Жорж Санд
Индиана (8)

VIII

— Струва ми се, че съм виждал това лице — каза той на Нун, като се опита да си придаде безразличен вид.

— Ах, господине — каза девойката, като остави на масата закуската, която носеше, — не е красиво от ваша страна да се опитвате да проникнете в тайните на моята господарка.

При тези думи Реймон пребледня.

— Тайни ли! — възкликна той. — Ако има някаква тайна и ти я знаеш, Нун, ти си двойно по-виновна, че ме въведе в тази стая.

— О, не, няма никаква тайна — усмихна се Нун, — защото самият господин Делмар помогна да закачат портрета на сър Ралф в стаята. Нима госпожата би могла да има тайни от такъв ревнив съпруг?

— Сър Ралф ли казваш? Кой е този сър Ралф?

— Сър Родолф Браун, братовчедът на госпожата, нейният приятел от детинство. Бих могла да кажа и моят също; той е толкова добър!

Реймон разглеждаше портрета, изненадан и неспокоен. Вече споменахме, че сър Ралф въпреки безизразното си лице беше много красив, бял и румен, строен, с гъста коса, винаги изискано облечен и способен, ако не да завърти някоя романтична глава, то поне да задоволи изискванията на някоя положителна личност. Флегматичният барон беше в ловджийски костюм, почти същия, в какъвто го видяхме в първата глава на настоящата история, заобиколен от своите кучета начело с красивата Офелия, нарисувана на преден план заради сребристосивата й козина, характерна за шотландската порода. Сър Ралф държеше в едната си ръка ловджийски рог, а в другата — юздата на великолепен сив петнист английски кон, изпълващ почти целия фон на портрета. Беше прекрасно изпълнена картина, истински семеен портрет, изписан грижливо с всички най-дребни подробности; портрет, пред който кръчмарката плаче, кучетата лаят и шивачът изпада във възторг. Най-неизразителното в него беше оригиналът.

Въпреки това той предизвика силен гняв у Реймон.

„Как! — каза си той. — Този млад и широкоплещест англичанин се ползува с привилегията да стои в най-свещеното място на госпожа Делмар! Неговият безцветен образ е винаги тук и той наблюдава хладно най-съкровените мигове от нейния живот! Бди над нея, пази я, следи всичките й движения, притежава я непрекъснато! Нощем я вижда, като спи, и прониква в тайната на нейните сънища; сутрин, когато става, бяла и тръпнеща от леглото си, гледа как нежното й голо краче стъпва върху килима; а когато се облича грижливо, когато дръпва пердетата на прозореца си, за да попречи дори на светлината да се докосне нескромно до нея, когато тя мисли, че е сама, скрита от света, това безсрамно лице стои тук и се насища на нейните чарове! Този мъж в ловджийски ботуши присъствува на нейния тоалет!“

— Портретът винаги ли е покрит така? — попита той камериерката.

— Винаги, когато госпожата отсъствува — отговори тя. — Не си правете труд да го покривате. Госпожата се връща след няколко дни.

— В такъв случай, Нун, ще направите много добре, ако й кажете, че това лице има много безочливо изражение… На мястото на господин Делмар не бих се съгласил да го оставя тук, преди да му избода двете очи… Но това е то глупаво разбраната ревност на мъжете! Все си въобразяват разни неща, а не виждат това, което им е под носа.

— Какво не ви харесва в лицето на добрия господин Браун? — запита Нун, докато оправяше леглото на господарката си. — Той е чудесен господар! Не го обичах много по-рано, защото все чувах да го наричат егоист. Но откакто се погрижи така за вас…

— Вярно е — прекъсна я Реймон, — той ми помогна. Сега го познах… Но го направи, защото госпожа Делмар го помоли…

— Моята господарка е толкова добра! — каза горката Нун. — Кой не би станал добър край нея!

Когато Нун говореше за госпожа Делмар, Реймон я слушаше с внимание, което тя изобщо не би могла да отгатне.

Денят премина спокойно, без Нун да се осмели да заговори за главното, за което го беше извикала. Най-сетне вечерта тя направи последно усилие да предизвика обясненията му.

Реймон имаше едно единствено желание — да се освободи от един опасен свидетел и от една жена, която не обичаше вече. Но искаше да осигури съдбата й, затова разтреперан й предложи да я възнагради щедро.

Това беше горчива обида за нещастната девойка; тя започна да скубе косите си и сигурно би разбила главата си о стената, ако Реймон не бе я задържал. Тогава, използувайки цялото си красноречие и съобразителност, с които природата го беше надарила, той я накара да повярва, че не заради нея, а заради детето, на което щеше да стане майка, иска да й помогне.

— Това е мой дълг — каза той. — Ще ви дам парите като негово наследство и вие ще бъдете виновна пред него, ако от лъжлива деликатност откажете да ги приемете.

Нун се успокои и изтри очите си.

— Е, добре — каза тя, — ще ги приема, ако ми обещаете да ме обичате; защото, изпълнявайки дълга си към детето, вие не изпълнявате дълга си към майка му. Вашите пари ще му дадат възможност да живее; но вашето безразличие ще ме убие. Не можете ли да ме вземете при вас като прислужница? Нали виждате, искам ви толкова малко, не се стремя към нещо, което друга може би на мое място би съумяла да добие с хитрост. Но позволете ми да бъда ваша прислужница. Заведете ме при майка си. Тя ще бъде доволна от мене, кълна ви се, и дори вие да престанете да ме обичате, поне ще мога да ви виждам.

— Искате нещо невъзможно от мене, скъпа Нун. Вие сте в такова положение, че не можете дори да помислите да постъпите на работа някъде; а да излъжа майка си, да злоупотребя с нейното доверие, би било подлост, на която аз никога няма да се съглася. Идете в Лион или в Бордо; наемам се да се погрижа да не ви липсва нищо до момента, когато отново ще можете да се покажете пред света. Тогава ще ви настаня у някои мои познати, в Париж, ако искате… ако държите да бъдете по-близо до мене, но не е възможно да останем под един покрив…

— Невъзможно! — възкликна Нун, скръствайки скръбно ръце. — Виждам, че ме презирате, че се червите от мен… Е, добре, не, няма да замина, няма да си отида сама и унижена, да умра изоставена в някой далечен град, където ще ме забравите. Какво ме интересува доброто ми име! Аз исках да си запазя вашата любов!…

— Нун, ако се страхувате, че ви лъжа, елате с мене! Ще отидем заедно с колата там, където искате, само не в Париж и при майка ми; ще дойда с вас, ще ви осигуря грижите, които ви дължа…

— Да, за да ме изоставите като ненужен товар върху чужда земя още на другия ден, след като ме настаните! — усмихна се горчиво тя. — Не, господине, не, оставам тук: не искам да загубя всичко наведнъж. Бих пожертвувала, за да бъда с вас, тази, която обичах най-много на света, преди да ви познавам; но не се боя толкова от позора, та да пожертвувам едновременно и любовта, и приятелството. Ще се хвърля в краката на госпожа Делмар, ще й кажа всичко и тя ще ми прости, знам това, защото е добра и ме обича. Ние сме родени почти в един и същи ден, тя е моя млечна сестра. Никога не сме се разделяли, тя няма да пожелае да я напусна; ще плаче с мен, ще се погрижи за мене, ще обича детето ми, моето клето дете! И кой знае? Може би тя, която няма щастието да бъде майка, ще го отгледа като свое!… Ах, безумна аз, как си помислих да я напусна! Тя е единственият човек на света, който ще се съжали над мене!

Това решение хвърли Реймон в ужасно смущение; точно в този миг в двора изтрополи кола. Нун изтича изплашена до прозореца.

— Госпожа Делмар — извика тя, — бягайте!

Ключът от тайната стълба изчезна безследно в бъркотията. Нун улови Реймон за ръка и бързо го вмъкна в коридора, но не бяха стигнали на половината път, когато чуха стъпки; гласът на госпожа Делмар прозвуча на десетина крачки и светлината на една свещ, носена от някакъв прислужник, затрептя по изплашените им лица. Нун успя да се върне веднага, без да изпуска Реймон, и се вмъкна с него в спалнята.

Тоалетната стая със стъклена врата можеше да му послужи за убежище за кратко време; от нея обаче нямаше изход, а госпожа Делмар би могла да влезе там, щом пристигне. За да спечели време, Реймон беше принуден да се скрие зад завесите на алкова. Малко вероятно беше госпожа Делмар де си легне веднага, а дотогава Нун все щеше да измисли нещо, за до го измъкне.

Индиана влезе бързо, хвърли шапката си на леглото и целуна Нун нежно като сестра. Стаята беше слабо осветена, затова тя не забеляза вълнението й.

— Нима си ме чакала? — запита тя, като се приближи до огъня. — Откъде знаеше, че идвам?

И без да дочака отговора й, добави:

— Господин Делмар ще си дойде утре. Щом получих писмото му, потеглих. Имам причина да го посрещна тук, а не в Париж. После ще ти обясня. Но кажи нещо! Ти като че ли не се радваш, както обикновено, че ме виждаш.

— Много ми е мъчно — каза Нун, като коленичи пред господарката си, за да я събуе. — Аз също имам да ви говоря, но ще го сторя по-късно, а сега елате във всекидневната.

— Какво говориш! Откъде ти дойде на ума! Там е ужасно студено!

— Не, там гори хубав огън.

— Ти бълнуваш ли? Ей сега минах през всекидневната.

— Но нали трябва да вечеряте?

— Не искам да вечерям. Пък и там сигурно нищо не е приготвено. Иди да ми донесеш кожата, забравих я в колата.

— След малко.

— Защо не веднага. Върви, върви!

Докато говореше, тя изтика Нун нервно, а Нун, като видя, че трябва да прояви смелост и хладнокръвие, реши да излезе за малко. Но щом тя напусна стаята, госпожа Делмар дръпна резето, свали шубата си и я хвърли до шапката си. Тя се доближи толкова до Реймон, че той неволно се отдръпна; леглото обаче беше на колелца, то се отмести и леко скръцна. Госпожа Делмар се изненада, но не се стресна, защото помисли, че тя е блъснала леглото; все пак разтвори завесите, надникна и при бледата светлина на горящата камина видя на стената сянката на мъжка глава.

Тя извика уплашено и се спусна към звънеца, за да извика за помощ. Реймон би предпочел още веднъж да мине за крадец, отколкото да го заварят в това положение. Ако не вземеше веднага решение, госпожа Делмар щеше да извика прислугата и сама тя да се изложи. Уверен в любовта, която беше й вдъхнал, той се спусна към нея и успя да й попречи да вика и да звъни, като й каза полугласно от страх да не го чуе Нун, която несъмнено не беше далеч.

— Аз съм, Индиана, виж ме и ми прости! Индиана, простете на един нещастник, чийто разсъдък вие отнехте и който не можа да се реши да ви върне на мъжа ви, преди да ви види още веднъж.

И точно когато той притисна Индиана в обятията си, колкото да я трогне, толкова и да я възпре да звъни, Нун тревожно почука на вратата. Госпожа Делмар се освободи, изтича да отвори и после се отпусна на един фотьойл.

Бледа и полумъртва, Нун се спусна към вратата, за да спре слугите, които сновяха в коридора, и да им попречи да присъствуват на тази странна сцена; по-бледа от господарката си, разтреперана, облегната на вратата, тя очакваше своята присъда.

Реймон почувствува, че с малко повече ловкост още може да излъже и двете жени.

— Госпожо — каза той, като коленичи пред Индиана, — моето присъствие тук сигурно ви се струва обидно; аз съм в краката ви, за да измоля прошката ви. Съгласете се да ме изслушате насаме и аз ще ви обясня…

— Млъкнете, господине, и излезте оттук — извика с достойнство госпожа Делмар, овладявайки се. — Излезте оттук открито. Нун, отворете тази врата и пуснете господина да мине. Нека всичките ми прислужници го видят и срамът от неговото поведение да падне върху него самия.

Нун, смятайки, че тайната й е открита, се хвърли на колене до Реймон. Госпожа Делмар мълчеше и я гледаше изумена.

Реймон се опита да улови ръката на госпожа Делмар, но тя я дръпна с негодувание. Зачервена от гняв, стана и му посочи вратата.

— Излезте, казвам ви! Излезте, защото вашето поведение е отвратително. Такива са, значи, средствата, с които си служите! Скрили сте се в стаята ми като крадец! Изглежда, че сте свикнали да се промъквате така в чуждите семейства! Това ли е чистото чувство, в което ми се кълняхте вчера вечерта? Така ли смятате да ме закриляте, да ме уважавате, да ме защищавате! Ето го вашето обожание! Срещате жена, която ви оказва помощ, която, за да ви възвърне към живота, предизвиква гнева на мъжа си; проявявате пред нея престорена признателност, изигравате ролята на влюбен с любов, достойна за нея, и като награда за грижите й, като награда за нейната доверчивост, искате да я изненадате в съня й и да постигнете целта си с не знам каква подлост! Подкупвате камериерката й, пъхвате се почти в леглото й като неин любим; не се срамувате да посветите прислугата в близост, която не съществува… Вървете си, господине, вие сам се погрижихте да се разочаровам от вас толкова бързо!… Излезте, казвам ви, не стойте нито миг повече тук!… А вие, жалка девойко, която уважавате толкова малко честта на господарката си, вие също заслужавате да ви изпъдя! Излезте от тази стая, заповядвам ви!…

Нун, полумъртва от изненада и отчаяние, беше впила в Реймон очи, за да узнае какво означава тази непонятна тайна. После като обезумяла, трепереща, тя се дотътри до Индиана, улови ръката й силно и извика, стиснала зъби от яд:

— Какво казахте? Той ви обича?

— И вие несъмнено сте го знаели! — отговори госпожа Делмар, като я отблъсна силно и презрително. — Знаели сте твърде добре по какви причини един мъж може да се скрие зад завесите на леглото на една жена. Ах, Нун — добави тя, като видя колко отчаяна е девойката, — това е невероятна подлост, на каквато никога не бих те сметнала способна! Ти си искала да продадеш честта на тази, която толкова много ти е вярвала!…

И госпожа Делмар се разплака колкото от гняв, толкова и от мъка; Реймон никога не беше я виждал тъй красива, но едва се осмеляваше да я погледне, защото гордостта й на оскърбена жена го принуждаваше да свежда очи. Той стоеше там убит, вледенен от присъствието на Нун. Ако би могъл да остане насаме с госпожа Делмар, сигурно би намерил начин да я умилостиви. Но изражението на Нун беше страшно; ярост и омраза бяха разкривили чертите й.

На вратата се почука отново и тримата потрепериха. Нун се спусна пак, за да запази вратата; но госпожа Делмар я отблъсна решително и с повелителен жест накара Реймон да се оттегли в дъното на стаята. Тогава с хладнокръвието, на което беше способна в моменти на опасност, тя го покри с един шал, полуотвори сама вратата и запита прислужника, който беше почукал, какво желае.

— Господин Родолф Браун току-що дойде — отговори той, — пита дали госпожата ще го приеме.

— Кажете на господин Родолф, че съм очарована от посещението му и веднага ще сляза при него. Запалете камината в салона и наредете да приготвят вечеря. Един момент! Донесете ми ключа от малкия парк.

Прислужникът се отдалечи. Госпожа Делмар остана така, държейки все още вратата полуотворена; тя не желаеше да слуша Нун и заповяда властно на Реймон да мълчи.

Три минути след това прислужникът се върна. Госпожа Делмар взе ключа, нареди да побързат с вечерята и щом се отдалечи, се обърна към Реймон:

— Посещението на братовчед ми сър Браун ви избавя от скандала, на който щяхте да се изложите; той е човек на честта и щеше горещо да се заеме с моята защита; но тъй като в никакъв случай не бих желала да изложа на опасност живота му заради вас, позволявам ви да се оттеглите безшумно. Нун, която ви е довела тук, ще съумее да ви изведе. Вървете си!

— Ние пак ще се видим, госпожо — отговори Реймон, мъчейки се да се покаже спокоен. — И колкото и да съм виновен, може би ще съжалите за строгостта, с която сте се държали сега.

— Надявам се, господине, че няма да се видим никога вече — отговори тя.

И все така права, държейки вратата, без да благоволи да отговори на поздрава му, го проследи, докато той излизаше с жалката си трепереща съучастница.

Останал сам с Нун в мрака на парка, Реймон очакваше тя да го укори; Нун не му каза нито дума. Заведе го до малката вратичка на парка и когато той се опита да улови ръката й, тя беше вече изчезнала. Реймон я извика тихо, защото искаше да узнае присъдата си; но Нун не му отговори; а изведнъж появилият се градинар му каза:

— Хайде, господине, вървете си, госпожата се върна, могат да ви открият.

Реймон се отдалечи, отчаян до смърт; в своята болка, че е обидил госпожа Делмар, той почти беше забравил Нун и мислеше само как да измоли прошката на Индиана; защото той беше от тези хора, които обичат препятствията и винаги се стремят страстно към почти непостижими неща.

Вечерта, когато госпожа Делмар се оттегли в стаята си след мълчаливата вечеря със сър Ралф, Нун не дойде както обикновено да я съблече; тя напразно звъни и като помисли, че камериерката нарочно не идва, затвори вратата и си легна, но прекара ужасна нощ и щом настъпи денят, слезе в парка. Гореше от треска; имаше нужда от прохлада, която да угаси огъня, разкъсващ гърдите й. Едва предната вечер в същия час беше тъй щастлива, опиянена от своята нова любов; какви страшни разочарования само за едно денонощие. Преди всичко новината за завръщането на мъжа й няколко дни по-рано, отколкото го очакваше; тя се беше надявала да прекара тези дни в Париж, представяше си живота, изпълнен с щастие, което никога няма да свърши, като любовен сън, след който нямаше да има пробуждане; но още на другата сутрин трябваше да се откаже от всичко това, да се подчини отново на семейното иго и да се върне при господаря си, за да не се срещне той с Реймон у госпожа дьо Карважал. Защото Индиана се страхуваше, че ще й бъде невъзможно да излъже мъжа си, ако той я види в присъствието на Реймон. А след това Реймон, когото тя боготвореше, й беше нанесъл такова подло оскърбление! И най-сетне нейната приятелка, тази млада креолка, която тя така обичаше, се беше оказала недостойна за доверието и уважението й.

Госпожа Делмар беше плакала цялата нощ. Тя се отпусна на тревата, все още побеляла от утринната слана, край малката рекичка, течаща през парка. Беше краят на март, природата започваше да се пробужда, утрото, макар и прохладно, беше прелестно. Мъглата все още се носеше като воал над водата и птичките се опитваха да изпеят своите първи пролетни песни, изпълнени с любов.

Индиана се поуспокои, благоговейно чувство обхвана душата й.

„Господ е пожелал така — каза тя, — провидението ми изпрати строго изпитание, но за мене това е щастие. Този човек сигурно щеше да ме увлече по пътя на порока, щеше да ме погуби; а сега аз зная неговите низки подбуди и ще бъда защитена срещу тази бушуваща пагубна страст, разкъсваща гърдите му… Ще обичам мъжа си… Ще се опитам… или поне ще му се покорявам, ще го направя щастлив, като не му противореча никога. Ще избягвам всичко, което би могло да предизвика ревността му; защото сега знам каква е цената на лъжливото красноречие, което мъжете умеят да показват пред нас. А може би ще ми провърви, може би бог ще се смили над мъките ми и скоро ще ми изпрати смъртта…“

Зад върбите на другия бряг започваше да се чува шумът на мелницата, която привеждаше в движение машините на фабрика Делмар. Реката, нахлуваща върху шлюзите, понеже ги бяха отворили, се раздвижи; и докато госпожа Делмар следеше с тъжен поглед забързаните води, тя видя между тръстиките някакви дрехи, които течението се мъчеше да избута. Тя стана, наведе се над водата и различи съвсем ясно дрехите на една жена, която твърде добре познаваше. Остана като закована от страх на мястото си, но водата продължаваше да тече, извличайки бавно един труп от тръстиките, където по-рано го беше задържала, и го понесе към госпожа Делмар…

Тя извика отчаяно, работниците от фабриката притичаха до реката — госпожа Делмар лежеше в несвяст на брега, а пред нея, в реката, плуваше трупът на Нун.