Жорж Санд
Индиана (7)

VII

На другия ден, когато се събуди, Реймон получи второ писмо от Нун. Този път той не го захвърли с презрение; напротив, разпечата го припряно; Нун може би му пишеше за госпожа Делмар. И тя наистина му пишеше, но в какво затруднение хвърляше Реймон това усложнение на интригата! Девойката не можела повече да крие тайната си. Страданието и страхът и без това й се отразили зле, лицето й посърнало; госпожа Делмар забелязала болезненото й състояние, без да отгатва причината. Нун се страхувала от строгостта на полковника, но много повече се бояла от добротата на господарката си. Тя знаела добре, че ще получи прошката й; но умирала от срам и мъка, че ще трябва да направи това признание. Какво щяло да стане с нея, ако Реймон не се погрижи да й спести предстоящите унижения! Той трябвало да се погрижи за нея или тя щяла да се хвърли в краката на госпожа Делмар и да й разкаже всичко.

Тази заплаха стресна господин дьо Рамиер. Първата му грижа беше да отдалечи Нун от господарката й.

„Не приказвайте нищо, без да сте се съветвали с мене — отговори й той. — Опитайте се да отидете в Лани тази вечер; аз ще бъда там.“

После замисли как да се държи. Нун беше достатъчно разумна, за да не разчита на невъзможно разрешение на въпроса. Тя никога не се беше осмелявала да произнесе думата „женитба“ и тъй като беше скромна и великодушна, Реймон не се чувствуваше виновен. Той си казваше, че никога не я е лъгал и Нун отдавна би трябвало да разбере какво я чака. За него не представляваше затруднение да предложи половината от състоянието си на бедната девойка. Беше готов да я осигури материално, да се погрижи за нея с необходимата деликатност. Най-мъчително щеше да бъде да й признае, че не я обича вече; защото той не умееше да лъже. Макар в този момент да изглеждаше двуличен и вероломен, в сърцето си той винаги беше искрен. Беше обичал Нун с чувствена любов; сега обичаше госпожа Делмар с цялата си душа. Така че не беше лъгал нито едната, нито другата. Страхуваше се да не му се наложи да лъже; той беше неспособен както да излъже горката Нун, така и да й нанесе смъртен удар. Трябваше да избира между подлост и жестокост. Реймон беше много нещастен. Когато стигна до вратата на парка Лани, още не бе решил как да постъпи.

От своя страна Нун, която може би не бе очаквала да получи веднага отговор, пак започна да се надява.

„Той все още ме обича малко — казваше си тя — и не иска да ме напусне. Позабравил ме е, това е съвсем естествено: в Париж, сред толкова развлечения, обожаван сигурно от всички жени, не се е сещал за бедната креолка. Уви, коя съм аз, та да пожертвува той заради мене толкова истински дами, много по-красиви и по-богати от мене. А кой знае — мислеше си тя наивно, — дали и френската кралица не е влюбена в него.“

Като разсъждаваше така за съблазните, с които разкошът окръжаваше нейния любим, Нун измисли начин да му се хареса колкото може повече. Тя се премени с накитите на господарката си, запали голям огън в стаята на госпожа Делмар в Лани, украси камината с най-красивите цветя, които намери в зимната градина, приготви плодове и най-фини вина, създаде, с една дума, необходимата обстановка за среща в будоар, за каквато по-рано никога не беше мислила; а когато се погледна в едно огледало, се убеди, че е по-хубава от всички цветя, които беше накъсала, за да се разкраси.

„Той често ми е повтарял — казваше си тя, — че нямам нужда от накити, за да бъда красива, и че в двора никоя дама, сред блясъка на всички диаманти, не струва колкото една единствена от моите усмивки. И все пак той се увлича сега по тези жени, на които по-рано не обръщаше внимание. По-добре да бъда весела, оживена, радостна; може би тази нощ ще успея да си възвърна любовта му.“

Реймон остави коня си в къщичката на един въглищар в гората и влезе в парка, от който имаше ключ. Този път нямаше опасност да го вземат за крадец, защото всички прислужници бяха с господарите си; градинарят беше посветен в тайната им, а Реймон познаваше всички кътчета на Лани както собственото си имение.

Нощта беше хладна; гъста мъгла забулваше дърветата на парка и Реймон едва различаваше техните черни стволове, загърнати в бели прозрачни наметки.

Той се повъртя из лъкатушните алеи, преди да намери вратата на павилиона, където го чакаше Нун. Тя го посрещна, загърната в наметало с вдигната качулка.

— Не можем да останем тук — каза Нун. — Много е студено. Последвайте ме и не говорете.

Реймон бе обзет от страшно отвращение при мисълта да влезе в къщата на госпожа Делмар като любовник на камериерката й. Но трябваше да отстъпи; Нун вървеше бързо пред него, тази среща трябваше да бъде решителна.

Тя го преведе през двора, успокои кучетата, отвори вратите безшумно и като го улови за ръка, го поведе мълчаливо през тъмните коридори; най-сетне влязоха в кръгла изящно и просто подредена стая, където разцъфнали портокали разпръсваха сладостно ухание; в свещници горяха восъчни свещи.

Нун беше осеяла паркета с листа от бенгалски рози, дивана с виолетки, прелестно ухание се носеше навред и кристалите блестяха на масата сред плодовете, красиво подредени върху зелен мъх в кошнички.

Заслепен поради внезапния преход от тъмнината в ярката светлина, Реймон остана няколко мига като зашеметен; много скоро обаче той разбра къде се намира. Изисканият вкус, целомъдрената простота на обстановката, книгите за пътешествия и любов, разпръснати по полиците от акажу, ръкоделието, красиво и недовършено, навяващо мисли за търпение и тъга, арфата, чиито струни сякаш още трептяха от песни, наситени с очакване и скръб, гравюрите, изобразяващи пасторалната любов на Пол и Виржини, хълмовете на остров Бурбон, сините заливи на Сен-Пол и най-вече малкото легло, полускрито под муселиновите завеси, бялото легло, непорочно като легло на девица, украсено при възглавницата със светена палмова клонка, донесена може би при отпътуването от отечеството, всичко му нашепваше за госпожа Делмар и Реймон потръпна от странно вълнение, като си представи, че тази жена, загърната в наметка, която го беше довела дотук, е може би самата Индиана. Необикновена мисъл, превърнала се сякаш в действителност, когато видя отсреща в огледалото отражението на една призрачна жена, облечена в бяло, с накити, жена, която се завръща от бал и захвърлила наметката си, се явява сияеща и полугола под искрящите светлини. Но това беше само мимолетно видение; Индиана, разбира се, нямаше да се яви така… гръдта й щеше да бъде скрита под троен воал; косите й щяха да бъдат украсени с истински камелии, но нямаше да бъдат така предизвикателно разпръснати. Сигурно щеше да бъде обута със сатенени обувки, но роклята й нямаше да бъде така прилепнала, че да подчертава изящните й крака.

По-висока и по-едра от господарката си, Нун беше издокарана, а не пременена в нейните дрехи. Тя беше прелестна, но в прелестта й нямаше благородство; беше красива като жена, но не като фея; предизвикваше желания, но не обещаваше блаженство.

Реймон, след като я съзерцава известно време в огледалото, без да се обръща, извърна поглед към окръжаващите го вещи, които биха могли да му възвърнат чистия образ на Индиана — към музикалните инструменти, рисунките, тясното девическо легло. Опияни го лекото ухание, останало от нейното присъствие в този олтар; потръпна от желание, като си помисли за деня, когато самата Индиана ще му отвори вратите на този рай; а Нун, скръстила ръце, права зад него, го наблюдаваше възторжено, въобразявайки си, че е възхитен от грижите, които тя беше положила, за да му се хареса. Най-сетне той наруши тишината, като каза:

— Благодаря ви за всички приготовления, които сте направили за мене; благодаря ви най-вече, задето ме въведохте тук, но достатъчно се насладих на тази прелестна изненада. Да излезем от тази стая. Тук не сме на мястото си; длъжен съм да уважавам госпожа Делмар дори когато тя отсъствува.

— Това е жестоко — възрази Нун, която не го разбираше, но виждаше, че е студен и недоволен. — Жестоко е, защото аз се надявах да ви харесам, а вие ме отблъсквате.

— Не, скъпа Нун, аз никога няма да ви отблъсна. Дойдох тук, за да говоря сериозно с вас и да ви засвидетелствувам чувството, което ви дължа. Признателен съм ви за желанието да ми харесате; но предпочитам да ви виждам украсена с вашата младост и с вашата естествена прелест, отколкото с тези взети назаем украшения.

Нун разбра само наполовина думите му и заплака.

— Колко съм нещастна! — каза тя. — Ненавиждам се, защото не ви харесвам вече… Трябваше да предвидя, че ще престанете да ме обичате, мене, бедната девойка без образование. Не ви укорявам. Знаех много добре, че няма да се ожените за мене; но ако бяхте ме обичали винаги, щях да пожертвувам всичко без съжаление, да понеса всичко без оплакване. Уви! Аз съм загубена, опозорена!… Може би ще ме изпъдят оттук. Ще дам живот на едно същество, което ще бъде още по-нещастно от мене и никой няма да ме съжали… Всеки ще смята, че е в правото си да ме тъпче… бих приела всичко това с радост, ако знаех, че все още ме обичате.

Нун говори дълго така. Може би не изричаше точно тези думи, но изразяваше същите мисли, и то много по-добре, отколкото бих могла да го сторя аз. Къде се крие тайната на подобно красноречие, с каквото изведнъж може да заговори някой невеж и непросветен човек под напора на истинска страст и дълбока скръб?… Тогава думите добиват друг, по-различен смисъл; тогава обикновените слова стават възвишени поради чувството, което ги диктува, поради тона, с който са казани. Тогава дори и най-простата жена, обзета от вълнение, е много по-прочувствена и по-убедителна от всяка друга, която поради възпитанието си е свикнала да се въздържа и да се владее.

Реймон се почувствува поласкан, че е успял да внуши такава беззаветна любов и от признателност, състрадание, а може би и малко от тщеславие в сърцето му за миг припламна любов.

Нун се задушаваше от сълзи; тя захвърли цветята, с които се бе закичила, дългите й коси се разпиляха по закръглените й красиви рамене. Ако госпожа Делмар не го беше очаровала със своето страдание и покорство пред съдбата, в този миг Нун би я затъмнила с красотата си; тя беше великолепна в своята скръб и любов. Победен, Реймон я притисна в обятията си, накара я да седне до него на дивана, дръпна масичката, наля й няколко глътки портокалов сок в позлатена чаша. Успокоена повече от вниманието му, отколкото от прохладното питие, Нун изтри сълзите си и се хвърли в краката на Реймон.

— Обичай ме както преди — молеше го тя, като целуваше страстно коленете му, — кажи ми, че ме обичаш още и аз ще оздравея, ще бъда спасена. Целуни ме както някога и тогава няма да съжалявам, че се погубих, за да ти подаря няколко часа наслада!

Тя го прегръщаше със свежите си мургави ръце, дългите й коси го обвиваха, от големите й черни очи се излъчваше палеща нега, жарката й кръв пламтеше, тя трептеше от онази сякаш източна сласт, която властно покорява всяка воля и пред която разумът мълчи. Реймон забрави всичко — и своите решения, и новата си любов, и мястото, където се намираше. Той отвърна на безумните ласки на Нун. Натопи устните си в същата чаша и опиващите вина пред тях на масата напълно замъглиха разсъдъка им.

Постепенно смътният далечен спомен за Индиана се примеси с опиянението на Реймон. Двете големи огледала, отразяващи образа на Нун, го размножиха до безкрайност и сякаш се населиха с хиляди призраци. Той дебнеше да открие в това двойно отражение един тъничък силует и изведнъж му се стори, че съзира в една от далечните неясни сенки на Нун изящната и стройна фигура на госпожа Делмар.

Нун, зашеметена от възбудителните напитки, на каквито не беше свикнала, не си даваше сметка за странните думи на своя любим. Ако не беше така пияна като него, щеше да разбере, че дори в най-безумното опиянение Реймон мисли за друга. Щеше да види, че той целува воала и панделките, които беше носила Индиана, че вдъхва парфюмите, които му напомняха за нея, че притиска пламенно плата, който беше покривал нейната гръд; но Нун приемаше всички тези страстни изблици за себе си, докато Реймон виждаше в нея само роклята на Индиана. Когато целуваше черните й коси, той си представяше, че целува черните коси на Индиана. Индиана виждаше в изпаренията на пунша, който ръката на Нун беше запалила; нея зовеше, тя му се усмихваше зад белите муселинови завеси; за нея мечтаеше върху това скромно, неопетнено легло, когато, покорен от любовта и виното, привлече там своята креолка с разпилени коси.

Когато Реймон се събуди, денят беше настъпил, светлина проникваше през процепите на капаците; той полежа така неподвижен, без да съзнава нищо, загледан като насън в мястото, където се намираше, в леглото, на което беше спал. Всичко в стаята на госпожа Делмар беше подредено. Нун, заспала като господарка на това място, сутринта се беше събудила като камериерка. Тя беше отнесла цветята и останките от вечерята; мебелите бяха поставени на местата им, нищо не издаваше нощната любовна оргия и стаята на Индиана отново беше добила своя невинен и приличен вид.

Смазан от срам, Реймон стана и поиска да излезе, но видя, че е заключено; прозорецът беше висок тридесет стъпки и той беше принуден да остане в тази стая, изпълнен с угризения, както прикования към колелото Иксион^[1].

Тогава той падна на колене, с лице към измачканата и осквернена постеля, която го караше да се черви.

— О, Индиана — възкликна той, кършейки ръце, — как те оскърбих! Ще можеш ли някога да ми простиш това светотатство? Дори и ти да го сториш, аз никога няма да си простя. Не ми вярвай сега, нежна и доверчива Индиана, защото не знаеш на какъв подъл грубиян искаш да подариш съкровищата на своята невинност! Отблъсни ме, стъпчи ме с крака, мене, който не съумях да почета светилището на твоята чистота; мене, който се напих с твоите вина като лакей до прислужницата ти; мене, който измърсих роклята ти с прокълнатото си дихание и неопорочения плат, покриващ гърдите на друга, с безсрамните си целувки, мене, който не се побоях да отровя покоя на твоите самотни нощи и да омърся със съблазън и блудство леглото ти, което почита дори твоят съпруг! Как ще можеш да намериш ти отсега нататък спокойствие зад тези завеси, чиято тайна аз не се побоях да оскверня. Какви нечисти сънища, какви грешни, покварени мисли ще навестяват ума ти, за да го терзаят? Какви призраци на порока и безсрамието ще идват да витаят над девическото ти ложе? И кое целомъдрено божество ще пожелае сега да закриля твоя сън, чист като съня на дете? Не прогоних ли аз ангела, който пазеше твоята възглавница? Не отворих ли на демона на сладострастието дверите на твоя алков? Не му ли продадох душата ти? И безумната страст, изгаряща тялото на тази сластна креолка, няма ли да се впие като одеждата на Деянира^[2], за да разкъсва твоето тяло! О, аз съм нещастник, престъпник и нещастник! Защо не мога да измия с кръвта си срама, с който опетних твоето ложе!

И Реймон обля със сълзи леглото на Индиана. Точно в този миг влезе Нун с престилка; като видя Реймон коленичил, тя си помисли, че се моли. Не знаеше, че светските хора не се молят. Почака, права, мълчалива, той да я забележи.

Като я видя, Реймон се смути и се ядоса, но нямаше смелост да й се скара, нито пък сили да й каже една приятелска дума.

— Защо сте ме затворили тук? — запита той. — Не помислихте ли, че вече е съвсем светло и аз няма как да изляза, без да ви изложа.

— Няма защо да излизате — каза ласкаво Нун. — Къщата е пуста, никой няма да ви види; градинарят никога не идва в тази част на замъка, чиито ключове пазя аз. Ще останете с мене и този ден, вие сте мой пленник.

Реймон се отчая от това предложение; той чувствуваше сега към любовницата си само отвращение, но трябваше да се подчини, а може би въпреки мъката, която изпитваше в тази стая, някакъв непреодолим чар все още го задържаше тук.

Когато Нун го остави и отиде да донесе закуска, той започна да разглежда на светло всичките тези мълчаливи свидетели на самотата на Индиана. Разгърна книгите й, прелисти албумите й, но бързо ги затвори; защото отново се уплаши да не оскърби със съприкосновението си тайните на тази жена. После закрачи из стаята и видя върху едно дървено пиано срещу леглото на госпожа Делмар голяма картина в разкошна рамка, покрита с двоен воал.

Може би това беше портретът на Индиана? Горящ от желание да го види, Реймон забрави всичките си добри намерения, покатери се на един стол, откопча иглите и разкри с изненада портрета на хубав млад човек в цял ръст.