Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Boman(2009)
Разпознаване и корекция
Alegria(2009)

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Бети Леви

История

  1. —Добавяне

III

— Успокойте се, господине — посрещна го Индиана, човекът, срещу когото сте стреляли, ще се съвземе след няколко дни, поне така се надяваме, макар че още не е дошъл на себе си…

— Работата не е в това, госпожо — отговори полковникът със сподавен глас, — но много бих желал да ми кажете името на този интересен пациент и защо е бил толкова разсеян, та е прескочил оградата на моя парк, за да тръгне по алеята към къщи.

— Нямам никаква представа как се казва — отговори госпожа Делмар така студено и гордо, че ядосаният й съпруг за миг се обърка.

Но скоро, обзет отново от своите ревниви подозрения, той процеди полугласно:

— Ще го узная, госпожо, бъдете сигурна, че ще го узная.

Понеже госпожа Делмар се преструваше, че не забелязва гнева му, и продължи да се грижи за ранения, той излезе, за да не избухне пред прислужниците, и извика на градинаря:

— Как се казва онзи съсед, който приличал, както разправяш на нашия крадец?

— Господин дьо Рамиер. Той купи малката английска къща на господин дьо Серси.

— Що за човек е той? Благородник, конте, красавец?

— Много хубав господин, благородник, мисля.

— Сигурно е така — съгласи се надменно полковникът. — Господин дьо Рамиер! Кажи ми, Луи — добави той тихо, — никога ли не си го виждал да броди насам?

— Господине… миналата нощ… — смутено заекна Луи — видях наистина… може и да не е било това конте, не знам вече, но истината е, че беше мъж.

— Ти лично ли го видя?

— Както виждам вас, стоеше под прозорците на оранжерията.

— И ти не му удари един с дръжката на лопатата?

— Канех се да го сторя, господине, но изведнъж видях една жена в бяло, която излезе от оранжерията и се отправи към него. Тогава си казах: „Може би на господина и госпожата е хрумнало да се поразходят, преди да се зазори“, и се прибрах да спя. Тази сутрин обаче, като чух Льолиевр да приказва за някакъв крадец, чиито следи открил в парка, си казах: „Тук се крие нещо нечисто.“

— Защо не ме предупреди веднага, тъпак такъв?

— Боже мой, господине, в живота има такива деликатни положения…

— Ти като че ли си позволяваш да изказваш подозрения! Що за глупак; ако още веднъж през ума ти мине такава безсрамна мисъл, ще ти откъсна ушите. Знам много добре кой е тоя мошеник и какво е търсил в градината ми. Зададох ти всички тези въпроси, за да разбера колко пазиш оранжерията. Помни, че там цъфтят редки растения, на които госпожата много държи, и че има наистина луди любители, готови да окрадат топлиците на съседите си; мене си видял миналата нощ при госпожа Делмар.

И нещастният полковник се отдалечи по-обезпокоен и по-раздразнен от преди, оставяйки своя градинар, не съвсем убеден, че съществуват такива запалени цветари, готови да се изложат на пушечни изстрели само и само да се сдобият с някой рядък разсад.

Господин Делмар влезе в билярдната зала и без да обръща внимание на ранения, който започваше да се свестява, започна да претърсва джобовете на дрехата му, захвърлена на стола; човекът протегна ръка и му каза със слаб глас:

— Вие желаете да узнаете кой съм, господине; не се мъчете да откриете. Ще ви кажа, когато останем насаме. А дотогава моля да ме избавите от неудобството да ви обяснявам кой съм, след като съм изпаднал в такова смешно и глупаво положение.

— Жалко наистина — отговори язвително полковникът, — но признавам ви, че това мен не ме засяга. Надявам се все пак да се срещнем двамата, така че ще отложа дотогава нашето запознанство. А сега бихте ли ми казали къде да ви пренесем?

— В кръчмата на най-близкото село, ако обичате.

— Но господинът е в такова състояние, че не бива да бъде пренасян — бързо се намеси госпожа Делмар, — не е ли така, Ралф?

— Състоянието на господина твърде много ви вълнува, госпожо — забеляза полковникът. — Вие излезте — нареди той на прислужниците. — Господинът се чувствува по-добре и сега ще има сили да ми обясни как така се е озовал в дома ми.

— Да, господине — отговори раненият, — и моля всички, които имаха добрината да се погрижат за мене, да изслушат признанието ми. Чувствувам колко важно е поведението ми да не бъде изтълкувано лошо, а и за мене е много важно да не се покажа такъв, какъвто всъщност не съм. Ето какво е провинението ми, ето как се озовах у вас. Вие, господине, сте построили с много прости средства, известни само на вас, фабрика, чиято работа и производство далеч надминават производството на всички подобни фабрики в този край. Брат ми притежава в Южна Франция подобно предприятие, чието поддържане поглъща огромни средства. Работите вървят все по-зле, а аз узнах за вашите успехи; ето защо си наумих да ви поискам съвет — великодушна услуга, която не би могла да навреди на вашите интереси, тъй като брат ми произвежда съвсем други продукти. Но вратата на вашата английска градина ми беше грубо затворена; и когато пожелах да се обърна към вас, казаха ми, че вие в никакъв случай няма да ми разрешите да посетя предприятието ви. Обезкуражен от този нелюбезен отказ, реших с риск на живота и на честта си да спася живота и честта на моя брат; промъкнах се у вас през нощта, прескачайки стените, и се опитах да проникна във фабриката ви, за да разгледам машинариите. Бях решил да се скрия в някой ъгъл, да подкупя работниците, да открадна вашата тайна, с една дума, да помогна на един честен човек, без да ви навредя. Такава е вината ми. А сега, господине, ако желаете и друго удовлетворение, ще го получите веднага щом бъда в състояние да ви го дам и може би дори сам ще ви го поискам.

— Мисля, че всичко е наред, господине — отговори полковникът, полууспокоен от една голяма тревога. — Всички вие сте свидетели на обяснението на господина. Аз съм предостатъчно отмъстен, дори да предположим, че има за какво да се отмъщава. Излезте сега и ни оставете да поговорим за моето печелещо предприятие.

Слугите излязоха, но това помирение заблуди само тях. Раненият, изгубил сили от дългата реч, не беше способен да прецени тона, с който бяха произнесени последните думи на полковника. Той падна в ръцете на госпожа Делмар и изгуби съзнание за втори път. Наведена над него, тя не обръщаше никакво внимание на разгневения си мъж, а господин Делмар и господин Браун, единият с бледо и сгърчено от недоверие лице, други ят, спокоен и невъзмутим както обикновено, се гледаха мълчаливо и въпросително.

Господин Делмар нямаше защо да казва каквото и да било, за да бъде разбран. Все пак той дръпна Ралф настрана и му каза, като стисна до болка пръстите му:

— Приятелю, това е великолепно заплетена интрига. Аз съм доволен, извънредно доволен от хладнокръвието, с което този млад човек можа да запази честта ми пред хората. Но дявол да го вземе, той скъпо ще ми плати обидата, която нарани сърцето ми. А как се грижи тя за него и как се преструва, че не го познава! Ах, тези жени, хитростта наистина им е вродена!

Сър Ралф, поразен, обиколи три пъти, без да ускорява крачка, залата. При първата обиколка направи следното заключение: „Невероятно!“ При втората: „Невъзможно!“ При третата: „Доказано!“ После се върна при полковника с невъзмутимо лице и му посочи Нун, която стоеше права зад ранения, кършейки ръце, с блуждаещи очи, бледи бузи, застинала в отчаяние, ужас и уплаха.

Истината притежава такава сила и така бързо убеждава, че енергичният жест на сър Ралф направи много по-силно впечатление на полковника от каквито и да било красноречиви думи. Господин Браун без съмнение имаше и други доказателства, за да смята, че е на прав път. Той си припомни, че Нун беше дошла от парка, когато я потърси, косите й бяха влажни, обувките й мокри и кални, което издаваше някакво странно хрумване да се разхожда на дъжда — незначителни подробности, и той не им бе обърнал особено внимание по време на припадъка на госпожа Делмар, но сега те отново изплуваха в паметта му. Както и неразбираемият й страх, и нервното треперене, и викът, изтръгнал се от устата й, когато бе чула изстрела.

Господин Делмар всъщност не би трябвало да знае всичките тези подробности; достатъчно беше да прояви по-голяма прозорливост, защото нещата се отнасяха до него, за да прецени поведението на девойката и да установи, че е виновна. И все пак грижите, които жена му полагаше за героя на този галантен подвиг, започнаха да го дразнят все повече и повече.

— Индиана — каза той, — идете в стаята си. Вече е късно и вие не сте добре. Нун ще остане да бди над господина тази нощ, а утре, ако той се почувствува по-добре, ще се погрижим да го пренесат у дома му.

Нямаше, какво да се възрази срещу подобно неочаквано предложение. Госпожа Делмар, която умееше така добре да устоява на гнева на мъжа си, отстъпваше винаги, когато той се държеше любезно. Тя помоли сър Ралф да остане още малко при ранения и се оттегли в стаята си.

Полковникът уреди така нещата не без умисъл. Един час по-късно, когато всички си легнаха и къщата утихна, той тихо се промъкна в стаята, където лежеше господин дьо Рамиер и скрит зад една завеса, се убеди по държането на младия човек с камериерката, че са влюбени един в друг. Рядката красота на младата креолка правеше впечатление по всички селски празненства в околността. Ухажваха я мнозина, дори големци. Не един красив офицер-улан от гарнизона в Мьольон се беше опитвал да й се понрави. Нун обаче беше влюбена за пръв път и едно-единствено внимание я беше поласкало — вниманието на господин дьо Рамиер.

Полковник Делмар не изпитваше никакво желание да проследи докъде е стигнала връзката им; той се оттегли, щом се увери, че жена му не се интересува никак от този местен Алмавива. Все пак чу достатъчно, за да разбере колко голяма е разликата между любовта на клетата Нун, която влагаше в нея цялото си пламенно сърце, и на младежа от добро семейство, отдаден на преходното увлечение, който не губи разсъдъка си и мисли за утрешния ден.

Когато госпожа Делмар се събуди, видя до леглото си смутената и тъжна Нун. Индиана обаче простодушно беше повярвала на обясненията на господин дьо Рамиер, още повече че не един търговец се мъчеше да узнае с хитрост или измама тайната на фабриката Делмар. Така че тя отдаде смущението на девойката на вълнението и умората от нощта, а Нун се успокои, като видя, че полковникът влезе в добро настроение в стаята на жена си и заговори за вечерната случка като за нещо съвсем естествено.

Още сутринта сър Ралф беше проверил какво е състоянието на болния. Макар че беше паднал лошо, нямаше нищо сериозно; раната на ръката се беше затворила; господин дьо Рамиер пожела веднага да го отнесат в Мьольон и раздаде всичките си пари на прислужниците, за да не говорят по тази случка — страхувал се, че майка му, която живеела на няколко левги, ще се разтревожи, ако научи. Така че приказките за тази случка се разнесоха много по-късно, и то в различни варианти. Сведенията за английската фабрика на господин дьо Рамиер, брата на тукашния, потвърдиха обясненията му, които така навреме му бяха хрумнали. Полковникът и сър Браун проявиха деликатност и запазиха тайната на Нун, така че дори тя не разбра нищо и семейство Делмар скоро изобщо престана да се занимава с това произшествие.