Жорж Санд
Индиана (28)

XXVIII

При градската застава колата спря; един прислужник, когото госпожа Делмар позна — беше го виждала по-рано у Реймон, се приближи до вратичката и я запита къде желае да слезе. Индиана машинално му каза улицата и хотела, където беше отседнала вечерта. Когато влезе в стаята, тя падна на един стол и остана до другия ден сутринта, без да помисли да легне, без да направи нито едно движение, с единственото желание да умре; но беше тъй сломена, тъй безводна, че нямаше сили да се самоубие. Струваше й се, че е невъзможно да се преживеят толкова мъки, смъртта сигурно сама щеше да я потърси. Остана и следващия ден така, без никаква храна, без да отговори, когато идваха да я питат не желае ли нещо.

Няма нищо по-ужасно от лошите хотели в Париж, особено хотел като този, на тясна и тъмна улица, когато мрачна влажна светлина пълзи неохотно по опушените тавани и замъглените прозорци. А как ви смразяват и отблъскват всичките тези мебели, с които не сте свикнали и върху които напразно се мъчите да откриете с блуждаещ поглед някакъв приятен спомен. Заобикалят ви предмети, които не принадлежат на никого, защото принадлежат на всички, които преминават оттук; стаята, където никой не е оставил следа, освен може би едно неизвестно име върху визитна картичка, пъхната и забравена в рамката на огледалото, това убежище, давано под наем, което приютява толкова клети пътешественици, толкова самотни чужденци, еднакво негостоприемно за всички, убежище, чиито стени гледат безразлично човешките страдания и никога нищо не разказват; уличният шум, разноглас и непрекъснат, който дори не ви позволява да заспите, за да забравите мъката или скуката — цялата тази обстановка би могла да отврати, да развали настроението на всеки, да не говорим за госпожа Делмар, която беше в такова лошо душевно състояние. Нещастни провинциалисти, напуснали своите поля, небе, зеленина, къщите, семействата си, за да се затворите в тази тъмница на духа и на сърцето, погледнете Париж, прекрасния Париж, за който сте мечтали, вълшебния Париж! Погледнете го долу под себе си, почернял от тиня и дъжд, шумен и забързан като кален поток! Ето ви го обещания непрекъснат блестящ и благоуханен празник! Ето ги опияняващите удоволствия, чудните изненади, наслада за зрението, слуха и вкуса, които вечно са ви подмамвали, а вие сте се страхували, че няма да успеете да ги вкусите наведнъж! Погледнете как тича вечно забързаният, вечно угриженият парижанин, когото сте си представяли любезен, приветлив, гостоприемен! Уморени от шумната тълпа, от този заплетен лабиринт, вие се хвърляте смазани от ужас в „уютната“ стая на някой хотел, където са ви настанили набързо, и единственият прислужник на това понякога огромно заведение ви оставя да умрете сам в мир, ако умората и мъката са ви отнели силата да преодолеете хилядите дребни житейски трудности.

Но да си жена и да се озовеш тук отхвърлена от всички, на три хиляди левги от близките си, да си без пари, което е по-лошо, отколкото да ти липсва вода в необятната пустиня, да нямаш в миналото си нито един прекрасен спомен, който да не е бил отровен или окалян, в бъдещето си — нито една надежда, която да разсее тежките ти мисли от настоящето — това е последната степен на човешката зла участ и самотата. И госпожа Делмар не се опита да се бори срещу съдбата за разбития си покрусен живот, остави се да умира от глад, от треска и мъка, без да промълви нито жалба, без да пролее нито сълза, без да направи каквото и да било усилие, за да умре час по-рано, за да страда час по-малко.

На втория ден я намериха на земята вкочанена от студ, със стиснати зъби, с посинели устни, с угаснали очи; но не беше мъртва. Собственицата на хотела огледа чекмеджето и като установи, че там няма почти нищо, се замисли дали няма да е по-добре да изпрати в болницата тази непозната, която очевидно нямаше пари, за да посрещне разноските, ако се залежи дълго болна. Но тъй като беше жена, изпълнена с човещина, сложи я в леглото и изпрати за лекар, който можеше да й каже колко ще продължи болестта. И ето че най-неочаквано се яви лекар, когото не бяха извикали…

Когато отвори очи, Индиана го видя до възглавницата си. Не е необходимо да казваме името му.

— Ах, ти си тук, ти!… — извика тя, като се хвърли почти умираща на гърдите му. — Ти си моят добър ангел, само ти! Но идваш много късно, не мога да направя нищо за тебе, освен да те благословя, преди да умра.

— Вие няма да умрете, скъпа приятелко — отговори Ралф развълнуван. — Животът все още може да ви се усмихне. Законите, които пречеха на щастието ви, няма да пречат отсега нататък на любовта ви. Какво не бих дал, за да разруша непреодолимия чар, с който ви омагьоса един човек, когото не обичам и не уважавам, но това не е в моя власт и аз не мога повече да ви гледам да страдате. Животът ви досега беше ужасен, не би могъл да стане по-лош. Освен това, ако моите тъжни предположения се сбъднат, ако щастието, за което сте мечтали, се окаже краткотрайно, поне ще знаете, че сте го изпитали, поне няма да умрете, преди да сте го вкусили. Затова преодолях лошите си чувства. Съдбата, която ви оставя самотна в моите ръце, ме задължава в качеството ми на опекун и баща да ви съобщя, че сте свободна и можете да свържете съдбата си със съдбата на господин дьо Рамиер. Делмар вече не е между живите.

По бузите на Ралф бавно се стичаха сълзи. Индиана рязко се надигна в леглото си, закърши отчаяно ръце и извика:

— Мъжът ми е мъртъв! Аз го убих, а вие ми говорите за бъдеще и за щастие! Сякаш то е възможно за човек, който се ненавижда и се презира! Но знайте, че бог е справедлив и аз съм прокълната! Господин дьо Рамиер е женен.

Тя падна изтощена в обятията на братовчед си. Заговориха пак за това няколко часа по-късно.

— Разбирам, че имате угризения на съвестта, но успокойте се — каза й Ралф с тържествен и в същото време кротък и тъжен тон. — Делмар беше умрял, когато вие сте го напуснали; той не се събуди и не узна за вашето бягство. Умря, без да ви проклина и без да плаче за вас. Като се събудих сутринта, видях, че лицето му е виолетово и спи тежък трескав сън — беше получил апоплектичен удар. Изтичах в стаята ви, изненадах се, че не сте там, но нямах време да размислям. Разтревожих се от отсъствието ви чак след смъртта на Делмар. Медицинската помощ беше излишна, състоянието му се влошаваше. Един час по-късно той издъхна в ръцете ми, без да дойде в съзнание. Едва в последния момент душата му, успокоена и изстинала, направи последно усилие да се съживи. Той потърси ръката ми — помисли, че е вашата, защото неговите ръце вече бяха посинели и безчувствени; помъчи се да я стисне и умря, произнасяйки със заекване вашето име.

— Аз чух последните му думи — каза Индиана с мрачно изражение. — Точно когато го напусках завинаги, той ми каза в съня си: „Този човек ще те погуби.“ Думите му са тук — добави тя, като посочи с едната ръка сърцето, а с другата челото си.

— Когато се окопитих и престанах да мисля за умрелия — продължи Ралф, — се сетих за вас, за вас, Индиана. Отсега нататък вие бяхте свободна и щяхте да оплаквате господаря си само от доброта и християнско милосърдие. На мен единствен смъртта отнемаше нещо, защото той беше мой приятел и дори да не беше всякога приветлив, поне нямах съперници в сърцето му. Страхувах се, че неочакваната новина ще ви разстрои, затова реших да ви дочакам пред входа на къщата; смятах, че ще се върнете скоро от утринната си разходка. Чаках дълго. Няма да ви разказвам за тревогите си, как ви търсих, какъв ужас изживях, като намерих окървавения и разкъсан труп на Офелия. Вълните бяха го изхвърлили на брега. Сигурен бях, че ще открия скоро и вашия труп, мислех, че сте се хвърлили в морето; три дни бях уверен, че на земята не ми остава нито едно същество, което да обичам. Безполезно е да ви говоря за мъките си, вие сигурно сте ги предвидили, преди да ме напуснете.

Скоро обаче в колонията се разпространи новината, че сте избягали. Един кораб, който пусна котва в нашето пристанище, се беше разминал отблизо с кораба „Йожен“ в Мозамбикския пролив; някой от пътниците ви познал и след три дни целият остров говореше да вашето заминаване.

Няма да ви разказвам за нелепите и оскърбителни слухове, които се разнесоха поради нещастното съвпадение на двете събития — бягството ви и смъртта на мъжа ви. Мен също не ме пощадиха, направиха много „великодушни“ предположения, но това никак не ме интересуваше. Още един дълг имах да изпълня на земята — да се уверя, че сте жива, и да ви помогна, ако е необходимо. Заминах малко след вас, но пътуването бе ужасно. Във Франция съм от една седмица. Първата ми мисъл беше да изтичам при господин дьо Рамиер, за да се осведомя за вас. Но случайно срещнах прислужника му Карл, който ви беше довел тук. Не зададох други въпроси, интересуваше ме само вашият адрес; веднага дойдох тук, убеден, че няма да ви намеря сама.

— Сама, сама! Захвърлена по ужасен начин! — извика госпожа Делмар. — Да не говорим за този човек, никога вече да не говорим за него. Не искам да го обичам, защото го презирам! Не бива да ми споменавате, че съм го обичала, това ще ми напомня моя позор и моето престъпление, ще бъде страшен упрек на съвестта ми в моите последни дни. Ах, бъди мой ангел утешител, ти, който се явяваш във всички тежки мигове на моя жалък живот, за да ми протегнеш приятелска ръка! Изпълни със снизхождение последната си мисия край мене! Кажи ми нежно, че ми прощаваш, за да умра спокойна, уповавайки се на опрощението на всевишния съдия, който ме чака горе.

Тя се надяваше да умре, но мъката не разбива, а дори заздравява веригата на нашия живот. Дори не беше тежко болна, защото нямаше сили за това; само залиня и изпадна в пълна апатия, близка до затъпяване.

Ралф се опита да я разсее, отдалечи я от всичко, което й напомняше за Реймон. Отведе я в Турен, обгради я с внимание и грижи, посвещаваше й всичките си часове, за да облекчи съществуването й; и когато не успяваше, когато изчерпваше всички извори на старание и нежност, без да може да предизвика дори слаб лъч на удоволствие върху мрачното й посърнало лице, той изпадаше в отчаяние, упрекваше се горчиво, че не умее да й покаже обичта си.

Един ден я завари по-покрусена от когато и да било. Не се осмели да й заговори, а седна тъжно до нея. Индиана се обърна към него, стисна нежно ръката му и каза:

— Клети Ралф, как те измъчвам! С какво търпение понасяш моето егоистично подло нещастие! Ти отдавна изпълни своя тежък дълг, дори и най-преданата дружба не може да иска повече, отколкото ти направи за мен. Сега ме остави сама на злото, което ме разяжда, не погубвай чистия си и свят живот в допир с моя прокълнат живот! Опитай се да намериш другаде щастието, което не е възможно да цъфти край мен.

— Аз действително мисля, че не мога да ви излекувам, Индиана — отговори той, — но никога няма да ви напусна, дори да ми кажете, че съм ви омръзнал! Защото вие все още се нуждаете от материални грижи и ако не желаете да бъда ваш приятел, ще бъда ваш слуга. А сега искам да ви предложа едно лекарство, което бях запазил за последния стадий на болестта ви и което ще бъде ефикасно.

— Знам само един лек за мъката — отговори тя. — Това е забравата, защото отдавна съм се убедила, че разумът в този случай е безсилен. Затова да се надяваме, че времето ще ме излекува. Ако можех да си наложа да ти засвидетелствувам благодарността, която изпитвам към тебе, още сега щях да стана весела и спокойна, както в дните на нашето детство. Повярвай ми, приятелю, на мен съвсем не ми се иска да подхранвам болката си и да подлютявам раната си. Нима не зная, че всичките ми страдания се изливат в твоето сърце? Уви, как бих искала да забравя, да оздравея, но аз съм слаба жена, Ралф, бъди търпелив, не ме мисли за неблагодарница.

Тя се обля в сълзи. Ралф улови ръката й.

— Слушай, скъпа Индиана — каза той. — Забравата не е в наша власт, аз не те обвинявам! Мога да понасям търпеливо страданията, но да гледам как страдаш ти, е свръх силите ми. Пък и защо да се борим, слаби същества, каквито сме ние, срещу неумолимата съдба? Достатъчно влачихме това съществуване; бог, в когото вярваме, и ти, и аз, е обрекъл човека на страдания, но му е дал възможност да се избави от тях; според мен човекът превъзхожда животното, защото знае едно лекарство, което може да го избави от всички злини. Това лекарство е самоубийството и аз ти го предлагам и те съветвам да го приемеш.

— Неведнъж съм мислила за това — отговори Индиана, след като помълча. — Много пъти съм искала да свърша с живота, но винаги са ме задържали религиозни скрупули. Отдавна размишлявам в самота и мислите ми се възвисиха. Постигналото ме нещастие полека-лека ме научи и на друга религия, а не само на религията, която изповядват хората. Когато ти дойде да ми помогнеш, бях решила да умра от глад. Но ти ме помоли да живея и аз нямах право да ти откажа тази жертва. Сега в живота ме задържа само твоето съществуване, твоето бъдеше. Какво ще правиш ти сам на земята, клети ми Ралф, без семейство, без увлечения, без любов? След тежките рани, които понесе сърцето ми, аз вече не съм годна за нищо, но може би ще оздравея. Да, Ралф, ще направя всички усилия, заклевам ти се! Потърпи още малко. Скоро може би ще мога да ти се усмихвам… ще стана спокойна и весела, за да ти посветя живота си, за който ти толкова много се бори.

— Не, скъпа приятелко — възрази Ралф, — не искам такава жертва, никога няма да я приема. Нима моето съществуване е по-скъпо от вашето? Защо ще се обричате на отвратително бъдеще, за да направите приятен живота ми? Мислите ли, че е възможно аз да му се наслаждавам, като знам, че сърцето ви не споделя моята радост? Не, не съм такъв егоист. Нека не се опитваме да проявяваме невъзможен героизъм; да се откажем от всяко себелюбие, това е голяма гордост и самонадеяност. Да обсъдим спокойно положението и да погледнем последните си дни като наше общо благо, с което никой от нас няма право да разполага без съгласието на другия. Отдавна вече, бих могъл да кажа, откакто съм се родил, животът ме уморява и ми тежи; не чувствувам у себе си повече сили да го понасям без горчивина и без възмущение. Да заминем заедно, Индиана, да се върнем към бог, който ни е изпратил на тази земя на изпитания, в тази долина на сълзите той без съмнение няма да ни откаже небесните селения, когато уморени и измъчени, отидем да му поискаме милост и опрощение. Аз вярвам в бог, Индиана, и пръв аз ви научих да вярвате в него. Имайте доверие в мен; благородното сърце не може да излъже този, който го пита искрено. Чувствувам, че и двамата сме страдали достатъчно тук долу на земята, изкупили сме греховете си. Кръщението на нещастието пречисти душите ни — да ги върнем на този, който ни ги е дал.

Ралф и Индиана мислиха през следващите няколко дни за това. Трябваше да решат само как да се самоубият.

— Това е много важен въпрос — каза Ралф, — но аз вече съм мислил по него и ето какво ви предлагам. Нашата постъпка няма да бъде последица от минутно заблуждение, а спокойно и разумно обмислен ход, произтичащ от нашата вяра, затова трябва да пристъпим към нея с такова благоговение, с каквото вярващият пристъпва към църковните тайнства. За нас светът е храм, в който ние се прекланяме пред бог. В лоното на величествената девствена природа откриваме истинското негово могъщество, чисто и неосквернено от човека. Да се върнем в пустинята, където можем да се молим. Тук, в тази страна, гъмжаща от хора и пороци, сред тази цивилизация, която отрича бог или извращава неговия образ, ще се чувствувам стеснен, разсеян и печален. Бих искал да умра радостен, с ведро чело, с очи, отправени към небето. Но къде има тук небе? Искам да ви назова мястото, където ми се струва, че самоубийството ни ще бъде благородно и най-тържествено. Това е кътчето над пропастта на остров Бурбон, горе над водопада, който се излива прозрачен като искряща дъга в самотната теснина Берника. Там прекарахме най-прекрасните дни от нашето детство; там оплаквах най-горчивите мъки в моя живот; там се научих да се моля, да се надявам, там бих искал през една красива южна нощ да потъна в тези чисти води, да сляза в прохладния и цъфтящ гроб, който предлагат глъбините на тази зелена бездна. Ако не мечтаете за друго кътче на земята, доставете ми удоволствието да умрем в местата, свидетели на нашите детски игри и на нашите младежки страдания.

— Съгласна съм — отговори госпожа Делмар, като му протегна ръка. — Водата винаги ме е привличала с непреодолима сила, може би поради спомена за моята клета Нун. Ще ми бъде приятно да умра като нея; това ще бъде изкупление за смъртта й, чиято причина съм аз.

— Освен това — каза Ралф, — пътешествието по море този път ще ни вълнува с други неща; то ще бъде най-добрата подготовка, която бихме могли да си представим, за да разведрим мислите си, да се освободим от земните чувства, да се издигнем чисти пред върховния съдия. Откъснати от целия свят, готови с радост да напуснем живота, ще съзерцаваме с възторг как бурята надига стихиите и разстила пред нас великолепни гледки. Ела, Индиана, да заминем, да се отърсим от праха на тази неблагодарна земя. Да умрем тук, пред очите на Реймон, би било дребнаво и подло отмъщение. Да оставим на господ грижата да накаже този човек. Да отидем по-добре да го помолим да открие съкровищницата на своето снизхождение за това неблагодарно и пусто сърце.

Те заминаха. Шхуната „Наандов“ ги отнесе бързо и леко като птица в два пъти напуснатата родина. Никога не бяха пътували така радостно и бързо. Сякаш попътен вятър съпровождаше до пристанището тези двама страдалци, тъй дълго блъскани в скалите на живота. През тези три месеца Индиана се почувствува по-добре, следвайки съветите на Ралф. Морският въздух, живителен и свеж, укрепи крехкото й здраве; спокойствието навлезе в това изморено сърце. Увереността, че скоро няма да има вече грижи, й подействува като обещанията на лекар пред болен. Тя забрави миналия си живот, разкри душата си за дълбоки чувства на религиозна надежда. Мислите й бяха проникнати от тайнствен чар, от неземно ухание. Никога морето и небето не й бяха изглеждали тъй красиви! Като че ли ги виждаше за пръв път, такова величие и богатство откри в тях. Челото й се разведри, сякаш божествен лъч беше преминал в сините й кротки и меланхолични очи.

Странна промяна се извърши и в душата, и във външността на Ралф. Същите причини дадоха при него почти същите резултати. Душата му тъй дълго ожесточавана в борбата с мъката, се смекчи под живителната топлина на надеждата. Небесно спокойствие се спусна в това обидено и измъчено сърце. Думите му отразяваха сега чувствата и за първи път Индиана откри истинския му характер. Топлата близост на родственици, която ги сближи, отнесе мъчителната стеснителност на единия, несправедливите предубеждения на другия. С всеки изминат Ден Ралф все повече се освобождаваше от своята непохватност, а Индиана от неправилното си мнение за него. В същото време мъчителният спомен за Реймон се разсейваше, бледнееше и изчезваше пред непознатите досега добродетели, пред душевното благородство на Ралф. Колкото повече се възвишаваше и издигаше единият, толкова по-низко падаше другият. Най-сетне благодарение на сравнението между тези двама мъже сляпата и съдбоносна любов угасна в сърцето на Индиана.