измерваше тежката загуба, колкото повече мислеше за изплъзналото му се съкровище, надеждата да го постигне отново пак се зараждаше, а заедно с надеждата — волята и увереността. Той пресметна пречките, които щеше да срещне, и разбра, че най-трудно ще преодолее съпротивата на самата Индиана; и реши да започне атаката с мъжа й — не ново изобретение, но за това пък съвсем сигурно; ревнивите мъже са особено склонни да оказват подобни услуги.

Две седмици след като му хрумна тази мисъл, Реймон беше вече на път за Лани, където го чакаха за закуска. Надявам се, че няма да искате от мене да ви разказвам с какви хитри услуги бе успял да стане приятел на господин Делмар; мисля, че по-добре ще бъде да ви опиша характера на действуващите лица на тази история и по-специално да ви обрисувам портрета на полковника.

Знаете ли кого наричат в провинцията порядъчен човек? Този, който не посяга незаконно на земята на своя съсед, не иска от длъжниците си нито су повече от това, което му дължат, сваля шапка на всеки, който го поздравява, не изнасилва девойките по пътищата, не пали чуждите хамбари, не пребърква джобовете на минаващите край неговия парк. При положение, че уважава и почита живота и кесията на съгражданите си, от него не се иска нищо друго, Той може да бие жена си, да тормози прислугата си, да разорява децата си, това никого не интересува. Обществото го осъжда само за некрасиви прояви вън от къщи; личният му живот не интересува никого.

Така разсъждаваше и господин Делмар. Той се подчиняваше само на един обществен договор: „Всеки е господар у дома си.“ Към всяко душевно преживяване се отнасяше като към детинщини и излишна чувствителност. Човек не особено умен, нетактичен и без възпитание, той се ползуваше с много по-голямо уважение, отколкото заслужават далеч по-талантливи хора. Имаше широки рамене и силен юмрук; владееше превъзходно сабята и шпагата и освен това се отличаваше с мрачна докачливост. Понеже не всякога разбираше шегите, непрекъснато страдаше от манията, че му се подиграват. Неспособен да отговори на шегата, знаеше само едно средство за защита — със заплахи да застави шегаджията да млъкне. Любимите му анекдоти се въртяха винаги около побоища и дуели; ето защо в провинцията към името му винаги прибавяха епитета „храбър“, тъй като по мнението на мнозина широките плещи, буйните мустаци, силните ругатни и умелото боравене с шпагата и при най-малък повод олицетворяват военната храброст.

Пази боже някой да помисли, че военният живот превръща хората в скотове! Но вие ще ми разрешите да смятам, че е необходима голяма житейска мъдрост, за да не се превърнат в пасивна и груба власт придобитите навици. Ако сте служили във войската, знаете отлично кого войниците наричат „смелчага“ и ще се съгласите, че има мнозина такива смелчаци сред останките от старата Наполеонова армия. Тези хора, събрани заедно и направлявани от могъща ръка, извършиха чутовни подвизи, израснаха като гиганти сред дима на битките. Но върнали се в мирния живот, героите се превърнаха в дръзки и груби войници, които мислят и действуват като машини; добре поне че още не са започнали да се държат в обществото като в завоювана страна. И това не е тяхна грешка, а грешка на века, в който са живели. Наивни и простовати, те вярваха на ласкателствата, вярваха, че са славни воини и големи патриоти, щом са защищавали родината си, макар и някои от тях да го бяха сторили въпреки желанието си, а други за пари и почести. А как само защитиха родината си тези хиляди хора, които сляпо подкрепиха безумния план на един единствен човек и които, след като спасиха Франция, така ужасно я погубиха. И ако предаността на войниците към техния пълководец ви се струва велика и благородна, така да бъде; аз обаче наричам това вярност, а не патриотизъм; поздравявам победителите от Испания, но не им благодаря. Колкото до честта на Франция, на мен съвсем не ми е ясно как е възможно по такъв начин нашите съседи да бъдат заставени да се отнасят с уважение към нея и трудно ми е да повярвам, че генералите на императора са мислели за нея в тази тъжна епоха на нашата слава; зная обаче, че е забранено да се говори открито за тези неща, затова замлъквам, нека потомството ги съди.

Господин Делмар притежаваше всички достойнства и недостатъци на тези хора. Детински простодушен по някои въпроси на честта, в останалите работи той прекрасно умееше да защищава интересите си, без да го е грижа дали причинява зло или добро на другите. Съвестта за него беше законът, а собственото право — моралът му. Той притежаваше тази педантична и непреклонна честност, която не позволява на хората да вземат заеми от страх, че ще трябва да връщат дълга си, но и не им позволява да дават заеми от страх, че може да не им върнат дълга. Беше порядъчен човек, който не взема и не дава нищо; по-скоро би умрял, отколкото да открадне вързоп съчки от кралските гори, но би ви убил, без да му мигне окото, за една клонка от собствената си гора. Не вредеше на никого, но беше полезен само на себе си. Не се бъркаше в работите на другите от страх да не бъде принуден да окаже някаква услуга на някого. Но когато смяташе, че е въпрос на чест да се отплати, никой не би могъл да направи това с по-голямо усърдие и с по-рицарско благородство. Едновременно доверчив като дете и подозрителен като деспот, той вярваше на лъжлива клетва и не се доверяваше на искрено обещание. В обикновения живот, както и във военната служба, за него всичко се свеждаше до формата. До такава степен се ръководеше от общоприетото мнение, че здравият смисъл и разумът не играеха никаква роля в решенията му и когато кажеше: „Така е прието“, смяташе, че това е неопровержим довод.

Така че по природа той беше пълна противоположност на жена си, неспособен да я разбере и оцени. Освен това подчинението беше породило в душата на тази жена сдържана и мълчалива неприязън към него, която всъщност не всякога беше справедлива. Госпожа Делмар не вярваше в доброто сърце на мъжа си; той беше само суров, а тя го смяташе жесток. В неговите избухвания имаше повече грубост отколкото злоба, в държанието му повече невъзпитание, отколкото безсрамие. По природа той не беше лош; имаше мигове, когато изпитваше жалост и се разкайваше, а когато се разкайваше, ставаше дори чувствителен. Но военният живот беше направил грубостта негово житейско правило. С друга, по-малко чувствителна и не тъй нежна жена той би бил покорен като опитомен вълк; но Индиана, ненавиждайки своята съдба, не си даваше труд да я направи по-добра.