Жорж Санд
Индиана (30)

Заключение

На Ж. Неро

Миналата година през един топъл и слънчев януарски ден напуснах Сен-Пол, за да се разходя и да помечтая из дивите гори на остров Бурбон. Помислих си за вас, приятелю; тези девствени гори са запазили спомена за вашите разходки и занятия; земята — следите от вашите стъпки. Откривах навсякъде природните чудеса, описани във вълшебните ви разкази, които някога изпълваха с очарованието си вечерите ми, и желаейки да се полюбувам с вас на всичко това, мислено ви призовах от старата Европа, където живеете обгърнат от благодетелна и скромна неизвестност. Щастлив човек! Нито един вероломен приятел още не е издал пред света ума и заслугите ви!

Отправих се към едно усамотено място в най-високата част на острова, наречено Брюле дьо Сен-Пол.

Огромна част от планината, откъсната по време на вулканично разтърсване, беше издълбала по склона на главния хребет дълъг път, осеян с красиво и разбъркано разпръснати скали. Тук малки камъни поддържат в равновесие огромни блокове; по-долу стена от леки скали се издига ажурена и извезана, подобна на мавритански дворец; там върху назъбена основа израства базалтов обелиск, на който сякаш художник е гравирал и полирал стените; другаде готическа крепост се е превърнала в безформена и странна пагода. Тук са си дали среща всички видове изкуства, различни образци на архитектурата; сякаш гениите на столетията и на народите са дошли да черпят вдъхновението си от тази величествена творба на случайността и разрушението. Несъмнено от тези фантастични постройки се е породила идеята за мавританската скулптура. В горските дебри изкуството е намерило в палмата един от най-хубавите си образци. Дървото вакуа, което се задържа и се вкопчва в земята, разперило стотици корени, сигурно първо е подсказало мисълта за катедралата с леки стълбове. Една бурна нощ е събрала, разположила, подредила, съединила странно и дръзко в Брюле дьо Сен-Пол всички форми, всички видове красота. Вероятно духовете на въздуха и на огъня са взели участие в тази дяволска работа;само те са могли да създадат такива диви, причудливи, незавършени образувания, които отличават произведенията им от тези на човека; само те са могли да натрупат такива страшно големи блокове, да раздвижат тези гигантски маси, да си играят с планините като с песъчинки и сред създадения хаос, поразил въображението на човека, да разхвърлят великите мисли на изкуството, възвишени контрасти, които е невъзможно да бъдат осъществени и които сякаш се надсмиват над дързостта на художника, като му казват подигравателно: „Помъчете се да направите и това.“

Спрях се в подножието на базалтов обелиск, висок около шестдесет фута и шлифован като скъпоценен камък. По средата на този странен паметник се виждаше голям надпис, сякаш изписан от нечовешка ръка. По тези камъни с вулканичен произход често има подобни следи. Върху някогашната материя, омекнала под действието на огъня, са се отпечатали прилепналите раковини и лиани. Така се обясняват странните изображения, йероглифите, тайнствените знаци, образуващи нещо като думи, които свръхестествено същество е очертало с кабалистични знаци.

Дълго стоях там, обзет от наивното желание да вникна в смисъла на тези непознати знаци. Мъчех се да ги разгадая, замислен тъй дълбоко, че съвсем забравих за времето, което минаваше.

Гъста мъгла се беше напластила по планинските върхове; тя се спусна по склоновете и бързо скри от очите ми очертанията им. Мъглата ме догони, преди да стигна до средата на платото, и непроницаема завеса обви всичко наоколо. Миг след това задуха страшен вятър, който с един размах я разпръсна. После стихна, мъглата пак се свлече и отново вятърът я подгони с буен порив.

Потърсих убежище от бурята в една пещера, но ново бедствие ме сполетя. Реките, извиращи от планинските върхове, придойдоха от проливния дъжд. След един час цялата местност беше наводнена и склоновете на планината, по които се стичаха от всички страни потоци, се превърнаха в огромен водопад, който бясно се понесе към долината.

След два дни мъчително и опасно бродене провидението ме доведе до вратата на едно жилище, сгушено в затънтено кътче. Домът беше построен просто, красиво, бе устоял на бурята, ограден с крепост от скали, наведени над него, сякаш за да му пазят сянка. Малко по-нататък в глъбините на планинска теснина се спускаше буен водопад, образувайки езеро, излязло от бреговете си; а красиви дървета вече повдигаха над него склонените си и уморени от бурята върхове.

Почуках настойчиво на вратата. Отстъпих, като видях човека, който ми отвори. Преди да проговоря, за да помоля за подслон, собственикът ме покани, кимвайки ми безмълвно и сериозно. Влязох и се озовах лице срещу лице със сър Ралф Браун.

Корабът „Наандов“ беше довел господин Браун и спътницата му в колониите преди година; оттогава не бяха видели повече от три пъти сър Ралф в града; а госпожа Делмар се бе оттеглила напълно от света, така че мнозина от жителите не бяха сигурни дори в съществуването й. Горе-долу по това време бях спрял за пръв път на остров Бурбон; сега виждах за втори път господин Браун.

Първата ни среща ми беше направила силно впечатление; бяхме в Сен-Пол, на брега на морето. Отначало не му обърнах особено внимание, но после, когато от празно любопитство разпитах местните жители за него, получих тъй странни и противоречиви отговори, че започнах любопитно да се вглеждам в самотника от Берника.

— Той е груб, невъзпитан човек — каза ми един. — Невзрачна личност, единственото му качество е, че умее да мълчи.

— Той е изключително образован и сериозен — твърдеше друг, но има прекалено високо мнение за себе си и се държи така презрително и самомнително, че не желае да си хаби думите и да разговаря с простосмъртните.

— Той е човек, който обича само себе си — обясни трети, — посредствен е, но не е глупав; ужасен егоист и страшно необщителен.

— Нима не сте чували за него? — запита ме млад човек, израснал в колониите, истински провинциален клюкар. — Той е негодник, убиец, който подло отрови приятеля си, за да се ожени за жена му.

Този отговор така ме зашемети, че се обърнах към един по-разумен възрастен човек. На моя въпросителен поглед той отговори:

— Някога сър Ралф беше светски човек. Не го обичаха, защото не беше кой знае колко общителен, но го уважаваха. Това е всичко, което мога да ви кажа за него, защото след онази злополучна история не съм се виждал с него.

— Каква история? — запитах аз.

Разказаха ми за внезапната смърт на полковник Делмар, за бягството на жена му в същата нощ, за отпътуването и завръщането на господин Браун. Съдебното разследване не разпръснало мрака, обгръщащ всички обстоятелства; никой не успял да докаже престъплението на бегълката. Кралският прокурор прекратил преследването, но всички знаели за пристрастното отношение на властите към господин Браун и общественото мнение го обвинявало, че са прекратили делото, опетняващо с такова страшно подозрение доброто име на двама души.

Подозренията като че ли се потвърждаваха от тайното завръщане на двамата обвиняеми и от загадъчното им настаняване в усойната теснина на Берника. Всички смятаха, че те са избягали, докато бъде потушен скандалът. Но обществото във Франция очевидно ги беше отблъснало и те са били принудени да се приютят в самота, за да се наслаждават спокойно на престъпната си любов.

Но тези слухове се опровергаха от твърденията на някои по-осведомени хора: научих, че госпожа Делмар страняла от братовчед си господин Браун и като че ли не го обичала. Затова се вгледах внимателно и дори бих казал втренчено в героя на тези странни приказки. Той стоеше върху един денк и чакаше завръщането на моряка, с когото беше уговорил някаква покупка; съзерцаваше хоризонта със сините си като морето, спокойни и мечтателни очи; чертите на лицето му бяха правилни и чисти; нерви, мускули, кръв, всичко у него изглеждаше тъй ведро и завършено, тъй подредено в този здрав и силен организъм, че бих се заклел, че му нанасят смъртна обида — на паметта на този човек не можеше да тежи престъпление, сигурно дори на ум не беше му идвало подобно нещо, ръцете и сърцето му бяха чисти като челото му.

Изведнъж той ме погледна разсеяно — аз го поглъщах с жадни, любопитни очи. Смутен като крадец, уловен на местопрестъплението, извърнах поглед, защото в очите на сър Ралф съзрях строг упрек. После неволно се сещах за него; сънувах го дори; и винаги ме обземаше особено безпокойство, необяснимо вълнение, сякаш от този човек с необикновена съдба се излъчваше магнетичен ток.

Ето защо съвсем естествено пожелах от сърце да опозная по-отблизо сър Ралф, но ми се искаше да го наблюдавам крадешком, без той да забележи. Все ми се струваше, че съм виновен пред него. Прозрачните му очи ме смразяваха от страх. Той сигурно беше или много добродетелен, или много вероломен, затова се чувствувах нищожен и жалък пред него.

Той ме прие без шум и суетене. Заведе ме в стаята, предложи ми дрехи и бельо, а после ме запозна със спътницата си в живота, която ни чакаше на закуска.

Като видях колко е красива и млада (тя не изглеждаше повече от осемнадесетгодишна), възхитен от свежестта, прелестта и очарователния й глас, изпитах мъчително вълнение. Веднага си помислих, че тази жена или е много виновна, или е много нещастна, виновна за ужасно злодеяние или оскърбена от отвратително обвинение.

Цяла седмица реките прииждаха, равнините бяха наводнени и дъждовете и вятърът ме задържаха в Берника. Най-сетне изгря слънце, а аз дори не помислях да се разделя с гостоприемните си домакини.

Нито тя, нито той се стремяха да се издокарват; не проявяваха особено остроумие — може би изобщо не бяха остроумни — умееха да казват сериозни и приятни неща; живееха със сърцето, не с ума. Индиана не беше образована, но не беше дразнещо невежа поради ограниченост, мързел, небрежност или нехайство; тя страстно се стремеше да научи всичко, което животът й беше попречил да разгадае, а може би в честите й въпроси към сър Ралф се съдържаше малко кокетство, защото това му даваше възможност да блесне с големите си познания.

Тя беше весела, но без излишна живост; в маниерите й се прокрадваше леност и меланхолия, свойствени за креолките, но това й придаваше още по-голям чар; необичайно кротките й очи сякаш разказваха за живот, изпълнен със страдания; и дори когато се усмихваше, в погледа й прозираше тъга, но тъга, изпълнена с щастливо съзерцание или нежна благодарност към съдбата.

Най-сетне една сутрин им казах, че трябва да си вървя вече.

— Защо толкова скоро? — възкликнаха те.

Казаха ми го тъй искрено и сърдечно, че се окуражих. Дадох си дума, преди да си тръгна, да помоля сър Ралф да ми разкаже историята си; смущаваше ме само страшното подозрение, от което не бях успял да се освободя. Опитах се да го преодолея.

— Да ви кажа право, хората са големи мерзавци — започнах аз. — Чух много лоши неща за вас. Но сега, след като се запознахме, не ми е чудно. Животът ви е толкова красив, че сигурно ви клеветят от завист.

Замлъкнах, като видях наивното изумление, изписано по лицето на госпожа Делмар. Разбрах, че тя няма представа за злобната мълва, а сър Ралф ме изгледа високомерно и недоволно. Станах веднага да се сбогувам засрамен, огорчен и сконфузен от погледа на господин Браун, който ми напомни първата ни среща и безмълвния ни разговор на брега на морето.

Мъчно ми беше, че ще се разделя по такъв начин с този прекрасен човек, разкайвах се, че го разгневих и го оскърбих — от благодарност за щастливите дни, прекарани у тях, сърцето ми се сви, заплаках.

— Млади човече — каза ми той, като ме улови за ръка, — останете още един ден с нас, не мога да изпратя така единствения ни приятел в този край.

А когато госпожа Делмар се отдалечи, добави:

— Разбрах ви и ще ви разкажа моята история, но не пред Индиана. Има рани, които не бива да се подлютяват.

Вечерта отидохме на разходка в гората. Дърветата, до преди две седмици тъй свежи и красиви, бяха напълно оголени, но вече се покриваха с големи смолисти пъпки. Птиците и насекомите бяха долетели отново. Нови пъпки се разпукваха на мястото на увехналите цветя. Ручеите отхвърляха пясъка, засипал леглата им. Всичко се възвръщаше към живот, щастие, здраве.

— Погледнете — каза Ралф — с каква удивителна бързина прекрасната и благородна природа заличава пораженията! Не ви ли се струва, че сякаш се срамува от изгубеното време и с всички сили се стреми за няколко дни да извърши работа за цяла година?

— И ще успее — добави госпожа Делмар, — спомням си какви бури имаше миналата година. Само след месец от пораженията им не остана и следа.

— Тъй става и с разбитото от мъки сърце — казах аз, — когато щастието дойде отново, то разцъфва и бързо се подмладява.

Индиана ми протегна ръка и погледна господин Браун с безкрайна нежност и щастие.

Когато настъпи нощта, тя се оттегли в стаята си, а сър Ралф ме покани да седна на една пейка в градината до него и ми разказа историята си до момента, с който завърши предидущата глава. Тук той направи пауза и сякаш забрави моето присъствие. Увлечен от разказа му, не се стърпях и прекъснах съзерцанието му с един последен въпрос.

Той потрепери като човек, който се събужда от сън. После ми се усмихна добродушно и каза:

— Млади приятелю, има спомени, за които човек не бива да говори, за да не ги оскверни. Ще ви кажа само, че аз наистина бях решил да убия Индиана заедно със себе си. Но небето не беше пожелало да приеме от нас тази жертва. Някой лекар сигурно ще ви обясни, че ми се е въртяла главата, затова съм сбъркал пътеката. Но аз не съм лекар и предпочитам да вярвам, че ангелът Авраам и Товия, този прекрасен белоснежен ангел със сини очи и златен, пояс, когото често сте виждали в сънищата през детството си, се спусна по един лунен лъч и през трептящите бразди на водопада разпростря сребристите си крила над моята нежна спътница. Единственото нещо, което си спомням съвсем ясно, е, че луната се скри зад високите планински върхове и нито един злокобен звук не смути тихия шепот на водопада; защото птиците, накацали по скалите, политват едва в часа, когато бялата ивица се разпростре над хоризонта; и първият пурпурен слънчев лъч, спуснал се над портокаловите дръвчета, ме намери на колене, благославящ господа.

Но не мислете, че приех без колебание неочакваното щастие, което щеше да ме поведе към нова съдба. Страхувах се да измеря лъчезарното бъдеще, откриващо се пред мен. И когато Индиана отвори очи, за да ми се усмихне, аз й показах водопада и й заговорих за смъртта.

— Ако не съжалявате, че сте доживели до утрото — казах й, — можем да си признаем един пред друг, че вече сме вкусили докрай щастието, а това още повече ни задължава да се разделим с живота, защото моята звезда може да помръкне утре. Кой знае дали, когато напуснем този кът и опиянението, в което ме потопиха мислите за смърт и любов, изчезне, няма пак да се превърна в безчувствения човек, когото вие до вчера презирахте? Дали няма да се червите от самата себе си, ако ме видите пак такъв, какъвто ме познавахте?… Ах, Индиана, спестете ми тази жестока болка, това ще бъде последният удар на съдбата.

— Нима се съмнявате в сърцето си, Ралф? — запита Индиана, очарователно нежна и доверчива. — Или не вярвате в моето сърце.

— Да ви кажа ли истината? Първите дни не бях щастлив. Не се съмнявах в искреността на Индиана, но бъдещето ме плашеше. Цели тридесет години не бях вярвал, в себе си, как можех за един ден да свикна с мисълта, че е възможно да ме харесват и да бъда любим. Преживях мигове на несигурност, страх, горчивина; съжалявах понякога, че не се бях хвърлил в езерото, когато една единствена дума на Индиана ме беше направила толкова щастлив.

Разбира се, и тя понякога тъгуваше. Не й беше лесно да се отучи да страда, защото душата свиква с нещастието, то пуска в нея корени и мъчно може да бъде изтръгнато оттам. Но длъжен съм да бъда справедлив към тази жена и да кажа, че тя никога не съжали за Реймон и дори не си спомни за него с омраза.

И най-сетне, както се случва при дълбоките истински чувства, времето, вместо да намали нашата любов, я увеличи, укрепи я; с всеки изминат ден тя добиваше нова сила, защото с всеки изминат ден ние все повече се уважавахме и ценяхме. Страховете ни изчезнаха един по един и като виждахме как бързо се разсейват съмненията ни, ние си признаваме с усмивка, че приемаме щастието като страхливци и не се заслужаваме един друг. От този миг започнахме да се обичаме спокойно.

Ралф замлъкна. Поседяхме вглъбени в себе си, в благоговейно съзерцание, после той стисна ръката ми и каза:

— Няма да ви говоря за моето щастие. Има страдания, за които не обичаме да говорим и които обвиват душата ни като саван, но има също така и радости, които скътваме в сърцата си, защото няма земен глас, който би могъл да ги изрази. И дори ангел да слезе от небесата над тези разцъфнали клони, за да ви ги разкаже, вие няма да ги разберете, млади човече, защото бурята не ви е превивала, защото ураганите не са ви брулили. Ах, как би могла да разбере щастието душа, която никога не е страдала? А колкото до нашите престъпления — добави той с усмивка, — те…

— О! — възкликнах аз и сълзи бликнаха от очите ми.

— Слушайте, господине — продължи Ралф. — Вие поживяхте за малко с двамата престъпници от Берника, но за един час само узнахте целия наш живот. Всичките ни дни си приличат; те са ведри и красиви; преминават бързи и чисти като дните на нашето детство. Всяка вечер благославяме небето; всяка сутрин се молим да ни изпрати слънце и мрак, както предната вечер. С по-голямата част от парите си откупуваме бедните болни негри. Това е главната причина за злобните слухове, които се разпространяват за нас. Защо не сме достатъчно богати, за да освободим всички, които живеят в робство! Нашите прислужници са наши приятели. Те споделят нашите радости, а ние се грижим за техните болки. Така протича животът ни без мъки и угризения. Говорим рядко за миналото, рядко за бъдещето; за миналото говорим без страх, за бъдещето — без горчивина. Ако понякога сълзи навлажнят очите ни, това са сълзи на блаженство. Тежката скръб не знае такива сълзи.

— Приятелю — казах аз, след като помълчахме, — ако хорските обвинения достигнат до вас, вашето щастие ще им даде достоен отговор.

— Вие сте млад — отговори той, — за вас, чиста и наивна съвест, неопорочена от света, нашето щастие доказва добродетелта ни, но за хората то е нашето главно престъпление. Повярвайте ми, самотата е прекрасно нещо и хората не заслужават да ги съжаляват.

— Не всички ви обвиняват — казах аз, — но дори тези, които ви ценят, ви осъждат, че презирате общественото мнение, и признавайки добродетелите ви, казват, че сте горд и високомерен.

— Повярвайте ми — възрази Ралф, — в този упрек има много повече гордост, отколкото в моето предполагаемо презрение. Колкото до общественото мнение, господине, като виждаме кого превъзнася то, по-добре да протегнем ръка на онзи, когото тъпче с крака. Казват, че без него няма щастие. Нека тези, които мислят така, го уважават. Лично аз искрено съжалявам онези, чието щастие зависи от прищевките на хорската мълва.

— Някои моралисти осъждат вашата самота. Твърдят, че човек принадлежи на обществото, и добавят, че давате опасен пример на другите.

— Обществото не може да изисква нищо от този, който не очаква нищо от него. Колкото до заразителния пример, не вярвам в него, господине; необходима е голяма воля, за да се скъса със света, много страдания, за да се добие тази воля. Така че оставете ни да се наслаждаваме в покой на това неизвестно щастие, което не струва нищо на никого и което се крие от страх да не събуди завист. Вървете си, млади човече, следвайте пътя на съдбата си, имайте приятели, положение, добро име, отечество. Аз имам Индиана. Не скъсвайте веригите, които ви свързват с обществото, уважавайте неговите закони, ако те ви защищават, ценете неговите съждения, ако са справедливи, но ако някой ден обществото ви наклевети и отхвърли, имайте достатъчно мъжество да минете без него.

— Да — отговорих аз, — едно чисто сърце ще ни помогне да понесем изгнанието, но за да обикнем изгнанието, необходима е спътница в живота като вашата.

— Ах — каза той с неизразима усмивка, — ако знаете колко съжалявам обществото, което ме презира!

На другия ден напуснах Ралф и Индиана. Той ме прегърна, а тя пророни няколко сълзи.

— Сбогом — казаха ми те. — Върнете се в света, но ако някой ден той се отвърне от вас, спомнете си за нашата скромна молба.