Жорж Санд
Индиана (6)

VI

Реймон не беше очаквал да се озове в подобна мрачна гостна, сред такова немногочислено и скромно общество. Невъзможно беше да каже и една дума, без да го чуят във всички кътчета на стаята. Достопочтените дами, които играеха на карти, сякаш стояха там само за да пречат на разговорите на младите, и по застиналите им лица Реймон като че ли прочете тайното задоволство на старостта, която си отмъщава, като разваля удоволствието на другите. Той беше разчитал на по-приятна среща, на по-задушевен разговор от разговора на бала, а беше станало съвсем друго. Тази непредвидена мъчнотия засили още повече желанието му, вложи още повече пламък в погледите му, направи още по-остроумни и по-живи въпросите, с които косвено се обръщаше към госпожа Делмар. Тя, горкичката, беше съвсем новачка в този вид нападения. Не можеше да се защищава, защото не й искаха нищо; но беше принудена да слуша как й се предлага едно пламенно сърце, да узнае колко е обичана и да се остави да плетат около нея опасните козни на съблазънта, без да оказва съпротива. Колкото по-дързък ставаше Реймон, толкова повече се увеличаваше смущението й. Госпожа дьо Карважал, която основателно се смяташе за умна и пред която бяха похвалили способностите на господин дьо Рамиер, изостави играта и поведе с него изискан спор за любовта, в който вложи много испанска страст и познания по немската философия. Реймон прие с готовност предизвикателството и под предлог, че отговаря на лелята, каза на племенницата всичко, което тя иначе би отказала да чуе. Клетата млада жена, лишена от защита, изложена от всички страни на бурно и ловко нападение не намери в себе си сили да се намеси в този опасен разговор. Напразно лелята, в желанието си да й даде възможност да блесне, се мъчеше да я включи в различните изтънчени разсъждения и теории за чувствата; поруменявайки, Индиана призна, че няма никаква представа за всичко това и Реймон, опиянен от радост, като видя как пламват бузите й, как развълнувано се повдига гръдта й, се закле да се заеме с обучението й.

Тази нощ Индиана спа по-малко, отколкото друг път; както вече казахме, тя още не беше обичала, а сърцето й отдавна беше узряло за чувство, което никой от досега срещаните мъже не беше успял да събуди. Възпитана от баща със силен и странен характер, тя никога не беше познала щастието да бъде обичана от близък човек. Господин дьо Карважал, погълнат от политически страсти, измъчван от честолюбиви съжаления, беше се превърнал в колониите в груб плантатор и мрачен съсед; дъщеря му беше страдала жестоко от отвратителния му характер. Но виждайки постоянно какви злини нанася робството, измъчвана от самота и подчинение, тя умееше да проявява търпение, снизходителност и доброта към по-нискостоящите от нея, а в същото време притежаваше желязна воля, невероятна сила за съпротива срещу всяка заплаха за личната й свобода. Като се ожени за Делмар, тя само смени господаря си; пристигайки в Лани, смени затвора и самотата. Не обикна мъжа си може би единствено по простата причина, че беше задължена да го обича и че да устои духовно на каквото и да било нравствено подтисничество, беше станало за нея втора природа, основно начало в поведението й, вътрешен закон. Всъщност от нея никога не бяха искали друго освен сляпо покорство.

Възпитана в уединение, пренебрегвана от баща си, живееща сред роби, на които не можеше да помогне, които можеше да утеши само със съчувствието и сълзите си, тя беше свикнала да си казва: „Ще дойде ден, когато всичко в моя живот ще се измени и аз ще правя добро на хората; ден, в който ще ме обичат, в който ще дам цялото си сърце на този, който ми подари своето сърце; а дотогава ще страдам, ще мълча и ще запазя любовта си като награда за този, който ще ме освободи.“ Този освободител, този месия обаче не беше дошъл; Индиана все още го чакаше. Вярно е, че не се осмеляваше да го признае. Беше разбрала тук, под подкастрените храсти на Лани, че и мислите могат да бъдат оковани във вериги, като бяха оковани под девствените палмови гори на остров Бурбон: и когато се улавяше, че по навик все още си казва: „Ще дойде ден… ще се появи мъжът…“ — тя отблъсваше това дръзко пожелание дълбоко в душата си и добавяше: „Тогава ще ми остане само да угасна!“

И тя наистина гаснеше. Непозната болест подкопаваше младостта й. Тя губеше сили и страдаше от безсъние. Лекарите напразно търсеха причината — нямаше причина, но целият й организъм отслабваше, всичките й органи се увреждаха; пламенното й сърце изтляваше, очите й помръкваха, кръвта й избиваше по страните само при нервни кризи: клетата пленница щеше скоро да умре. Но въпреки примирението, въпреки обезвереността си тя продължаваше да мечтае. Мълчаливото и разбито сърце все така зовеше друго младо и благородно сърце, което да го сгрее. Досега тя беше обичала от всички най-много Нун, веселата и смела другарка от тъжните си дни, и човека, който беше проявил най-голяма доброта към нея — флегматичния й братовчед сър Ралф. Но нима тази храна можеше да утоли бурните й мечтания — някаква бедна невежа девойка, безпомощна като нея, и един англичанин, увлечен само по лов на лисици!

Госпожа Делмар беше наистина нещастна и първия път, когато в обграждащата я ледена атмосфера проникна пламтящият дъх на един млад и буен мъж, първия път, когато нежна, ласкава дума погали ухото й и тръпнеща уста като нажежено желязо дамгоса ръката й, тя престана да мисли и за дълга, който й бяха наложили, и за предпазливостта, която и бяха внушили, че трябва да проявява, и за печалното бъдеще, което й бяха предсказали: спомни си само своето омразно минало, безкрайните си страдания, деспотичните си господари. Тя също така нито за миг не помисли, че този мъж би могъл да бъде лъжец и лекомислен. Видя го такъв, какъвто го желаеше, какъвто беше мечтала да го види, и Реймон би могъл да я излъже, ако не беше искрен.

Но как би могъл да бъде неискрен той до такава красива и обична жена? Нима друга досега се беше разкривала пред него тъй чиста и невинна? Коя друга би могла да му предложи по-светло и по-сигурно бъдеще? Нима не беше родена, за да го обича тази робиня, която чакаше само един знак, за да скъса веригата; една дума, за да го последва? Несъмнено самото небе беше създало за Реймон това тъжно дете на остров Бурбон, което никой не беше обичал и което щеше да умре без него.

И все пак ужас замени в сърцето на госпожа Делмар трескавото щастие, което я беше опиянило. Тя си спомни за своя сприхав, прозорлив и отмъстителен съпруг и се уплаши не за себе си — беше свикнала със заплахите му, но за човека, който щеше да започне борба на живот и смърт, с нейния тиранин. Тя едва познаваше обществото, за нея животът беше трагичен роман; плаха по характер, тя не се осмеляваше да обича от страх да не изложи любимия на гибел, без да се замисля нито миг за грозящата я опасност.

В това се състоеше всъщност тайната причина на нейната съпротива, на нейната добродетел. На другия ден реши да избягва господин дьо Рамиер. Същата вечер един от най-богатите банкери на Париж даваше бал. Госпожа дьо Карважал, която обичаше да ходи на гости като всички стари жени без близки, искаше да заведе Индиана; но Реймон сигурно щеше да бъде там и Индиана се зарече да не отива. За да попречи на леля си да я убеждава, госпожа Делмар, която не умееше да оказва съпротива, ако няма сериозна причина, се престори, че приема предложението. Тя се приготви за бала, почака да се приготви и госпожа дьо Карважал; тогава облече пеньоара си, настани се до камината и зачака изпълнена с решителност. Когато старата испанка, пристегната и издокарана като портрет от Ван Дайк, дойде да я вземе, Индиана заяви, че е болна и няма сили да излезе. Напразно леля й се помъчи да я убеди.

— От сърце копнея да дойда, но виждате, че едва се държа на краката си. Днес само ще ви преча. Идете на бала без мен, мила лельо, толкова ще ми бъде приятно да се забавлявате.

— Да отида без тебе? — възкликна госпожа дьо Карважал, която щеше да умре от яд, че напразно е загубила толкова време да се облече и в същото време уплашена от мисълта, че ще трябва да прекара една самотна вечер. — Какво ще правя там аз, стара жена, която всички търсят само за да бъдат с тебе? Какво ще правя без хубавите очи на моята племенница, заради които всички ме ценят?

— Вашият ум ще замести моите очи, скъпа лельо — каза Индиана.

Маркиза дьо Карважал, която само чакаше да я убедят, най-сетне тръгна. Тогава Индиана скри лице в ръцете си и се разплака; беше направила голяма жертва и смяташе, че вече е разрушила вълшебния замък от предишната вечер.

Но Реймон съвсем не мислеше така. Първото нещо, което видя на бала, беше горделиво кацналата диадема на старата маркиза. Напразно потърси край нея бялата рокля и черните коси на Индиана. Тогава се приближи до маркизата точно когато тя обясняваше полугласно на друга една дама:

— Племенницата ми е болна. — А после, за да оправдае присъствието си на бала, добави: — Всъщност капризи на млада жена. Предпочете да остане сама с книга в ръка в стаята си, нали е мечтателка!

„Нима ме избягва?“ — помисли Реймон и веднага си тръгна. Пристигна у маркизата, мина, без да каже нито дума на портиера, и запита за госпожа Делмар първия прислужник, когото завари полузаспал в преддверието.

— Госпожа Делмар е болна.

— Зная. Госпожа дьо Карважал ме изпрати да проверя как се чувствува.

— Ще предупредя госпожата…

— Няма нужда, госпожа Делмар ще ме приеме.

И Реймон влезе, без да чака да съобщят за него. Всички други прислужници си бяха легнали. Тъжна тишина цареше в опустелите стаи. Само една лампа, покрита с абажур от зелена тафта, осветяваше слабо големия салон. Индиана, потънала в широкия фотьойл, стоеше с гръб към вратата и гледаше тъжно пламтящите въглени, както вечерта, когато Реймон беше влязъл в Лани, прескачайки стените; сега дори беше по-тъжна от преди, защото към неясната болка, към безцелните желания се бяха примесили мимолетна радост и лъч на изгубено щастие.

Обут в бални обувки, Реймон се приближи безшумно по пухкавия мек килим. Видя я, че плаче, и когато тя обърна глава, той падна на колене пред нея и улови ръцете й, които тя напразно се мъчеше да изтръгне. Тогава, признавам, с неизразима радост Индиана разбра, че нейният план за съпротива пропада. Почувствува, че обича страстно този мъж, който не се спираше пред никакви препятствия и идваше да й подари щастие въпреки упорството й. Благослови небето, което отхвърляше нейната жертва, и вместо да се разсърди на Реймон, беше готова да му благодари.

Той вече знаеше, че е обичан, не беше необходимо да съзре радостта, блеснала през сълзите й, за да разбере, че е господар и може да се надява. Не й даде време да го разпитва и отнемайки й ролята, без да й обясни неочакваната си поява, без да се извинява, заговори:

— Индиана, вие плачете… Защо плачете?… Искам да зная.

Тя потръпна, като чу името си, изречено от него, но в изненадата й прозираше щастие от дързостта му.

— Защо ме питате? Не бива да ви кажа…

— Е, добре, аз зная защо, Индиана. Зная вашата повест, целия ваш живот. Всичко, което ви засяга, не ми е чуждо, защото всичко, което ви засяга, не ми е безразлично. Пожелах да узная коя сте, но не научих нищо повече от това, което бях отгатнал в онзи единствен миг, прекаран у вас, когато, облян в кръв, пребит ме донесоха във вашите нозе и когато мъжът ви се разгневи, като видя, че вие, така красива и добра, ме поддържате с нежните си ръце и прелестното ви дихание ме лекува като балсам. Ревнивец! О, аз го разбирам! На негово място и аз бих се държал така или по-скоро на негово място бих се самоубил; защото да бъда ваш съпруг, госпожо; да бъдете моя, да ви държа в обятията си и да не ви заслужавам, да не притежавам сърцето ви, това би означавало да бъда най-жалкият или най-подлият от всички мъже.

— Боже мой, млъкнете! — извика тя, като затвори устата му с ръка. — Млъкнете, защото ме карате да се чувствувам виновна! Защо ми говорите за него? Защо ме учите да го ненавиждам?… Ако можеше да ви чуе!… Но аз не съм казала нищо лошо за него; не съм ви разрешила да вършите това престъпление! Аз не го мразя, уважавам го, обичам го!…

— Кажете по-добре, че се боите ужасно от него; защото този деспот е разбил вашето сърце и откакто сте станали негова плячка, живеете във вечен страх. Вие, Индиана, във властта на този грубиян, чиято желязна ръка ви е превила и е обезличила живота ви! Бедно дете! Тъй млада, тъй красива, а вече толкова много изстрадала!… Защото вие не можете да ме излъжете, Индиана, мен, който ви гледам с други очи, не с очите на тълпата, аз знам всички тайни на вашата съдба и не си въобразявайте, че ще съумеете да се прикриете от мен. Нека тези, които се любуват на вашата красота, казват, като ви видят бледа, меланхолична: „Тя е болна…“ Тяхна работа! Но аз, който съм до вас с цялото си сърце, аз, чиято душа ви обгражда с внимание и любов, зная каква е вашата болест. Зная, че ако небето бе пожелало, ако бе ви предопределило за мене, за мене, нещастника, който би трябвало да пръсне черепа си, затова, че е дошъл твърде късно, вие нямаше да бъдете болна. Индиана, кълна се в живота си, щях толкова силно да ви обичам, че вие също бихте ме обикнали и тогава бихте благославяли оковите си. Щях да ви нося на ръце, за да не нараните нозете си; щях да ги сгрявам с диханието си. Щях да ви притискам до сърцето си, за да ви предпазя от болката. Щях да дам всичката си кръв, за да направя вашата силна. И ако и тогава сънят бягаше от очите ви, щях да стоя край вас през нощта, за да ви нашепвам нежни думи, да ви се усмихвам и така да ви вдъхвам смелост, плачейки, че страдате. И когато най-сетне притихнехте умиротворена, щях да докосна с устни прелестните ви мигли, за да ги затворя нежно, и щях да бдя над вас, на колене до леглото ви. Щях да принудя въздуха да ви гали леко, златните сънища да разпръсват пред вас цветя. Щях да целувам безмълвно сплетените ви коси, щях да съзерцавам сладостно трептенето на вашата гръд и при пробуждането си, Индиана, вие щяхте да ме намерите винаги там, в краката си, да ви пазя като ревнив владетел, да ви служа като роб, дебнейки вашата първа усмивка, завладявайки вашата първа мисъл, вашия пръв поглед, вашата първа целувка…

— Стига, стига! — извика Индиана, зашеметена и тръпнеща. — Причинявате ми болка!

И все пак, ако се умира от щастие, Индиана щеше да бъде мъртва в този миг.

— Не ми говорете така — помоли го тя. — Аз не бива да бъда щастлива. Не ми откривайте небето на земята, на мене, която съм обречена на смърт.

— Обречена на смърт! — извика Реймон, като я притисна силно в обятията си. — Ти да умреш, Индиана, да умреш, преди да си живяла, преди да си обичала!… Не, ти няма да умреш! Аз няма да те оставя да умреш, защото сега моят живот е свързан с твоя. Ти си жената на моите мечти, обожаваната чистота, вечно бягащата химера, ярката звезда, която блестеше пред мене и ми нашепваше: „Продължавай да вървиш в този жалък живот и небето ще ти изпрати един от ангелите си, за да те придружава.“ Още от рождение ти си била предопределена за мене. Твоята душа е била обречена на моята, Индиана. Хората и техните железни закони са се разполагали с тебе; те са ми отнели другарката, която небето би ми избрало, ако господ понякога не забравяше обещанията си. Но какво ни интересуват хората и законите, след като аз те обичам дори в обятията на друг, след като ти можеш да ме обичаш, прокълнат и нещастен, че съм те загубил! Разбираш ли, Индиана, ти ми принадлежиш, ти си половината от моята душа, която дълго време се мъчи да се слее с другата половина. Когато си мечтала за приятел на остров Бурбон, ти си мечтала за мене; когато си мечтала за съпруг и нежна тръпка на боязън и надежда е докосвала душата ти, ти си мечтала аз да бъда твой съпруг. Не ме ли познаваш? Не ти ли се струва, че се срещаме след двадесет години? Не те ли познах, мой ангел, когато ти изтриваше кръвта ми с воала си, когато докосваше с ръка угасналото ми сърце, за да му възвърнеш топлината и живота… Ах, аз си спомням този миг. Когато отворих очи, казах си: „Ето я, такава ми се явяваше тя в сънищата, бяла, печална и нежна. Тя е моето съкровище, тя е предопределена да ми даде непознати блаженства.“ И дори възвръщането си към живота аз дължа на тебе. Защото, нали виждаш, необикновени обстоятелства ни свързаха; не беше нито проста случайност, нито прищявка, а съдбата, смъртта ми отвориха вратите на този нов живот. Твоят мъж, твоят повелител, подчинявайки се на съдбата, ме донесе окървавен със собствените си ръце и ме захвърли в краката ти, като ти каза: „Вземете го, той е за вас!“ И сега нищо не може да ни раздели…

— Той може да ни раздели! — бързо го прекъсна госпожа Делмар, която слушаше прехласната любовните му думи. — Уви, вие не го познавате. Той е човек, който никога не прощава, който не може да бъде измамен. Реймон, той ще ви убие!…

И тя се сгуши до гърдите му, обляна в сълзи. Реймон я притисна страстно.

— Нека дойде — извика той, иска дойде да ми отнеме този миг на щастие! Не се боя! Остани така, Индиана, остани до сърцето ми. Тук е твоето убежище, твоят подслон. Обичай ме и аз ще бъда неуязвим. Ти сама знаеш, че този човек няма власт да ме убие; веднъж вече се изложих беззащитен на ударите му. Но ти, скъпи мой ангел, ти витаеше над мен, твоите криле ме закриляха. Не се страхувай от нищо; ще съумеем да устоим на гнева му; сега дори не ме е страх за тебе, защото аз съм тук. Ще те браня срещу този господар, срещу властта му. Ще те изтръгна, ако трябва, от жестокия му закон. Искаш ли да го убия? Кажи, че ме обичаш и аз ще стана негов убиец, ако ти го осъдиш на смърт…

— Мълчете, карате ме да треперя! Ако трябва да убиете някого, убийте мене; аз вече живях един ден и не искам нищо повече…

— Умри тогава, но умри от щастие! — възкликна Реймон, като притисна устни до устните на Индиана.

Но това беше твърде силна буря за такова крехко растение; Индиана пребледня и притискайки сърцето си с ръка, загуби свяст.

Реймон си помисли отначало, че ласките му ще раздвижат кръвта в застиналите й вени; но той напразно покриваше ръцете й с целувки, напразно я зовеше с нежни имена. Това не беше престорен припадък, както често припадат другите жени. Госпожа Делмар, сериозно болна от дълго време, страдаше от нервни припадъци, които траеха по цели часове. Реймон, отчаян, трябваше да повика някого на помощ. Той позвъни; една камериерка дотича; но изведнъж тя изпусна шишенцето с амоняка, което носеше в ръка, и възкликна, като позна Реймон. Той се овладя начаса и пошепна на ухото й:

— Тихо, Нун! Знаех, че си тук, и дойдох при тебе, мислех, че господарката ти не е в къщи, а на бал. Като влязох, я изплаших и тя припадна; внимавай, аз си отивам.

Реймон бързо се измъкна, оставяйки двете жени, всяка съхранила в себе си тайната, която би могла да разбие сърцето на другата.