Жорж Санд
Индиана (4)

IV

Мнозина от вас може би трудно ще повярват, че господин Реймон дьо Рамиер, блестящ и остроумен млад човек, надарен с различни таланти и големи качества, привикнал със светски успехи и галантни приключения, би могъл да изпита продължително чувство към една камериерка. Освен това господин дьо Рамиер не беше самодоволно конте, нито развратник. Вече казахме, че беше умен, тоест, че преценяваше какви са предимствата на благородния произход. Имаше известни принципи, когато размишляваше сериозно, но необузданите страсти го отвличаха често твърде далеч от тези негови принципи. Тогава той губеше способността си да разсъждава или по-право, избягваше да се представя пред съда на съвестта си; вършеше грешките си, като че ли без да иска, и човекът от вечерта се мъчеше да излъже човека от утрото. За нещастие, в него не надделяваха принципите — съвсем подобни на принципите на мнозина философи с бели ръкавици — и те го предпазваха от безразсъдните постъпки толкова, колкото и другите. Но принципите не задушаваха страстите му и това го правеше да се отличава в обществото, в което е толкова мъчно да бъдеш оригинален, без да станеш смешен. Реймон притежаваше дарбата дори когато е виновен, да не предизвиква омраза, да проявява странности, без да дразни, понякога дори съумяваше да събуди съчувствие у хора, които имаха всичкото основание да се оплакват от него. Съществуват такива щастливци, галени от всички, които имат допир с тях. Приятна външност и пламенно красноречие понякога заменят чувствителното сърце. Нямаме намерение да осъждаме сурово господин Реймон дьо Рамиер, нито да обрисуваме портрета му, преди да го накараме да се изяви с постъпките си. Сега го разглеждаме отстрани, както го гледа тълпата, край която минава.

Господин дьо Рамиер беше влюбен в младата креолка с големи черни очи, предизвикала възхищение на селския празник в Рюбел; но влюбен и нищо повече. Беше я заприказвал просто така, от нямане какво да прави, и успехът разпали желанията му; постигна повече, отколкото беше искал; в деня, в който покори това невинно сърце, той се прибра в къщи уплашен от победата си и разтревожено си каза: „Дано само да не ме обикне.“

Едва след като получи всички доказателства за любовта й, разбра колко силна е тя. Тогава се разкая, но беше късно; трябваше да се примири с бъдещето и всичките му последици или да отстъпи подло назад. Реймон не се поколеба: остави се да го обичат и продължи да обича от благодарност. Катереше се по стените на имението Делмар от любов към опасността; падна лошо поради собствената си неловкост и така се трогна от болката на младата си и красива любовница, че отсега нататък сам се оправда в собствените си очи, продължавайки да дълбае пропастта, в която Нун трябваше да падне.

Щом се възстанови, зимата престана да му се вижда студена, нощта — опасна, угризенията на съвестта изчезнаха, нямаше вече какво да го възпира да прекосява гората, за да се среща с креолката, да й се кълне, че обича само нея, че я предпочита пред всички жени на света, да й дава уверения, които винаги правят впечатление на клетите доверчиви девойки.

През януари госпожа Делмар замина за Париж с мъжа си; техният благороден съсед сър Ралф Браун се оттегли в земите си и Нун, останала стопанка в къщата на господарите си, можеше да изчезва под най-различни предлози. Това се оказа истинско нещастие за нея, тъй като лесните срещи с любовника й съкратиха мимолетното щастие, което й се беше паднало да изживее. Гората с нейната поезия, полилеите от скреж, лунните лъчи, тайнствената вратичка, бързото прокрадване сутрин, когато малките крачета на Нун оставяха следи по снега в парка, всички тези предпоставки, допълващи любовната игра, удължиха опиянението на господин дьо Рамиер. Нун, цяла в бяло, със спуснати черни коси, беше дама, кралица, фея; когато я съзреше как излиза от дома от червени тухли, тежка четвъртита сграда от времето на Регентството, в чиято архитектура имаше полуфеодални елементи, тя му се струваше като владетелка от Средновековието и в павилиона, пълен с екзотични цвета, където го опияняваше с чара на младостта и страстта си, съвсем леко забравяше всичко, над което щеше да се замисли по-късно.

Но когато, забравила всяка предпазливост и презряла на свой ред опасността, Нун идваше при него с бяла престилка и кокетна рокля, тя се превръщаше в камериерка, и то камериерка на красива дама, от което, разбира се, прислужницата винаги губи. А Нун беше много красива; нали я беше видял облечена така първия път на селското празненство, където си проби път сред множеството ухажори, за да се доближи до нея, и където пожъна малката победа да я отнеме от двадесет съперници. Нун често му напомняше нежно този ден; горката девойка не знаеше, че любовта на Реймон съвсем не е започнала от такава далечна дата и че денят, с който тя се гордееше, за него всъщност беше само ден на удовлетворено тщеславие. Освен това смелостта, с която тя жертвуваше заради него доброто си име, смелост, която би трябвало да усили любовта му, не се нравеше на господин дьо Рамиер. Ако жената на някой пер на Франция се жертвуваше по този начин, това би било наистина ценна победа, но една камериерка! Това, което е прието да се смята за героизъм при едната, е безсрамие при другата. За първата ви завиждат множество ревниви съперници, за втората ви осъждат тълпа лакеи. Благородната дама жертвува за вас двадесетте си предишни любовници, камериерката един единствен — бъдещия си съпруг.

Какво да се прави! Реймон беше човек със светски нрави, живееше изискано, обичаше поетично. За него работничката не беше жена и Нун само благодарение на своята необикновена красота бе успяла да го привлече в онзи ден на народно веселие. Реймон не беше виновен за всичко това; бяха го възпитали за висшето общество, бяха направлявали всичките му мисли към една единствена цел, бяха го убедили, че е роден за царски живот, а горещата му кръв го бе увлякла в такава еснафска любов. Беше направил всичко по силите си, за да се задоволи с нея — не успя; как да постъпи тогава? Благородни и необикновени мисли му минаваха през ума в дните, когато беше най-силно влюбен в Нун; искаше му се да я издигне до себе си, да узакони тяхната връзка… Да, кълна се в честта си, той си го беше помислил! Но любовта, която оправдава всичко, започна да отслабва. Тя си отиваше заедно с опасностите от приключението и съблазънта от тайнствеността. Бракът вече му се струваше невъзможен и обърнете внимание: Реймон разсъждаваше много логично и уж все в интереса на любовницата си.

Ако действително бе я обичал, той би могъл, като пожертвува заради нея бъдещето, семейството и доброто си име, да бъде щастлив и следователно да направи и нея щастлива; защото любовта е също такъв взаимен договор, както и бракът. Но какво бъдеще би могъл да създаде на тази жена, след като вече беше охладнял? Правилно ли беше да се ожени за нея, за да стои всеки ден мрачен, с оскърбени чувства, в тъжен дом? Да се ожени за нея, за да стане тя непоносима на семейството му, презряна от равните нему, смешна в очите на прислужницата му, да я въведе в общество, където не би се чувствувала на мястото си, където унижението би я убило, да я подложи на угризения на съвестта, като я накара да разбера всичките злини, които е причинила на любимия си.

Да, вие ще се съгласите с него, че не беше възможно, не беше благородно, никой не се бори така срещу обществото, този добродетелен героизъм прилича на героизма на Дон Кихот, който счупва копието си в крилата на вятърната мелница; желязна смелост, която вятърът с един замах разпръсва, рицарство от миналия век, предизвикващо съжаление в наши дни.

След като претегли така всичко „за“ и „против“, господин дьо Рамиер разбра, че е по-добре да прекъсне тази злополучна връзка. Посещенията на Нун започнаха да го измъчват. Майка му, която беше отишла да прекара зимата в Париж, сигурно скоро щеше да научи за тази скандална историйка. Тя дори вече започваше да се чуди на честите му пътешествия до вилата им в Серси и на това, че прекарва по цели седмици там. Той я беше уверил, че има сериозна работа, която искал да завърши далеч от шумния град, но този предлог започваше да става неубедителен. Реймон не искаше да лъже добрата си майка, да я лишава толкова време от грижите си; какво още да прибавя? Той чисто и просто напусна Серси и не се върна вече там.

Нун плака, чака, изпадна в отчаяние и виждайки, че времето минава, най-сетне се реши да му пише. Горката девойка! Това беше последният удар. Писмо на една камериерка! Макар че взе от копринената хартия и благоуханния восък на госпожа Делмар, макар че писмото избликваше направо от сърцето й… какъв правопис! Знаете ли какво може да означава за чувствата употребата на една сричка повече или по-малко? Уви! Горката полуграмотна девойка от остров Бурбон не знаеше дори, че езикът има граматически правила. Тя мислеше, че пише и говори така добре, както господарката си, и като видя, че Реймон не идва, си каза: „Писмото ми е тъй хубаво написано, че ще ми го доведе.“

Реймон нема смелостта да прочете докрай това писмо. То може би беше шедьовър на наивната и прелестна страст; Виржини може би никога не е писала такива очарователни неща на Пол, когато е напуснала родината си… Но господин дьо Рамиер побърза да го хвърли в огъня, за да не е черви пред себе си. Още веднъж повтарям, какво искате? Това са предразсъдъците на възпитанието, а честолюбието в любовта е това, което е личният интерес в дружбата.

В обществото бяха забелязали отсъствието на господин дьо Рамиер, а това не е малко за един човек в свят, където всички си приличат. Можеш да бъдеш умен и да държиш на светския живот, както можеш да бъдеш глупав и да го презираш. Реймон го обичаше и имаше право — в обществото го търсеха, харесваха го. Към него тази тълпа от безразлични или насмешливи кукли отправяше внимателни погледи и любезни усмивки. Нещастниците могат да бъдат мизантропи, но хората, които всички обичат, рядко са неблагодарни; така поне мислеше Реймон. Той беше признателен за малките прояви на внимание, стремеше се да получи уважението на всички, беше горд с многото си приятели.

В обществото, където мненията са безпрекословни и превзети, той плуваше чудесно, харесваха дори недостатъците му; и когато потърси причината за това доброжелателство, което винаги го беше закриляло, откри го в самия себе си, в стремежа си да се добере до него, в радостта, която изпитваше, и в постоянното неизчерпаемо благоразположение, което щедро раздаваше.

Дължеше успеха си също и на майка си, изключително умна, очарователна жена, притежаваща всички добродетели, необходими да я издигнат над другите. От нея беше наследил онези нравствени устои, които винаги го извеждаха на прав път и го предпазваха въпреки буйните му двадесет и пет години да загуби уважението на обществото. Наистина към него понякога се отнасяха по-снизходително, отколкото към другите, защото майка му притежаваше дарба да го извинява, като го укорява, да предизвиква снизхождение към него, като си даваше вид, че го порицава. Тя беше от тези жени, преминали през различни епохи, жени, чийто ум е станал гъвкав като съдбата им, които са се обогатили от изживените беди, които избягнаха ешафода през 1793 година, пороците на Директорията, суетата на Империята, озлоблението на Реставрацията — изключителни жени, каквито все по-рядко и по-рядко се срещат.

След дълго отсъствие Реймон се яви на един бал у испанския посланик.

— Ако не се лъжа, това е господин дьо Рамиер, нали? — запита една хубава дама събеседницата си.

— Той е като комета. Появява се в неравни интервали — отговори другата. — Цяла вечност не сме чували нищо за този красавец.

Жената, която говореше така, беше чужденка и възрастна. Събеседницата й леко се изчерви.

— Той е много мил — забеляза тя, — нали, госпожо?

— Честна дума, очарователен е — съгласи се старата сицилианка.

— Обзалагам се, че говорите — намеси се хубав полковник от националната гвардия — за героя на изисканите салони, тъмнокосия Реймон.

— Каква красива глава за етюд! — каза младата дама.

— И може би ще ви хареса още повече, защото е луда глава! — добави полковникът.

Младата жена беше неговата собствена съпруга.

— Защо луда глава? — запита чужденката.

— Южни страсти, госпожо, достойни за горещото слънце на Палермо.

Две-три млади дами доближиха красивите си главици, украсени с цветя, за да чуят по-добре какво говори полковникът.

— Той направи истински опустошения в гарнизона тази година — обясни полковникът. — Всички бяхме принудени да се изпокараме с него, за да ни освободи от присъствието си.

— Ако той е Лъвлес^[1], толкова по-зле — каза една млада личност с насмешливо изражение, — не мога да търпя хора, които всички обичат.

Италианската графиня почака полковникът да се отдалечи и като удари леко с ветрилото си пръстите на госпожица дьо Нанжи, каза:

— Не говорете така, вие не знаете как уважават в обществото мъж, който копнее да бъде обичан.

— Значи вие смятате, че от мъжете зависи дали да бъдат обичани или не? — запита девойката с продълговатите насмешливи очи.

— Госпожице — подкани я на танц полковникът, — внимавайте красивият Реймон да не ви чуе.

Госпожица дьо Нанжи се разсмя. Но през цялата вечер групата красиви жени, сред които беше и тя, не заговори вече за господин дьо Рамиер.