Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Boman(2009)
Разпознаване и корекция
Alegria(2009)

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Бети Леви

История

  1. —Добавяне

V

Господин дьо Рамиер плуваше без отвращение и без скука сред вълните на тази добре облечена тълпа.

И все пак не беше щастлив. Завръщайки се в този свят, изпитваше нещо като угризение на съвестта, своего рода срам за всичките безумни мисли, породени от недостойното му увлечение. Той гледаше жените, прелестни под блестящите полилеи, вслушваше се в изисканото им и остроумно бъбрене, чуваше как превъзнасят дарбите им и сред всичките тези избрани красавици, в допир с почти царските тоалети, заслушан в изтънчените разговори, във всичко откриваше упрек, че е отишъл против себе си. Освен от срам Реймон се измъчваше и от едно по-реално угризение, защото беше чувствителен и деликатен и колкото и закоравяло да беше сърцето му, не можеше да понася женските сълзи.

Тази вечер една млада жена привличаше вниманието на всички; не знаеха името й и понеже се появяваше за пръв път в обществото, всички погледи бяха обърнати към нея. Ненатруфената й рокля се открояваше сред диамантите, перата и цветята на другите жени. Няколко реда перли, вплетени в черните й коси, бяха единственото й украшение. Масовата белота на огърлицата, на копринената й рокля и на разголените й рамене се преливаха и въпреки че в салона беше горещо, бузите й бяха само леко поруменели — нежни като бенгалска роза, разцъфнала в снега. Тя беше дребничка, прелестна, тънка, феерично красива под ярката светлина на полилеите, красота, която би посърнала под слънчевите лъчи. Танцуваше тъй леко, сякаш един полъх би могъл да я отнесе; но в тази лекота нямаше нито жизнерадост, нито удоволствие. Когато седнеше, тя се прегърбваше, като че ли не може да държи изправено гъвкавото си тяло, а когато говореше и се усмихваше, усмивката й беше тъжна. По това време фантастичните приказки имаха голям успех и любителите им сравняваха тази млада жена с възхитително видение, което, извикано с магическа пръчка, щом настъпи зората, ще избледнее и ще изчезне като мечта.

Докато очакваха този миг, мъжете я обсаждаха и я канеха на танц.

— Побързайте — говореше някакъв романтичен денди на своите приятели. — Ей сега ще пропеят петлите и крачетата на вашата партньорка ще престанат да докосват паркета. Обзалагам се, че не усещате вече ръката й в ръката си.

— Погледнете колко мургаво и оригинално лице има господин дьо Рамиер — каза една художничка на събеседника си. — Не ви ли се струва, че до тази млада, бледа, крехка красавица неговата мъжественост подчертава изяществото на дамата.

— Тази млада красавица — обясни една от дамите, която познаваше всички и изпълняваше на тези събрания едва ли не ролята на справочник — е дъщеря на онзи стар безумец дьо Карважал, който в желанието си да остане докрай жозефинист отиде да умре разорен на остров Бурбон. Това красиво екзотично цвете, мисля, е много глупаво омъжено, но леля й е добре поставена в двора.

Реймон се беше приближил до красивата креолка. Странно вълнение го обхващаше всеки път, когато я погледнеше; той беше виждал вече това бледо и тъжно лице в един от своите сънища; затова сега очите му я обгръщаха с онази радост, която изпитваме, когато намерим отново едно прелестно видение, което сме смятали изгубено завинаги. Вниманието на Реймон смути тази, която беше го предизвикала; скромна и стеснителна, чужда на това общество, тя по-скоро се притесняваше от успеха си, отколкото да му се радва. Реймон обиколи салона, узна най-сетне, че тази жена се нарича госпожа Делмар, и я покани на танц.

— Вие не си спомняте за мене — каза й той, когато останаха сами сред тълпата, — но аз не съм ви забравил, госпожо. Макар че ви видях само за миг, като през мъгла; но в този миг вие проявихте такава доброта към мен, бяхте тъй изпълнена със съчувствие…

Госпожа Делмар потрепери.

— Ах, да, господине — каза бързо тя. — Това сте вие!… Аз също ви познах.

Тя се изчерви и сякаш се уплаши, че е нарушила приличието. Огледа се наоколо си, като че ли да провери дали някой не я беше чул. Смущението добавяше още по-голямо очарование към естествената й прелест и Реймон се развълнува до дъното на душата си, от гласа й, малко приглушен и така нежен, сякаш създаден да изрича молитва или благословия.

— Страхувах се — каза той, — че никога няма да ми се удаде случай да ви благодаря. Не можех да дойда у вас, а знаех, че се явявате рядко в обществото. Боях се също, че ако се доближа до вас, ще трябва да се видя с господин Делмар, а отношенията ми с него са такива, че срещата ни не би могла да бъде приятна. Колко съм щастлив, че този миг ми позволява да изплатя задължението на моето сърце!

— За мен би било още по-приятно — каза тя, — ако господин Делмар беше тук, за да приеме също своята част от този дълг; ако го познавахте малко повече, щяхте да разберете, че въпреки избухливостта си той е добър. Щяхте да му простите, че едва не стана ваш убиец, тъй като в сърцето си той страдаше много повече, отколкото вие от раната си.

— Да не говорим за господин Делмар, госпожо, аз му прощавам всичко от цялото си сърце. Бях виновен пред него и понесох заслуженото наказание; остава ми само да забравя за това. Но вие, госпожо, вие ми подарихте толкова нежни и великодушни грижи, че искам да си спомням цял живот вашата любезност към мен, вашите тъй чисти черти, ангелската ви нежност и тези ръце, които изсипаха балсам върху раните ми и които аз дори не можах да целуна…

Докато говореше така, Реймон държеше ръката на госпожа Делмар, готвейки се да танцува кадрил с нея. Той стисна нежно ръката й и всичката кръв на младата жена нахлу към сърцето й.

Когато я отведе до мястото й, госпожа дьо Карважал, лелята на госпожа Делмар, се беше отдалечила; танцуващите намаляха. Реймон седна до госпожа Делмар. Той се държеше непринудено, беше опитен в сърдечните работи; пламенните желания, устремът в любовта правят мъжете глупави пред жените. Мъжът с по-изхабени чувства бърза по-скоро да се понрави, отколкото да обича. И все пак господин дьо Рамиер се вълнуваше пред тази естествена и съвсем нова за него жена, вълнение, каквото не беше изпитвал никога досега. Може би причина за това бързо изникнало чувство беше споменът за нощта, прекарана край нея; тъй или иначе, истината е, че той й говореше с жар, и това, което му беше на сърцето, беше и на устата му.

Навикът да говори пред жените придаваше на думите му онази убедителност и сила, на които неопитната Индиана се поддаваше, без дори да подозира, че всичко това съвсем не е измислено за нея.

За повечето от жените е напълно ясно, че мъж, който говори умно за любовта, не е кой знае колко влюбен. Реймон беше изключение; той умееше да изрази чувствата си изкусно и ги преживяваше пламенно. Само че не страстта го правеше красноречив, а красноречието го правеше страстен. Когато харесваше някоя жена, той ставаше красноречив, за да я съблазни, и съблазнявайки я, се влюбваше в нея. Приличаше на адвокатите и проповедниците, които проливат горещи сълзи, докато се потят, за да развълнуват другите. Той срещаше, разбира се, достатъчно хитри жени, които не вярваха на пламенните му приказки; но в името на любовта беше готов да върши тъй наречените безумия; беше отвлякъл една девойка от добро семейство, беше компрометирал благородни дами, беше се бил на три шумни дуела, беше демонстрирал пред цяла тълпа, в зала, пълна с гости, обърканите си чувства и безумните си мисли. Мъж, който прави всичко това, без да се страхува, че ще го осмеят или прокълнат, и който съумява да не бъде нито смешен, нито прокълнат, е неуязвим; той може всичко да рискува и на всичко да се надява. Така че и най-изкусната съпротива отстъпваше пред Реймон, защото той знаеше как да убеди, че е искрено влюбен. В обществото мъж, способен на безумна любов, е твърде рядко явление, което жените не пренебрегват.

Не зная как му хрумна това, но придружавайки госпожа дьо Карважал и госпожа Делмар до колата им, той притисна устни до малката ръка на Индиана. Никога досега мъж не бе целувал така бързо и страстно пръстите на тази жена, макар че тя бе родена под пламтящ климат и беше деветнадесетгодишна, а деветнадесет години на остров Бурбон отговаря на двадесет и пет години в нашата страна.

Болнава и нервна, както беше, тя едва не извика при тази целувка и той трябваше да я подкрепи, докато се качваше в колата. Реймон никога досега не беше познавал толкова чувствителна жена. Креолката Нун беше здрава и силна, а парижанките не припадат, когато им целуват ръка. „Ако я видя още веднъж — каза си той, докато се отдалечаваше, — ще си загубя ума по нея.“

На другия ден напълно беше забравил Нун; спомняше си само, че тя е прислужница на госпожа Делмар. Бледата Индиана владееше всичките му мисли, изпълваше всичките му мечти. Когато Реймон чувствуваше, че ще се влюби, той имаше навик да се развлича не за да задуши новата зараждаща се страст, а, напротив, за да не чува гласа на разума, който го съветваше да помисли за последиците. Жаден за наслади, преследваше целта си с жар. Не беше в негова власт да потуши страстта, която се надигаше в гърдите му, както не беше в негова власт да я разпали отново, когато тя започнеше да стихва и да гасне.

Още на другия ден успя да узнае, че господин Делмар е заминал за Брюксел във връзка с търговията си. На заминаване беше поверил жена си на госпожа дьо Карважал, не защото я обичаше особено, а защото тя беше единствената роднина на госпожа Делмар. Самият той, прост войник, произхождаше от невзрачно и бедно семейство, от което се червеше, макар винаги да повтаряше, че няма защо де се черви. И непрекъснато упрекваше жена си, че презира близките му, макар това да не беше вярно, а сам не я насърчаваше да се сближава с тези необразовани хора. Но при все че не обичаше госпожа дьо Карважал, той й засвидетелствуваше голямо уважение по няколко причини.

Госпожа дьо Карважал произхождаше от знатно испанско семейство и беше от онези жени, които цял живот искат да играят някаква роля. По времето на Наполеон го превъзнасяше за славата му и заедно с мъжа си и с девера си беше от партията на жозефинистите; мъжът й беше убит при падането на не особено дълголетната династия на завоевателя, а бащата на Индиана се беше оттеглил във френските колонии. Тогава госпожа дьо Карважал, ловка и енергична, замина за Париж, където чрез неизвестни спекулации на борсата си създаде ново състояние върху остатъците от миналото величие. Благодарение на ума си, на интригите и предаността си към Бурбоните тя успя да си извоюва разположението на двора и къщата й, без да бъде блестяща, беше един от най-уважаваните домове, ползуващи се с кралското благоволение.

Когато Индиана пристигна във Франция след смъртта на, баща си омъжена за полковник Делмар, госпожа дьо Карважал никак не беше възхитена от този посредствен брак. Но като видя, че господин Делмар преуспява въпреки оскъдните си средства и че практичността и енергията, които проявява в търговията, заместват липсата на състояние, тя купи на Индиана малкото имение в Лани и фабриката към него. За две години благодарение на техническите познания на господин Делмар и парите на сър Родолф Браун, братовчед на жена му, работите на полковника тръгнаха блестящо, дълговете му намаляха и госпожа дьо Карважал, в чиито очи първата препоръка беше състоянието, започна да проявява обич към племенницата си и обеща да я направи своя наследница. Индиана не беше честолюбива, тя обграждаше леля си с грижи и внимание от признателност, а не от интерес; докато в чувствата на полковника към госпожа дьо Карважал тези две неща играеха еднаква роля. Полковникът беше непоколебим в политическите си убеждения; той не допускаше да се хвърля сянка върху неувяхващата слава на великия император и го защищаваше със сляпото упорство на шестдесетгодишно дете. Така че му беше необходимо наистина голямо търпение, за да се въздържа в салона на госпожа дьо Карважал, където възхваляваха само Реставрацията. Невъзможно е да се опише какви мъки беше изживял горкият Делмар сред пет-шест стари набожни лицемерки. Тези неприятности бяха донякъде причина за лошото настроение, в което той така често изпадаше пред жена си.

След всички тези обяснения да се върнем при господин дьо Рамиер. След три дни той вече знаеше всичките тези подробности, защото търсеше начин да се доближи до семейство Делмар. Разбра, че ако успее да спечели симпатиите на госпожа дьо Карважал, ще може да вижда Индиана. На третия ден вечерта се представи у нея.

В гостната седяха четири-пет неприятни личности, които играеха важно на карти, и двама-трима синове от добри семейства — истински кръгли нули, каквито се срещат само сред потомствените аристократи. Индиана търпеливо довършваше на гергефа ръкоделието на леля си. Тя се беше навела над везбата, погълната външно от това механично занимание и може би доволна, че по този начин не е принудена да участвува в празното бърборене на гостите. Не знам дали скрита зад дългите си черни коси, които се спускаха над извезаните от нея цветя, тя не изживяваше отново онзи вълнуващ миг, който я беше приобщил към новото за нея съществуване, когато прислужникът съобщи за нови гости. Тя се изправи машинално, защото не беше чула имената, и едва вдигна очи от везбата, когато неочаквано един глас я прониза като електрически ток, трябваше да се облегне на работната масичка, за да не падне.