Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Boman(2009)
Разпознаване и корекция
Alegria(2009)

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Бети Леви

История

  1. —Добавяне

XXVII

Три дни след като изпрати писмото на остров Бурбон, Реймон напълно забрави и писмото, и лицето, до което беше адресирано. Той се почувствува по-добре и реши да посети съседите си. Имението Лани, което господин Делмар беше оставил на кредиторите, за да изплати задълженията си, беше продадено на един богат индустриалец — господин Юбер, гъвкав и достоен за уважение човек, малко по-различен от другите индустриалци — истинско изключение сред новозабогателите. Реймон завари собственика в къщата, свързана с толкова много възпоминания. Той се разходи развълнуван из парка, където по пясъка сякаш още личаха следите от леките стъпки на Нун, и в просторните стаи, съхранили звука от нежния глас на Индиана. Но скоро появата на ново лице измени хода на мислите му.

В големия салон на мястото, където госпожа Делмар сядаше, за да бродира, една млада личност, висока и стройна, с продълговати очи, едновременно нежни и лукави, ласкави и насмешливи, беше седнала пред триножник и рисуваше с акварел странните фрески на стената. Това беше очарователно копие, тънка карикатура, показваща изискания и насмешлив вкус на художничката. Тя беше преувеличила прекалената маниерност на старите фрески, беше уловила фалшивия и надут дух на века на Луи XV върху тези претенциозни фигурки. Полагайки по-свежи тонове вместо избелелите от времето, беше им възвърнала престорените прелести, предала беше превзетостта на царедворците, еднакво странно издокараните благородници и пастири. В ъгълчето на тази насмешка над историята тя беше написала думата „Подражание“.

Девойката вдигна бавно към Реймон продълговатите си очи, от които сякаш бликаше насмешлива, прелъстителна и вероломна ласка, която, не знам защо, му напомни Ана Пейдж на Шекспир. В държането й нямаше нито свенливост, нито дързост, нито излишна буйност, нито неувереност в себе си. Те поведоха разговор за влиянието на модата в изкуството.

— Не намирате ли, господине, че моралният облик на епохата се е отразил в тази живопис? — попита тя, като му показа дървената ламперия, украсена с пасторални рисунки в стила на Буше. — Не ви ли се струва, че всичките тези овце не ходят, не спят, не пасат като днешните овце? А хубавата лъжлива и загладена природа, буйните храсти от рози посред горите, където в наши дни растат само шипки, опитомените птички, чиято порода изобщо е изчезнала, розовите атлазени рокли, които не избеляват от слънцето, не съдържат ли всичките те поезия, нега, щастие и чувство за сладък, безполезен живот? Без съмнение тези смешни фантазии струват колкото нашите мрачни политически многоглаголствувания! Ех, защо не съм се родила в тези дни! — добави тя засмяно. — Както съм лекомислена и ограничена, колко хубаво щях да си живея — щях да рисувам ветрила и шедьоври от златоткани платове, отколкото да обсъждам вестниците и да се занимавам със споровете в Камарите!

Господин Юбер остави двамата млади сами и без да искат, те заговориха за госпожа Делмар.

— Вие бяхте много близък с предишните собственици на тази къща — каза девойката — и от ваша страна е много любезно, че дойдохте да посетите новите стопани. Госпожа Делмар — добави тя, като го погледна проницателно, — била забележителна жена, както разправят, и сигурно е оставила тук такива възпоминания, които едва ли ще бъдат в наша полза!

— Тя беше възхитителна жена — отговори Реймон безразлично — и мъжът й беше много достоен човек.

— Да — възрази безгрижната девойка, — но, струва ми се, че беше нещо повече от възхитителна жена. Доколкото си спомням, притежаваше чар, който заслужава много по-ярко и поетично определение. Видях я преди две години на един бал у испанския посланик. Беше пленителна в този ден, спомняте ли си?

Реймон потрепери при спомена за тази вечер, когато беше заговорил за първи път с Индиана. Той се досети също така, че беше зърнал на бала изящното лице и умните очи на девойката, с която сега разговаряше, но тогава не беше запитал коя е.

Едва когато си отиваше и на сбогуване изрази пред господин Юбер възторга си от прелестната му дъщеря, той узна името й.

— Аз нямам щастието да й бъда баща — обясни му индустриалецът. — Но за мене е истинска радост, че съм я осиновил. Не знаете ли моята история?

— Бях болен няколко месеца — отговори Реймон, — за вас знам само колко добрини сте направили в този край.

— Има хора — отговори господин Юбер усмихнато, — които смятат голяма моя заслуга, че съм осиновил госпожица дьо Нанжи; но вие, господине, който имате благородна душа, сам ще разберете, че съм постъпил, както ми подсказа съвестта. Преди десет години останах вдовец, без деца, собственик на голямо състояние, плод на моя труд, и пожелах да вложа някъде капитала си. Така закупих в Бургундия земята и замъка на дьо Нанжи, които много ми харесаха — тогава те бяха държавна собственост. Малко по-късно научих, че старият господар на имението живее в колиба със седемгодишната си внучка и че са много бедни. Старецът наистина получил обезщетение, но употребил парите, за да изплати дълговете си, направени, докато бил емигрант. Пожелах да облекча съдбата му и му предложих да се засели при мене; въпреки нещастията той беше запазил гордостта на рода си; отказа да влезе във владението на своите деди по милост и умря малко след моето идване, без да приеме от мен каквато и да било услуга. Тогава аз взех при себе си неговата внучка. Малката горда аристократка прие по неволя грижите ми, но в тази възраст предразсъдъците нямат дълбоки корени и взетите решения не траят дълго. Тя свикна скоро да гледа на мене като на свой баща и аз я възпитах като моя собствена дъщеря. Възнагради ме с щастието, с което подслажда сега старините ми. За да не го загубя, аз осинових госпожица дьо Нанжи и сега единствената ми мечта е да й намеря достоен съпруг, способен да ръководи имуществата, които ще й оставя.

Незабелязано този чудесен простоват човек, окуражен от интереса, който Реймон прояви към признанията му, още при първия разговор му разказа семейните си работи. Внимателният му събеседник разбра, че тук едно голямо, напълно уредено имущество само очаква да го поеме някой по-млад и с по-изискани вкусове собственик, отколкото добрия Юбер. Реймон почувствува, че той може да стане човекът, призван да изпълни тази приятна задача, и благодари на изобретателната съдба, която щеше да оправи всичките му работи, като му предлагаше с помощта на романтичната случайност една жена, равна на него по произход и владееща голямо плебейско състояние. Такъв чудесен случай не беше за изпускане и той вложи цялото си умение, за да постигне успех. Освен това самата наследница беше очарователна; Реймон прости на провидението последните изпитания. Колкото до госпожа Делмар, той дори и не желаеше да мисли за нея. Приспа опасенията си, които го тревожеха, като се сети за писмото си; помъчи се да си докаже, че клетата Индиана няма да разбере скрития му смисъл или няма да отговори; най-сетне успя да се убеди в собствената си невинност, защото да признае, че е егоист, му се струваше ужасно. Той не беше от тези простодушни злодеи, които се появяват на сцената, за да признаят чистосърдечно пороците си. Порокът не се любува на собствената си грозота, защото би се уплашил от себе си, и Яго на Шекспир, закоравял злодей, не е убедителен, а е фалшив, когато, принуден от сценичните условности, разкрива сам тайните подтици на коварната си порочна душа. Човек рядко стъпква хладнокръвно съвестта си. Той обикновено я обръща, подчинява я на желанията си, разтегля я, обезобразява я и когато я извърти, подтисне и изхаби, я носи със себе си като снизходителен наставник, който се огъва пред страстите и интересите си, но винаги се преструва, че се съгласява и се бои от съвестта си.

И тъй Реймон започна често да ходи в Лани и посещенията му бяха приятни на господин Юбер, защото, както вече знаем, господин дьо Рамиер притежаваше способността да се харесва и скоро богатият плебей започна да мечтае да го направи свой зет. Но искаше дъщеря му сама да го избере, затова предостави пълна свобода на младите да се опознаят и харесат.

Лор дьо Нанжи не бързаше да ощастливи Реймон; тя изкусно го държеше между съмнението и надеждата. Далеч не така великодушна като госпожа Делмар, но много по-опитна, студена и умееща да ласкае, горда и в същото време приветлива, тя беше жената, която можеше да подчини Реймон; защото го превъзхождаше по ловкост, точно както той превъзхождаше Индиана. Лор много скоро разбра, че апетитите на този неин обожател са насочени към богатството й, а не към самата нея. Но беше достатъчно благоразумна да не очаква нищо повече; познаваше заобикалящия я свят и разбираше, че не може да мечтае за безкористна любов, след като има два милиона. Спокойно и философски гледаща на нещата, тя се примири с участта си и не осъждаше Реймон; не го презираше, че е пресметлив и практичен като своя век; само че го разбираше прекалено добре, за да го обича. Тя се гордееше, че не пада по-долу от този студен и разсъдлив век; честолюбието й би страдало, ако сърцето й лелееше наивните мечти на глупава пансионерка; би се червила от всяко разочарование като от глупост; с една дума стремеше се с всички сили да избегне любовта, както госпожа Делмар смяташе за свой дълг да се отдаде изцяло на любовта.

Госпожица дьо Нанжи беше решила да понесе брака като социална необходимост, но си доставяше лукавото удоволствие да използува свободата, която й принадлежеше, и да властвува още малко над човека, който се стремеше да й я отнеме. За тази девойка, осъдена да понесе всичките задкулисни борби на богаташите, не съществуваха безгрижна младост, сладки мечти, блестящо измамно бъдеще. За нея животът беше хладна сметка, а щастието — наивна илюзия, от която трябваше да се защищава като от комична слабост.

Докато Реймон се мъчеше да се подреди, Индиана се приближаваше към бреговете на Франция. Но как се изненада и ужаси, когато пристигайки в Бордо, видя, че над стените му се развява трицветното знаме! В града цареше оживление; предната вечер едва не бяха убили префекта; народът се надигаше; гарнизонът се готвеше да се хвърли в кървава схватка; още никой не знаеше какъв е изходът от въстанието в Париж.

„Идвам много късно!“ — беше мисълта, която порази като гръм Индиана. В уплахата си остави на кораба малкото пари, които носеше, и заброди из града като обезумяла. Потърси дилижанс за Париж, но колите бяха претъпкани с хора, които бягаха или бързаха да разграбят имуществата на победените. Едва вечерта намери място. Точно когато се качваше в колата, патрулът от националната гвардия спря пътниците и поиска книжата им. Индиана нямаше документи. Докато тя се мъчеше да разсее глупавите подозрения на победителите, около нея заговориха, че кралската власт е свалена, кралят избягал и министрите, както и всичките им привърженици са избити. Тези новини, съпроводени от смях, тропот и радостни викове, нанесоха смъртен удар на госпожа Делмар. Едно единствено нещо я интересуваше в цялата революция; във Франция за нея съществуваше един единствен човек. Тя падна в несвяст на паважа и дойде в съзнание след няколко дни в болницата.

Излезе оттам два месеца по-късно без пари, без дрехи, без багаж, слаба, залитаща, изтощена от възпаление на мозъка, от което на няколко пъти щеше да загуби живота си. Когато се озова на улицата сама, едва държейки се на краката си, без подкрепа, без средства и сили, когато се помъчи да си припомни какво й се беше случило и разбра как загубена и самотна е в този голям град, тя изпита неизразимо чувство на страх и отчаяние; съдбата на Реймон сигурно отдавна беше решена и около нея нямаше нито едно същество, което би могло да я спаси от страшната неизвестност. Ужасното съзнание, че е изоставена, подтисна сломеното й сърце и безнадеждното отчаяние, последица от несгодите, притъпи всичките й способности. Тя се повлече разтърсвана от треска, като убита, към пристанището; седна на един камък, за да се сгрее на слънцето, и загледа безразлично и втренчено водата, течаща в краката й. Поседя така няколко часа без сили, без надежда, без воля; най-сетне си спомни, че има багаж и пари на кораба „Йожен“, които все още можеше да получи; но нощта беше се спуснала и тя не посмя да се смеси с моряците, които приключваха дневната си работа, разменяйки си груби шеги, и да ги запита за кораба. Понеже не искаше да привлича вниманието, напусна пристанището и се скри в развалините на една къща зад широкия крайбрежен булевард Кенконс. Прекара сгушена в един ъгъл нощта — студена октомврийска нощ, изпълнена с горчиви мисли и страхове. Най-сетне се развидели; почувствува остър, неумолим глад. Реши да проси. Но дрехите й, макар че бяха в лошо състояние, не бяха просяшки; разглеждаха я любопитно, недоверчиво, иронично, но не й дадоха нищо. Тя се повлече отново към пристанището и запита за кораба „Йожен“ първия лодкар, когото срещна — корабът все още не беше отплувал от Бордо. Потърси лодка и завари Рандом на закуска.

— Как! — извика той. — Ето я моята красива пътничка! Нима се върнахте вече от Париж? Добре направихте, че дойдохте, защото утре заминавам. Ще се върнете ли на остров Бурбон?

Той разказа на госпожа Делмар, че я търсил навсякъде, за да й предаде вещите. Но когато я отведоха в болницата, Индиана нямаше документи, от които да установят името й. Тя беше записана в администрацията на болницата и в полицията в графата „Неизвестни“; затова капитанът не беше научил нищо за нея.

На другия ден въпреки слабостта и умората Индиана замина за Париж. Би трябвало да се успокои, като виждаше, че политическите събития са взели друг обрат; но тревогата не разсъждава, а любовта е в плен на наивни страхове.

Щом пристигна в Париж, тя изтича у Реймон и разпита със свито сърце портиера.

— Господинът е много добре — отговори той. — Сега е в Лани.

— В Лани ли? Сигурно искате да кажете в Серси?

— Не, госпожо, в Лани! Той сега е собственик на това имение.

„Милият Реймон — помисли Индиана, — той е откупил нашето имение, за да ме приюти от хорската злоба, която няма да може да ме достигне там. Значи, е бил сигурен, че ще дойда!…“

Опиянена от радост, тя полетя лека като птичка към новия живот, настани се в един хотел; прекара нощта и остатъка от деня в почивка. Горкичката, колко дълго не беше спала спокойно! Сънищата й бяха сладки и измамни, но когато се събуди, не съжали, че свършват, защото я чакаше надеждата. Тя се облече грижливо; знаеше, че Реймон държи на подробностите на тоалета, затова предната вечер си беше поръчала хубава нова рокля, която й донесоха сутринта. Но когато пожела да нагласи косата си, не видя великолепните си къдрици; по време на болестта бяха отрязали косата й. Индиана забеляза това едва сега — от тежки грижи не й беше останало време да обръща внимание на дребните неща.

Все пак, когато зави късите черни къдрици над бялото си тъжно чело, когато постави върху хубавата си глава шапчица английски модел, наричана тогава като намек за изгубените богатства „три процентова“, когато закичи на колана си букетче цветя, чието ухание Реймон обичаше, окрили я надежда, че все още ще му хареса; защото беше станала бледа и крехка като в първите дни на запознанството им, а тежката болест беше заличила от лицето й следите от тропическото слънце.

Следобед нае екипаж и пристигна към девет часа вечерта в едно село в края на гората Фонтенбло. Накара да разпрегнат конете, поръча на кочияша да я чака до другия ден и тръгна сама пеш по една пътека сред гората, която за по-малко от четвърт час я отведе в парка Лани. Помъчи се да отвори малката врата, но тя беше заключена. Индиана искаше да влезе незабелязано, да избегне прислужниците и да изненада Реймон. Тръгна край стената на парка. Оградата беше стара; тя си спомни, че на места е счупена и, за щастие, намери пролука, откъдето се промъкна съвсем леко.

Когато стъпи върху земята, принадлежаща на Реймон и която сега щеше да бъде нейно убежище, нейна светиня, крепост и родина, сърцето й заби от радост. Измина лека и ликуваща добре познатите лъкатушни алеи. Влезе в английския парк, мрачен и самотен от тази страна. Всичко беше както преди; само мостчето, свързано с толкова тежки спомени, беше изчезнало и руслото на реката беше изместено; единствено местата, напомнящи за смъртта на Нун, бяха изменили облика си.

„Искал е да ми спести жестоките възпоминания — помисли Индиана, — не е било необходимо, аз бих могла всичко да понеса. Нали заради мене тези угризения ще го мъчат цял живот? Отсега нататък няма да се различаваме, защото и аз извърших престъпление. Кой знае дали не съм причинила смъртта на мъжа си! Реймон може да ми отвори обятията си, любовта ще ни замени чистата съвест и добродетелта.“

Тя премина реката по дъските, сложени там, където щяха да правят нов мост, и влезе в цветните алеи. Трябваше да спре за миг — сърцето й биеше до спукване; вдигна очи към прозореца на някогашната си спалня. Какво щастие! През сините завеси проникваше светлина, Реймон беше там! Нима можеше да живее в друга стая? Вратата на тайната стълба беше отворена.

„Той ме чака — помисли си Индиана, — ще бъде щастлив, но няма да се изненада.“

Горе на стълбата се спря, за да си поеме дъх: остана без сили пред радостта, както и пред скръбта. Наведе се и погледна през ключалката. Реймон беше сам, той четеше. Наистина там седеше Реймон, силен и жизнен; мъките не бяха го състарили, политическите бури не бяха му отнели нито косъм от главата; той седеше там спокоен и красив, подпрял чело с бялата си ръка, която се губеше в черните му коси.

Индиана блъсна бързо вратата — тя веднага се отвори.

— Ти си ме чакал! — извика тя, като падна на колене и притисна пламналата си глава до гърдите на Реймон. — Броил си месеците, дните! Виждал си, че времето минава, но въпреки това си знаел, че не мога да не отговоря на твоя зов!… Ти ме извика и ето, аз съм тук, тук съм, струва ми се, че умирам!…

Мислите се объркаха в главата й, тя остана за миг мълчалива, задъхана, неспособна да говори и мисли.

После отвори очи като събудена от сън, позна Реймон и нададе вик на неистова радост; прилепи устни до неговите устни, обезумяла, пламенна и щастлива. Той седеше блед, безмълвен, неподвижен, като ударен от гръм.

— Не ме ли познаваш? — извика тя. — Аз съм, аз, твоята Индиана, твоята робиня, която ти извика от изгнанието и която измина три хиляди левги, за да те обича и да ти служи. Аз съм твоята избраница в живота, която напусна всичко, захвърли всичко, от нищо не се побоя, за да ти донесе този миг на радост! Кажи, нали си щастлив? Нали си доволен от нея? Кажи! Аз чакам наградата си! Една дума, една целувка и ще бъда възнаградена стократно!

Но Реймон не отговаряше. Прословутото му хладнокръвие го беше напуснало. Той беше смазан от изненада, от разкаяние, от страх, като гледаше тази жена в краката си; закри лицето си с ръце и пожела да умре начаса.

— Боже мой! Боже мой! Ти не казваш нищо, не ме целуваш, не ми говориш! — извика госпожа Делмар, прегръщайки коленете на Реймон, притискайки ги до гърдите си. — Нима не можеш да говориш? Щастието причинява болка, то може да убива, зная! Ах, ти се измъчваш, задушаваш се, появих се много внезапно! Но опитай се да ме погледнеш; виж колко съм бледа, колко съм остаряла, колко съм страдала? И все заради тебе! Затова ще ме обичаш още повече! Кажи ми една дума, една единствена дума, Реймон!

— Иска ми се да плача! — отговори с глух глас Реймон.

— На мене също — каза тя, като покри ръцете му с целувки. — Ах, да, сълзите облекчават мъката! Плачи, плачи на моите гърди, аз ще изтрия сълзите ти с целувките си! Дойдох тук, за да ти даря щастие, за да стана всичко, което ти поискаш, твоя приятелка, слугиня, любовница! Някога бях много жестока, безумна, егоистка! Накарах те да страдаш и не пожелах да разбера, че искам нещо извън силите ти! Но оттогава аз много размишлявах и след като ти не се страхуваш от хорското мнение и си готов на всичко, за да бъдеш с мен, нямам право да ти откажа каквато и жертва да поискаш. Разполагай с мен, с кръвта ми, с живота ми, твоя съм тялом и духом! Изминах три хиляди левги, за да ти принадлежа, за да ти кажа това! Вземи ме, аз съм твоя собственост, ти си моят господар!

Пъклена мисъл се мярна в главата на Реймон. Той откри лицето си и погледна Индиана с дяволско хладнокръвие; по устните му заигра жестока усмивка, очите му заискриха, защото Индиана беше все още много красива.

— Първо трябва да те скрия — каза той и стана.

— Защо ще ме криеш? — запита тя. — Нима ти не си господар тук и не можеш да ме защитиш? Та аз нямам вече никого на земята освен тебе! Без теб ще трябва да прося по пътищата. Хайде, не се страхувай, дори светът няма да посмее да приеме като престъпление любовта ти към мене! Аз съм виновна за всичко… Аз!… Но къде отиваш? — извика Индиана, като го видя, че тръгва към вратата.

Вкопчи се в него и се повлече по земята ужасена, като дете, което не иска да го оставят нито за миг само.

Той се канеше да превърти два пъти ключа, но закъсня. Вратата се отвори, преди да успее да протегне ръка, и Лор дьо Нанжи влезе; тя изглеждаше по-скоро възмутена, отколкото изненадана; не възкликна дори, а се наведе, за да изгледа, примигвайки, жената, която лежеше полузагубила свяст на земята; после каза с горчива, студена и презрителна усмивка:

— Госпожа Делмар, на вас като че ли ви е забавно да поставяте в неудобно положение трима души. Благодаря ви, че ми предоставихте най-малко смешната роля, за това ще ви се отплатя. Благоволете да се оттеглите.

Негодуванието върна силите на Индиана. Тя се изправи горда, изпълнена с достойнство.

— Коя е тази жена? — запита тя Реймон. — И с какво право ми заповядва във вашия дом?

— Вие тук сте в моя дом, госпожо — каза Лор.

— Защо мълчите, господине? — извика Индиана, като гневно разтърси ръката на нещастния Реймон. — Кажете ми, ваша любовница ли е тази жена или ваша съпруга?

— Моя съпруга — отговори Реймон с глупав вид.

— Прощавам ви незнанието — каза госпожа дьо Рамиер с жестока усмивка, — ако бяхте останали там, където ви зове дългът, щяхте да получите покана за сватбата на господина. Какво да се прави, Реймон — добави тя с насмешлива любезност, — много ми е мъчно, че попаднахте в такова неловко положение. Вие сте още млад. Надявам се, по-късно да разберете, че в живота е необходима повече предпазливост. Оставям на вас грижата да приключите тази нелепа сцена. Щях да умра от смях, ако не изглеждахте толкова объркан!

Говорейки така, тя се оттегли много доволна от достойнството, което беше демонстрирала, и тържествувайки тайно от унижението на мъжа си, което го поставяше в шах.

Когато Индиана отново започна да чувствува и мисли, тя видя, че пътува сама в затворена кола, която бързо летеше към Париж.