Жорж Санд
Индиана (29)

XXIX

Миналата година през една вечер от вечното лято, което цари в тези области, двама пътници слязоха от шхуната „Наандов“ на остров Бурбон и три дни след като корабът пристигна, се отправиха към планините. Бяха останали да отдъхнат — постъпка, някак странна, противоречаща на намеренията им. Но те очевидно не разсъждаваха така; защото, след като пиха фахам на верандата, се облякоха грижливо, сякаш се готвеха да прекарат вечерта в града, и поеха по планинската пътека; след един час стигнаха до теснината Берника.

Случайността пожела това да е една от най-красивите тропически лунни вечери. Нощното светило, току-що надникнало над тъмните вълни, прокара сребрист път през морето; но лъчите му не можеха да проникнат в теснината и по повърхността на езерото трептеше само отблясъкът на няколко звезди. Луната не бе успяла да посее бледите си диаманти дори до крехките лъскави листа на лимоновите дървета, с които са обрасли високите планински склонове. Абаносовите и тамарискови дървета шепнеха в тъмнината; само няколко гигантски палми очертаваха на сто стъпки от земята тънките си стволове и кичестите им корени сребрееха със зеленикаво сияние.

Морските птици мълчаха по скалите; само няколко гълъби гукаха тъжно и страстно иззад планинските върхари. Красиви бръмбари, същински оживели скъпоценни камъни, тихо жужаха в кафеените дървета или докосваха повърхността на езерото, а еднообразният шум на водопада сякаш си разменяше тайнствени слова с ехото на бреговете.

Двамата самотни спътници се изкачиха по лъкатушната стръмна пътека догоре, там, където потокът като бял въздушен стълб се спуска в бездната. Те се озоваха на малка площадка, много удобна да изпълнят плана си. Лиани, висящи от клоните на рафията, образуваха на това място естествена люлка над водопада. Сър Ралф с изумително хладнокръвие отряза няколко клонки, които можеха да им попречат, после улови ръката на братовчедка си и я накара да седне на покрита с мъх скала, откъдето пред очите им се разкри възхитителната гледка на този кът в цялата му дива и могъща прелест. Но нощта и облаците като пяна обгръщаха всичко наоколо и пропастта зееше пред тях бездънна и страшна.

— Трябва да ви кажа, скъпа Индиана — заговори Ралф, — че е необходимо голямо хладнокръвие, за да изпълним това, което сме намислили. Ако се хвърлите бързо от тази страна, вземайки тъмните скали за празно пространство, ще се пребиете и ще умрете от бавна и жестока смърт; но ако попаднете в бялата бразда на водопада, тя ще ви понесе и ще ви потопи в езерото. Да почакаме още един час, луната ще се издигне високо на небето и ще огрее всичко.

— Съгласна съм — отговори Индиана, — още повече че в тези последни мигове трябва да се посветим на бог.

— Имате право, скъпа приятелко — каза Ралф, — и аз мисля, че този върховен час трябва да бъде час на размишления и молитви. Не мога да кажа, че трябва да се помирим с всевишния, това би означавало да забравим разстоянието, което ни отделя от неговата висша власт, но смятам, че сме длъжни, да се простим с хората, които са ни накарали да страдаме, и да поверим на вятъра, духащ на североизток, думите на снизхождение на тези, които са на три хиляди левги от нас.

Индиана изслуша това предложение без изненада, без вълнение. Тя все повече се възхищаваше от променения Ралф. Не го слушаше вече като флегматичен наставник, а го следваше безмълвно като добър дух, натоварен да я освободи от всички земни страдания.

— Съгласна съм — каза тя, — щастлива съм, че мога да простя без принуда, че в сърцето ми вече няма нито омраза, нито съжаление, нито, любов, нито злоба. В този час едва си спомням несгодите на моя тъжен живот и неблагодарността на хората, които са ме заобикаляли. Велики боже, ти прозираш до глъбините на моето сърце, знаеш колко чисто и ведро е то и как всичките ми мисли с любов и надежда са отправени към теб!

Тогава Ралф седна в краката на Индиана и започна да се моли; силният му глас заглушаваше шума на водопада. Може би за пръв път, откакто се беше родил, мислите му бяха в пълно съответствие с произнесените думи. Последният час беше прозвънял; душата му не беше вече окована, заобиколена с тайнственост, тя принадлежеше само на бог; веригите на обществото бяха паднали. Страстите му не бяха вече престъпление и той се стремеше свободен към небето, което го чакаше; воалът, прикриващ толкова добродетели, величие и вътрешна сила, падна и умът на този прекрасен човек засия изведнъж като сърцето му.

Както буен пламък избликва от кълбата дим и ги разпръсва, от глъбините на душата му ярко избликна потушеният свещен огън. За първи път неподкупната му съвест се освободи от страховете и задръжките и тогава словата дойдоха на помощ на мисълта; посредственият човек, цял живот говорил банални неща, стана в последния си час красноречив и убедителен, какъвто никога не бе успявал да бъде Реймон. Няма да ви повтарям странните думи, които довери на самотното ехо; дори да беше тук, и той не би могъл да го стори. Има такива мигове в живота, изпълнени с екстаз и вдъхновен възторг, когато мислите ни се пречистват, стават възвишени, сякаш отлитат. Тези редки мигове ни издигат тъй високо, отнасят ни тъй далеч от самите нас, че ако се спуснем на земята, не бихме могли да извикаме отново спомена на това душевно опиянение. Кой може да разбере тайнствените видения на отшелника? Кой може да разкрие мечтите на поета, преди той да ги напише? Кой може да ни обясни чудесата, осенили душата на праведника в часа, когато небето отваря двери, за да го приеме? „Невзрачният“ Ралф, изключителният човек Ралф, защото той твърдо вярваше в бога и постъпваше ден след ден, както му диктуваше съвестта, Ралф правеше в този миг своята равносметка, пред вечността. Вече можеше да покаже истинския си образ, да разкрие духовната същност, да свали пред върховния съдия маската, наложена му от хората. Отмятайки власеницата на страданието, той се изправи сияещ в целия си ръст, сякаш беше влязъл в райската обител.

Индиана го слушаше, без да се удивлява, без да се запитва защо Ралф говори така. Предишният Ралф не съществуваше вече, сегашният Ралф беше приятелят от някогашните й мечти, превърнал се в действителност пред прага на гроба. Тя почувствува как пречистената и душа полита. Горещо благоговение развълнува сърцето й, благодарствени сълзи блеснаха в очите й и се зарониха върху косите на Ралф.

В това време луната се издигна над голямата палма, лъчите й проникнаха през гъстите лиани, обвиха Индиана с бледа мека светлина и в бялата си рокля, с черните си коси, разпилени по раменете, тя заприлича на призрачна дева, блуждаеща сред пустинята. Ралф коленичи пред нея и й каза:

— А сега, Индиана, прости ми злото, което съм ти причинил, за да мога и аз да ти простя.

— Уви — отговори тя, — какво имам да ти прощавам аз, клети мой Ралф? Мисля, че трябва да те благословя в последния си час така, както съм те благославяла във всички тежки минути на нещастния си живот.

— Не зная колко съм виновен — продължи Ралф, — но невъзможно е в такава дълга и страшна борба със съдбата да не съм прегрешил, макар и неволно.

— За каква борба говорите? — запита Индиана.

— За това — отговори той, — което трябва да ви разкажа, преди да умра. Това е тайната на моя живот. Вие ме питахте за нея на кораба и аз ви обещах да ви я поверя на брега на езерото Берника, когато луната се издигне за последен път над нас.

— Този час е настъпил — каза тя. — Слушам ви.

— Бъдете търпелива, защото ще ви разкажа дълга история, Индиана, историята на моя живот.

— Та аз я знам, нали никога не сме се разделяли!

— Не я знаете, не знаете нито ден, нито час от нея — възрази тъжно Ралф. — Кога бих могъл да ви я разкажа? Небето пожела единственият подходящ момент за изповедта ми да бъде последният ден от вашия и моя живот. Но това признание би изглеждало безумно и престъпно преди, а днес е позволено и разбираемо. То е лично удовлетворение, никой в този час няма право да ме упрекне за него и вие ще ме изслушате както винаги търпелива и нежна. Ще чуете докрай печалната ми повест и ако думите ми ви уморят и ви раздразнят, нека ги заглуши шумът на водопада, който пее над мене погребална песен.

Бях роден, за да обичам; никой от вас не пожела да ме разбере и тази заблуда сложи отпечатък върху целия ми характер. Като ме надари с пламенна душа, природата извърши странна грешка; извая от камък лицето ми, скова езика ми, отказа ми това, което дава дори на най-грубите хора — дарбата да изразявам чувствата си с поглед и с думи. Това ме направи егоист. За моя нравствен облик съдеха по външността и аз бях принуден като неразвит плод да изсъхна под коравата обвивка, която не можах да отхвърля. Още от рождение сърцето, от което имах нужда, не се разтвори за мене. Майка ми ме отблъсна от гръдта си недоволна, защото лицето ми не било озарено с усмивка. Във възрастта, когато е трудно да се различи какво чувствуваш и какъв външен израз му даваш, аз вече бях дамгосан с отвратителното прозвище егоист.

Още тогава решиха, че не заслужавам обич, защото сам не умея да проявявам привързаност към никого. Направиха ме нещастен и смятаха, че не чувствувам нищо; прогониха ме от бащината къща; скалите ме приютиха като плашлива морска птица. Вие знаете какво детство изживях, Индиана. Прекарвах по цели дни в усоите, без никога тревожна майка да потърси следите от стъпките ми, без никога приятелски глас да прозвучи в планинската тишина, за да ме призове в бащиния дом, когато се спуска нощта. Израснах сам, живях сам, но съдбата най-сетне се смили над мен, защото няма да умра сам.

Небето ми изпрати дар, утешение, надежда. Вие се явихте в живота ми, сякаш бяхте създадена за мен. Клето дете, изоставено като мен, захвърлено като мен в живота без любов и закрила, вие сякаш ми бяхте предопределена или аз поне се лъжех, че е тъй. Много самонадеян ли съм бил? Цели десет години вие бяхте моя, моя без подялба, без съперници, без терзания. Тогава не знаех какво е ревност.

Това бяха, Индиана, моите най-хубави дни. Вие ми станахте сестра, дъщеря, приятелка, ученичка, единствена близка. Аз ви бях необходим и животът ми доби друг смисъл, вече не се чувствувах див звяр; преодолях затъпяването, в което ме беше потопило презрението на моите близки. Започнах да се уважавам, защото можех да направя нещо за вас. Трябва да ви кажа всичко, Индиана: заради вас приех бремето на живота, а в мечтите си виждах надеждата за отплата. Свикнах (простете ми думите, които ще изрека, и днес още не мога да ги произнеса без трепет), свикнах да мисля, че ще станете моя жена. Вие бяхте дете, а аз вече ви гледах като моя годеница: въображението ми рисуваше вашата очарователна младост; горях от нетърпение да пораснете. Брат ми, който беше ме изместил в сърцата на родителите ми, обичаше да се занимава със стопанството; той се грижеше за една градина на хълма — тя се вижда оттук през деня, новите собственици са я превърнали в оризова плантация. Беше му приятно да се грижи за цветята; той ходеше всяка сутрин, гледаше ги нетърпеливо, чудеше се защо не са пораснали за една нощ, както на него му се искаше. Вие, Индиана, бяхте моето единствено занимание, единствената ми радост, единственото съкровище; вие бяхте младата фиданка, за която се грижех, пъпката, която търпеливо чаках да се превърне в цвят. Всяка сутрин жадно се взирах — исках да открия каква промяна е извършил във вас още един отминал ден; защото аз бях вече млад мъж, а вие бяхте само дете. В сърцето ми кипяха страсти, чието име ви беше непознато; аз бях петнадесетгодишен, въображението ми рисуваше какви ли не картини, а вие се чудехте защо понякога съм тъжен, защо не ме радват игрите. Не разбирахте, че един плод, една птичка не са за мен както преди съкровища, затова започнах да ви се виждам хладен и странен. И все пак ме обичахте такъв, какъвто съм; дори и тъжен, аз ви посвещавах всеки миг; станахте ми още по-скъпа поради страданията, хранех безумната надежда, че един прекрасен ден вие ще ги превърнете в радости.

Уви! Простете ми, живях с тази кощунствена мисъл цели десет години; може би беше престъпление, аз, нещастното дете да копнея за вас, прекрасна и свободна дъщеря на планините, но само бог е виновен, че тази дръзка мечта се превърна в смисъл на живота ми. Иначе как щеше да тупти моето наскърбено, неразбрано сърце, за което никъде нямаше топлота, а само огорчения? От кого можех да очаквам поглед, любовна усмивка, ако не от вас, моя любима и моя дъщеря?

Не се плашете, че сте израснали под крилото на една нещастна птица, разкъсвана от любов; никога нечисто обожание, престъпна мисъл не са застрашавали непорочната ви душа; никога устните ми не са докосвали бузите ви, за да изпият невинната им свежест, бузите ви — плодове, влажни от утринната роса! Целувах ви като баща и когато детските ви топли устни срещнеха моите, те не горяха със страстния пламък на мъжко желание. Не, не във вас, малко синеоко момиче, бях влюбен аз! Когато ви държах в обятията си, когато се любувах на невинната ви усмивка, на чаровните ви ласки, вие бяхте само мое дете, моя малка сестричка — аз бях влюбен в бъдещата петнадесетгодишна девойка и когато оставах сам, горях и с жаден поглед разкъсвах бъдещето.

Когато ви четях повестта за любовта на Пол и Виржини, вие не я разбирахте. Но плачехте; за вас тя беше само историята на един брат и една сестра, а аз тръпнех от съчувствие към терзанията на двамата влюбени. За мен тази книга беше изпитание, за вас — радост. Приятно ви беше да слушате за вярното куче, за красивите кокосови палми, за песните на негъра Доминго. Аз препрочитах сам разговорите на Пол и Виржини, жарките съмнения на единия, тайните мъки на другия. Ах, колко добре разбирах тези първи вълнения на юношеството, което се стреми да разгадае със сърцето си тайните на живота и се залавя възторжено за първата си любов! Но бъдете справедлива към мен, Индиана, аз не извърших престъпление, не насилих дори с един единствен ден вашето безметежно детство; не промълвих нито дума, която да ви разкрие, че в живота има мъки и сълзи. На десет години вие бяхте тъй невинна, тъй безгрижна, както в деня, когато вашата кърмачка ви постави в ръцете ми, деня, в който бях решил да свърша с живота.

Често, застанал сам на тази скала, кършех ръце, заслушан в пролетните звуци, в негата, затаена в планината, загледан в любовната игра на птиците, в дрямката на насекомите, нежно притиснати в цветните чашки, вдъхвах сладостния прашец на палмите, литнал във въздуха — прелестни удоволствия, които летният ветрец разнася в притома. Тогава се опиянявах, обезумявах; призовавах към любов цветята, птичките, ромона на потока. Виках буйно непознатото щастие, само мисълта за него ме подлудяваше. Но изведнъж виждах как тичате радостно и весело по пътеката; катерехте се като пингвинче по скалите, мъничка и непохватна, с бяла рокличка и черни коси. И кръвта ми се успокояваше, устните ми преставаха да горят, пред седемгодишната Индиана забравях петнадесетгодишната Индиана, за която мечтаех; притисках ви в обятията си с чиста радост; ласките ви охлаждаха челото ми; бях щастлив, чувствувах се баща.

Колко свободни и мирни дни прекарахме ние в глъбините на тази планинска теснина! Колко пъти съм мил малките ви крачета в чистата езерна вода! Колко пъти съм ви съзерцавал заспала сред тръстиките, под сянката на палмовите листа! В такива минути пак започваха терзанията. Обземаше ме отчаяние, че сте тъй малка; питах се дали след всички тревоги ще доживея деня да ме разберете и да отговорите на чувствата ми. Докосвах нежно изящните ви като коприна коси и любовно ви целувах. Сравнявах ги с други къдрици, които бях отрязал по-рано и ги пазех в портфейла си. Радвах се, че с всяка измината пролет те стават все по-тъмни. Поглеждах по ствола на една финикова палма различните знаци — там бях отбелязвал колко сте пораснали за четири-пет години. Те още не са заличени, Индиана; видях ги последния път, когато дойдох тук, за да страдам сам. Уви! Вие пораснахте, красотата ви разцъфна, както можеше да се очаква; косите ви станаха черни като абанос; но не за мен бяхте пораснали вие, не за мен бяха разцъфнали прелестите ви, за друг заби първо вашето сърце!

Спомняте ли си как скитахме леки като гургулици из храстите високо в планините? Спомняте ли си как се губехме понякога в саваните, разстилащи се над нас? Веднъж решихме да се доберем до мъгливите върхове на Салазките планини; и през ум не ни беше минало, че колкото по-високо се изкачваме, толкова по-редки ще стават плодовете, толкова по-мъчно ще пием вода от планинските потоци, толкова по-силно и остро ще свисти вятърът.

Щом видяхте, че зеленината остава зад нас, вие пожелахте да се върнем, но след като прекосихме безплодната област, намерихме много ягоди; вие се втурнахте да пълните кошничката си и вече дори не помисляхте да се приберете. Отказахме се да се изкачваме до върховете. Тръгнахме по вулканични скали, осеяни с петна и обрасли с пухест мъх; тези клети треви, брулени от ветровете, неволно извикваха мисълта за грижливата природа, дала топла дреха на скалите, за да ги защити от студа. После мъглата се сгъсти, трябваше да се върнем. Аз ви носех на ръце. Слизах предпазливо по стръмните склонове на планината. Нощта ни застигна в началото на първата гора, изникнала на пътя ни. Откъснах за вас нарове, а аз утолявах жаждата си с лианите, чийто изобилен сок блика, когато ги късаме — като чиста, прохладна вода. Припомнихме си приключението на любимите ни герои, залутани в горите на Червената река, ние обаче нямахме нежни майки, нито загрижени слуги, нито вярно куче, които да ни потърсят. Но аз бях доволен, бях горд; само аз бдях над вас, бях по-щастлив от Пол.

Да, това беше чиста любов, аз ви обичах дълбоко и истински. На десет години Нун беше по-висока от вас с цяла глава; като истинска креолка, тя беше вече напъпила, влажните й очи от време на време добиваха странно изражение, държеше се като девойка. Но аз не обичах Нун или по-скоро обичах я заради вас, защото беше ваша другарка в игрите. Не се сещах да се запитам красива ли е тя и дали ще стане красива след време. Не я гледах. За мен тя беше само дете като вас. Защото ви обичах, защото мислех само за вас: вие бяхте моята избраница в живота, моята младежка мечта…

Но аз си бях правил сметка без бъдещето. Брат ми умря, принудиха ме да се оженя за годеницата му. Няма да ви разказвам нищо за това време от моя живот; това не бяха най-горчивите ми дни, Индиана, и все пак аз бях съпруг на жена, която ме мразеше и която не можех да обичам. Станах баща, но загубих сина си; овдовях и научих, че вие сте омъжена!

Няма да ви разказвам за дните на изгнание в Англия, за тези дни на страдание. Може би съм виновен пред някого, но не пред вас, може би има виновни пред мен, не се оплаквам. Там аз станах още по-голям егоист, тоест по-тъжен и по-подозрителен от когато и да било. Колкото повече се съмняваха в мене, толкова по-горд ставах, толкова повече свиквах да разчитам на себе си. Издържах всички изпитания благодарение на съвестта си. Обвиняваха ме, че не обичам жената, за която ме омъжиха по принуда и която винаги се отнасяше към мен с презрение! Обясняваха егоизма ми с това, че не обичам деца. И Реймон по-късно неведнъж безжалостно ми се е подигравал, твърдейки, че грижите, необходими за възпитанието на децата, са несъвместими със закостенелите навици на един стар ерген. Той сигурно не знаеше, че съм бил баща и че аз съм ви възпитавал. Никой от вас не отгатна, че дълги години споменът за сина ми ме изгаряше, както в първия ден на смъртта му, че нараненото ми сърце се свиваше винаги когато съзирах руси главици. Когато сме нещастни, всички се стремят да ни изкарат по-лоши, отколкото сме, от страх да не бъдат принудени да ни съжаляват.

Никой не разбра дълбокото възмущение, мрачното отчаяние на нещастния юноша, израснал в дебрите без съчувствен поглед, когато ме отделиха от тези места и ме изпратиха в обществото; когато ми наложиха да заема празното място на брат си в света, който ме беше отблъснал, когато ми внушиха, че трябва да изпълня дълга си към хората, не изпълнили никога дълга си към мен. И какво стана? След като никой от близките ми не пожела да ми бъде опора, сега всички искаха от мен да се погрижа за интересите им! Не ме оставиха да се порадвам на самотата, право, неоспорвано дори на париите! Имах в живота една единствена радост, една надежда, една мечта — че вие ще бъдете моя завинаги; отнеха ми я, казаха ми, че не сте достатъчно богата за мен. Горчива ирония — за мен, отраснал в планините, изгонен от бащиния дом! За мен, никога не вкусил благата на богатството, когото сега натоварваха с бремето на чужди богатства.

И все пак аз се подчиних. Нямах право да моля за моето оскъдно щастие; и без това ме презираха; ако бях се противопоставил, щях да им стана отвратителен. Майка ми оплакваше безутешно смъртта на другия си син и ме заплашваше, че ще умре, ако не се подчиня. Баща ми ме обвиняваше, че не умея да го утеша, сякаш аз бях виновен, че не ме обича, и беше готов да ме прокълне, ако се опитам да избягам от игото. И аз сведох глава, но как страдах!… Не бихте могли да си представите дори вие, която нещастията не пощадиха. Преследван, оскърбен, угнетен, аз не отвърнах на злото със зло и може би това вече е доказателство, че не съм бил тъй безсърдечен, както ме обвиняваха.

Когато се върнах тук и видях човека, за когото те бяха омъжили… прости ми, Индиана, може би тогава действително проявих егоизъм — винаги има егоизъм в любовта, дори и в моята любов… бях обзет от жестока радост при мисълта, че тази пародия на брак ти беше дала господар, а не съпруг. Ти се учудваше на добрите ми чувства към Делмар — да, защото никога не виждах съперник в него. Знаех, че този старец не може да ти вдъхне любов, че сам не може да изпита любов и сърцето ти ще остане непокътнато. Благодарен му бях за студенината ти, за тъгата ти. Ако бяхте останали тук, може би щях да извърша грях, но вие заминахте… аз не можех да живея без теб. Опитах се да се боря срещу тази неукротима любов, пламнала отново с цялата си сила, когато те заварих тук тъй красива и тъжна, както в младежките си мечти. Но самотата само изостри мъката ми и аз отстъпих — исках да те виждам, да живея под същия покрив, да дишам същия въздух, да се опиянявам всеки миг от нежния ти глас. Ти знаеш какви пречки трябваше да преодолея, с какво недоверие да се боря; тогава разбрах с каква тежка задача се нагърбвам; не можех да живея с тебе, без да дам на съпруга ти свята клетва, а аз никога не съм изменял на думата си. Твърдо реших с разума и със сърцето си да не забравям никога ролята си на брат. Кажи, Индиана, престъпих ли някога своя обет?

Разбрах също, че ще бъде много трудно и дори невъзможно да изпълня тази тежка задача, ако захвърлям понякога маската, недопускаща никаква близост, никакво дълбоко чувство; разбрах, че не бива да си играя с огъня, защото ме изгаряше страст, прекалено силна, за да излезе победителка от една битка. Разбрах, че трябва да издигна около себе си тройна ледена стена, за да не събудя в сърцето ти съчувствие — то би ме погубило. Казах си, че в деня, в който ме съжалиш, ще бъда вече виновен, за това приех да живея под бремето на страшното обвинение в сухота и егоизъм, което, за щастие, вие не облекчихте. Успехът на моето притворство се превърна в моя надежда; вие се държахте към мен с оскърбително съжаление, с каквото се държат към евнусите; смятахте, че нямам душа и чувства; презряхте ме и аз нямах право да се гневя, нито да отмъщавам, защото щях да се издам, вие щяхте да разберете, че съм мъж.

Оплаквам се от хората, не от тебе, Индиана. Ти винаги си била добра и снизходителна към мене. Понасяше ме дори под отвратителната маска, която си бях сложил, за да се доближа до тебе; никога не ме накара да се срамувам от ролята си, заместваше ми всичко и понякога си мислех с гордост, че ме гледаш благосклонно, макар да не ме познаваш, и може би един ден, когато ме опознаеш истински, ще ме обикнеш. Уви, нима друга на твое място не би ме отблъснала, нима друга би протегнала ръка на глупака, който не умееше нито да мисли, нито да твори? Всички освен тебе се отдръпнаха с презрение от егоиста! Ах, на света съществуваше едно единствено създание, тъй великодушно, че да поеме тази тежка задача! Една единствена благородна душа можеше да сгрее със свещения си огън измъчената, замразена душа на отхвърления от всички клетник! Едно единствено сърце преливаше от чувства, от каквито беше лишено моето сърце! Под небето имаше само една Индиана, способна да обича такъв Ралф!

Освен теб единствен Делмар прояви снизхождение към мен. Ти дори ме обвини, че го предпочитам пред теб, че жертвувам спокойствието ти заради собственото си спокойствие, като не се меся в семейните ви спорове. Несправедлива и сляпа жена! Ти не прозря, че правех всичко възможно за теб. Не разбра, че не можех да те защитя, без да се издам. Какво щеше да стане с теб, ако Делмар ме беше изгонил? Кой щеше да те закриля търпеливо, безмълвно, но с постоянството и твърдостта на неувяхващата любов? Разбира се, не Реймон. Освен това признавам, аз обичах от благодарност този груб и суров човек, който можеше да ми отнеме единственото останало ми щастие, но не го стори. Обичах го, защото не беше твой любим и злата му съдба го приравняваше с мен! Обичах го също така, защото никога не ми причини мъките на ревността.

Но ето, сега ще ви разкажа за най-мъчителните дни от моя живот, за онова съдбоносно време, когато вие отдадохте любовта си, за която толкова копнеех, на друг. Едва тогава разбрах колко силно чувство съм подтискал толкова години. И омразата вля отрова в гърдите ми, ревността подкопа силите ми. До този миг въображението ми ви беше запазило чиста; уважението ми ви обвиваше с воал, който дори наивната дързост на сънищата не смееше да повдигне. Но когато ужасната мисъл, че друг ви увлича, друг ви открадва, друг ще се опиянява от щастието, за което аз дори не смеех да бленувам, просто полудях; искаше ми се да видя този отвратителен човек в дъното на пропастта, да счупя главата му с камъни!

Но вие страдахте тъй дълбоко, че аз забравих собствените си страдания. Не исках смъртта му, защото вие щяхте да го оплаквате. Много пъти дори бях готов, нека небето ми прости тези мисли, да стана подлец и предател, да излъжа Делмар и да помогна на врага си. Да, Индиана, аз обезумях, измъчих се, като ви гледах как се терзаете, съжалих, че се опитах да ви отворя очите, бях готов да дам живота си и да подаря сърцето си на този мъж, за да ви обича като мен! Ах, негодникът, нека бог му прости злините, които ми причини, но да го накаже за злините, които струпа върху вашата глава! За това го мразя, заради вашите страдания, а не заради моите. Този човек обществото би трябвало да дамгоса още в деня на раждането му, него би трябвало да заклейми и да отхвърли като бездушен и извратен! Но то го носеше на ръце! Ах, аз добре познавам хората, няма защо да се възмущавам! Превъзнасяйки един нравствен изрод, който руши щастието и честта на другите, хората само се подчиняват на своята природа.

Простете, Индиана, простете ми! Жестоко е може би да се оплаквам пред вас, но го правя за пръв и последен път! Нека да прокълна неблагодарника, който ви тласна към гроба! Този ужасен урок ви беше необходим, за да се отворят очите ви. Гибелта на Нун не ви подсказа нищо, не чухте гласа на Делмар от смъртния одър: „Пази се от него, той ще те погуби!“ Вие бяхте глуха; злият ви гений ви увлече, сега сте опозорена, хорската мълва ви осъжда и оправдава него. Той ви причини толкова беди и никой не се развълнува. Той уби Нун, но вие забравихте това. Той ви погуби, но вие му простихте, защото умееше да хвърля прах в очите и да залъгва; защото ловките му и вероломни думи проникваха до сърцата; защото неговият змийски поглед хипнотизираше; защото природата, ако го беше надарила с моите студени черти и с моята непохватност, би създала от него напълно завършен екземпляр.

О, да, дано бог го накаже, защото той беше жесток към вас, или по-скоро дано му прости, защото по-скоро беше глупав, отколкото лош! Той не ви разбра, не оцени щастието, което можеше да вкуси! Ах, вие толкова много го обичахте! Той би могъл да ви създаде такъв прекрасен живот! На негово място аз не бих устоял пред изкушението; бих ви притиснал до гърдите си и бих избягал в дивите планини, бих ви скрил от обществото, за да бъдете само моя, бих се страхувал само да не би всички да не са ви проклели, да не са ви отхвърлили! Щях ревниво да пазя доброто ви име, но не като него. Щях да пожелая да го загубите, за да го заместя с любовта си. Щях да страдам, ако друг мъж би ви подарил дори зрънце щастие, дори един миг радост, щях да се чувствувам ограбен, защото вашето щастие би било за мене дълг, богатство, съществуване, чест! Колко горд и щастлив щях да бъда, ако тази дива планинска теснина ми беше жилище, тези дървета — богатство, стига небето да ми ги беше дало с любовта ви!… Оставете ме да поплача, Индиана, плача за пръв и последен път в живота си. На небето е било угодно да не умра, преди да вкуся това тъжно удоволствие.

Ралф плачеше като дете. Действително за пръв път тази мъжествена душа жалеше сама себе си; и все пак той оплакваше повече съдбата на Индиана, отколкото своята участ.

— Не плачете за мене — каза той, като видя, че тя също плаче, — не ме съжалявайте; съчувствието ви заличава цялото минало и настоящето вече не е горчиво. За какво да страдам? Вие вече не го обичате.

— Ако ви познавах, Ралф, аз никога не бих го обикнала! — извика Индиана. — Вашата добродетел ме погуби.

— Да — каза Ралф, като я погледна с тъжна усмивка, — аз имам и други причини да се радвам; вие споделихте с мене, без да обърнете внимание, по време на пътуването едно нещо. Казахте ми, че Реймон не е получил щастието, което е имал дързостта да пожелае, и така ме успокоихте; освободихте ме от угризенията, че лошо съм ви пазил, защото аз самонадеяно исках да ви запазя от неговите съблазни и ви оскърбих, Индиана. Не вярвах достатъчно във вашата сила, моля ви да ми простите и за тази грешка!

— Уви — каза Индиана, — нима вие ми искате прошка! На мене, нещастието на целия ви живот, на мене, която пренебрегнах такава чиста и благородна любов заради едно непонятно заслепение, от жестока неблагодарност! Аз би трябвало да падна на колене и да ви искам прошка!

— Значи, моята любов не те отблъсква, не предизвиква твоя гняв, Индиана!… О, боже мой! Благодаря! Ще умра щастлив! Послушай, Индиана, не се упреквай вече за бедите ми. В този миг не завиждам за нищо на Реймон, мисля, че той би трябвало да ми завижда, ако притежава истинско човешко сърце. Сега аз съм твой брат, твой съпруг, твой любим пред лицето на вечността. От този ден, в който ми се закле, че ще напуснеш живота с мен, затаих в сърцето си сладката мечта, че ми принадлежиш, че си ми предопределена завинаги! И аз пак започнах да те наричам мислено моя годеница. Да бъдеш моя на земята, би било може би прекалено голямо или недостатъчно щастие. В небесните селения ме чакат блаженства, мечтани в моето детство. Там ти ще ме обичаш, Индиана; там твоята душа, божествена, освободена от лъжовните земни суети, ще ме възнагради за живота, изпълнен с жертви, страдания и самоотричане; там ще бъдеш моя, Индиана, защото небето си ти и ако аз заслужих рая, заслужил съм и тебе. Затова те помолих да облечеш бяла рокля. Нека тя бъде твоята сватбена рокля, а скалата над езерото е олтарът, който ни очаква.

Той стана, откъсна от съседния храст разцъфнало портокалово клонче и закичи с него черните коси на Индиана; после падна на колене пред нея.

— Дари ми щастие! — каза той. — Кажи ми, че сърцето ти е съгласно с този небесен брак! Подари ми вечността, не ме карай да се стремя към небитието!

Ако разказът за духовната същност на Ралф не ви е направил впечатление, ако не сте обикнали този благороден човек, това означава, че неумело съм предала неговите чувства, защото не съм могла да изразя непреодолимата власт, която притежава гласът на истинската страст. Освен това над вас не грее тъжна луна, не пеят сенегалски птички, не благоухаят карамфили, изпълнената с нега и опиянение тропическа нощ не очарова мислите и сърцето ви. Вие може би не знаете какви силни, нови чувства се пораждат в душата пред лицето на смъртта и колко истински изглеждат всички неща в живота, когато трябва да се разделим завинаги с тях. Такава внезапна, ярка светлина заля сърцето на Индиана; превръзката, толкова време закривала очите й, падна. Тя прозря истината, разбра сърцето на Ралф, както никога не го беше разбирала, видя лицето му, както никога не го беше виждала; защото силното душевно вълнение беше предизвикало върху него действие, подобно на електрически ток върху вкочаненото тяло. То го беше освободило от вътрешната скованост, която помрачаваше очите и обезличаваше думите му. В своята искреност и добродетел той беше много по-красив от Реймон и Индиана разбра, че не Реймон, а него е трябвало да обича.

— Бъди мой съпруг на небето и на земята — каза тя — и нека тази целувка ме свърже с тебе навеки!

Устните им се сляха; в любовта, избликнала от сърцето, се таи много по-могъща сила, отколкото в пламенното мимолетно увлечение. Защото тази целувка пред прага на вечността беше за тях символ на всички земни радости.

Тогава Ралф взе на ръце своята годеница и я понесе, за да се хвърли заедно с нея в потока…