Жорж Санд
Индиана (25)

XXV

Изминаха три месеца от изпращането на това писмо и когато пристигна на остров Бурбон, положението на госпожа Делмар беше станало почти непоносимо поради една неприятна домашна разправия. Тя беше добила тъжния навик всяка вечер да записва изживяната мъка. В дневника си се обръщаше към Реймон и макар никога да не бе имала намерение да му го изпрати, разговаряше с него ту страстно, ту с горчиво съжаление, разказваше му за тежкия си живот, за чувствата си към него, които не можеше да заглуши. Тези листове попаднаха в ръцете на Делмар или по скоро той счупи ковчежето, в което тя ги прибираше при старите писма на Реймон, и ги изчете побеснял от ревност и злоба. Обзет от гняв, той загуби власт над себе си и с туптящо сърце и стиснати юмруци зачака Индиана да се върне от разходката си. Може би ако тя беше закъсняла няколко минути, горкият полковник щеше да се овладее, но злата им съдба ги преследваше — Индиана се върна след малко. Тогава, без да произнесе нито дума, той я улови за косите, събори я на земята и я ритна с ботуша си в главата.

Щом видя кървавите следи по челото й, Делмар се ужаси от грубостта си. Той избяга като подгонен, затвори се в стаята си и зареди пистолетите си, за да си пръсне черепа; но точно когато всичко щеше да бъде свършено, той видя на верандата Индиана — тя беше станала и бършеше спокойно и хладнокръвно окървавеното си лице. Отначало се зарадва, че е жива, на крака, защото мислеше, че я е убил, но после гневът му избухна с нова сила.

— Само съм те одраскал — извика той, — а ти заслужаваш най-жестока смърт! Не, няма да се самоубия, за да те оставя да се наслаждаваш свободна в обятията на любовника си! Не искам да ви осигуря щастието! Ще живея, за да страдате, за да те гледам как загиваш, как линееш от мъка, ще го науча аз подлеца, който ми се подигра.

Той продължаваше да беснее, когато Ралф влезе от другата страна на верандата и завари Индиана разчорлена и съсипана. Но тя не се беше уплашила, не беше извикала, не беше помолила за пощада. Уморена от живота, сякаш беше изпитала жестокото желание да даде на Делмар време да я убие, без да повика никого за помощ. Ралф беше само на двадесет крачки от тях, но не беше чул никакъв шум.

— Индиана — извика той, като отстъпи ужасен и изумен, — кой ви нарани?

— Излишен въпрос — отговори тя с горчива усмивка, — разбира се вашият приятел, кой друг има право на това?

Ралф хвърли на земята тръстиковия бастун; ръцете му бяха достатъчно добро оръжие, за да удуши Делмар. С два скока той се озова пред стаята му и изби вратата с един удар… Но Делмар лежеше на земята с мораво лице, с подут език, задъхан — беше получил апоплектичен удар.

Ралф събра разхвърляните по пода книжа. Като позна почерка на Реймон, като видя разбитото ковчеже, той разбра какво е станало; събра грижливо тези обвинителни листове и изтича при госпожа Делмар, като й поръча да ги изгори веднага. Може би Делмар не бе успял да прочете всичко.

След това я помоли да се оттегли в стаята си и извика слугите да помогнат на полковника; но Индиана отказа да изгори писмата и дневника и да скрие раната си.

— Не — високомерно каза тя, — не желая! Този човек не благоволи на времето да замълчи пред госпожа дьо Карважал и побърза да разгласи бягството ми, което нарече мой позор. Нека сега всички видят знака на неговия позор, който той се постара да отпечата върху моето лице. Странна справедливост наистина — единият да пази тайната от престъпленията на другия, след като той си присвоява правото да безчести безжалостно своята жертва!

Когато полковникът се свести, Ралф го упрекна по-рязко и по-грубо, отколкото някой би могъл да си представи. Делмар всъщност не беше лош човек, той заплака като дете, което съжалява за постъпката си; но това беше неосъзнато разкаяние, както се случва при хора, действуващи под влияние на моментното си настроение, без да помислят нито за последиците, нито за причините на своето поведение. Сега беше готов да се хвърли в другата крайност — помоли да извикат жена му, за да й поиска прошка; Ралф се помъчи да му обясни, че такова детинско помирение ще намали авторитета му, без да измие обидата, нанесена на Индиана. Той чудесно знаеше, че има грешки, които не се прощават, и нещастия, които не се забравят.

От този миг Индиана страшно намрази мъжа си. Опитите му да заглади грешките си я накараха да загуби и последното уважение, което изпитваше към него. И наистина вината му беше непростима; човек, който не е способен да прояви хладнокръвие и неумолимост в отмъщението си, трябва да се откаже от всяка мисъл за недоволство и злоба. Няма среден път — или си християнин и прощаваш, или си светски човек и се развеждаш. Но в чувствата на Делмар имаше и егоизъм; той беше вече стар, все повече се нуждаеше от грижите на жена си, ужасно го беше страх от самотата; наранената гордост му беше възвърнала войнишките привички и той се беше държал грубо с Индиана, но като поразмисли, бе обзет от слабостта на старците, които все се страхуват да не ги изоставят. Уморен от годините и неприятностите, той не бе мечтал да бъде глава на семейство, остана си стар ерген и след брака и си беше взел жена, както човек си взема гувернантка. Прощаваше й, че го обича не от любов, а от интерес. Студенината й го вълнуваше само защото се страхуваше, че може да не го гледа добре на старини.

Индиана мразеше и презираше от цялата си душа съществуващите брачни закони и в тази ненавист се прокрадваше и лично чувство. Може би изгарящият стремеж към щастие, омразата към неправдите, жаждата за свобода, които угасват заедно с живота, основните съставни части на „егоизма“ — определение, под което англичаните разбират обичта към себе си, разгледана като право на човека, а не като порок. Струва ми се, че индивидът, осъден да страда от институции, изгодни на подобните му, е длъжен, ако има поне малко воля, да се бори срещу този произвол. Мисля, че колкото по-възвишена и по-благородна е душата му, толкова по-чувствителна е тя към ударите на хорската несправедливост. Ако такъв човек е мечтал щастието да бъде награда за добродетелта, какви ужасни съмнения, какво безнадеждно разочарование ще му донесе жизнения опит.

И така, всички размисли на Индиана, всичките й постъпки, всичките й мъки се свеждат до тази голяма и страшна борба на природата срещу цивилизацията. Ако пустинните планини на острова биха могли да я подслонят, щеше да избяга още в деня, когато мъжът й я беше ударил; но остров Бурбон беше малък, лесно щяха да я намерят, затова реши, че само морето и някой затънтен кът могат да я спасят от деспота. Тази възможност я разведри, тя стана по-безгрижна, поразвесели се. Делмар се изненада и много се зарадва; с грубостта, свойствена на примитивния човек, той си каза, че е полезно от време на време жените да бъдат поставени на мястото им.

А тя мечтаеше само за бягство, за самота, за свобода. Болното й измъчено въображение й рисуваше хиляди планове за романтично убежище в пустините на Индия или Африка. Вечер следеше с поглед птиците, долитащи да пренощуват на остров Родриг. Този уединен остров й обещаваше всички сладости на самотата, за която жадуваше измъчената й душа. Но съседните острови не можеха да я приютят, както и остров Бурбон. Тя приемаше често в дома си посредници от Мадагаскар, които имаха работа с мъжа й; хора едри, загорели, груби, те проявяваха такт и разбиране само в търговските сделки. Но Индиана слушаше с увлечение разказите им. Обичаше да ги разпитва за този великолепен плодороден остров и чудната му природа разпалваше още повече желанието й да се скрие там. Той беше голям по площ и обитаван от малко европейци — сигурно никога нямаше да я открият. Вече си имаше план за бягство и плахите й блянове й рисуваха бъдещето. Виждаше самотната си колиба в дебрите на девствена гора, край брега на безименна река; приютяваше се при някое племе, което никога не беше понасяло игото на нашите закони и на нашите предразсъдъци. В своето невежество се надяваше, че ще намери изгонените от нашето полукълбо добродетели и ще живее в покой извън какъвто и да било обществен строй; въобразяваше си, че ще избегне опасностите на самотния живот, че ще устои на страшните болести в този климат. Слаба жена, безсилна да понесе гнева на един мъж, лелееща мечти да смаже природните стихии!

Тя забравяше настоящите си мъки сред тези романтични мечти и невероятни планове и си създаваше свой свят, който й помагаше да забрави този, в който беше принудена да живее; полека-лека отвикна да мисли за Реймон — той нямаше да има място в нейното самотно философско съществуване. Въображаемото бъдеще измести миналото; сърцето й стана по-свободно, по-смело, сякаш тя вече жънеше плодовете на своя отшелнически живот. Но писмото на Реймон дойде и всичките й въздушни замъци се разпръснаха като дим. Тя почувствува или по-скоро си внуши, че го обича повече, отколкото преди. Лично, аз мисля, че никога не го бе обичала от все сърце. Смятам, че несподелената любов се различава от споделената, както грешката се различава от истината; смятам, че нашите възторжени и пламенни чувства ни заслепяват и ние приемаме увлечението за любов, а много по-късно, когато вкусим блаженството на истинската любов, разбираме колко много сме, се заблуждавали.

Но Реймон и пишеше, че е в тежко положение и сърцето на Индиана се устреми към него с онзи великодушен порив, който й беше присъщ. Като узна, че е сам и нещастен, тя сметна за свой дълг да забрави миналото и да не мисли за бъдещето. Доскоро беше мечтала да напусне мъжа си от омраза и злоба; сега съжаляваше, че не го уважава, за да може да принесе истинска жертва на Реймон. Тъй възторжена беше тя, че й се струваше слабо доказателство за любов да избяга от един сприхав господар, готов да я убие, и да се изложи на мъчително четиримесечно пътуване. С радост би дала живота си за една усмивка на Реймон! Такива са жените!

Сега оставаше само да замине. Много мъчно беше да излъже подозрителния Делмар и прозорливия Ралф. Но това не беше главната пречка; трябваше да измисли начин да отпътува, без никой да го узнае, защото според законите на страната всеки пътник беше длъжен да съобщи за заминаването си чрез вестниците.

Сред малкото параходи, хвърлили котва в опасния залив край остров Бурбон, беше и корабът „Йожен“, който се готвеше да отплува за Европа. Индиана се чудеше как да заговори капитана, без да я види мъжът й; всеки път, когато пожелаеше да се разходи до пристанището, той молеше сър Ралф да я придружи и сам не ги изпускаше от поглед. Въпреки, това тя успя да узнае, че капитанът на кораба, който ще отплува за Франция, има родственица в село Салин, намиращо се във вътрешността на острова, и често се връща оттам пеш да спи на кораба. От този момент започна да стои непрекъснато на скалата, която й служеше за наблюдателен пункт. За да не предизвика подозрения, отиваше дотам по околни пътеки и се връщаше по тях, когато се спускаше нощта — но не можеше да срещне капитана.

Оставаха й още само два дни, защото вятърът беше започнал да духа откъм сушата; корабът не можеше повече да остане на котва и капитан Рандом гореше от нетърпение да се озове в открито море.

Тогава тя се обърна с гореща молба към бог — защитник на подтиснатите и слабите, и отиде да чака на самия път за Салип, пренебрегвайки опасността и рискувайки последната си надежда. Не беше изминал и час, когато капитан Рандом се спусна по пътеката. Той беше истински моряк, груб и циничен, все едно дали е в добро иди в лошо настроение; погледът му смрази клетата Индиана. Все пак тя събра цялата си смелост и се отправи срещу него с решителен и пълен с достойнство вид.

— Господине — каза му тя, — поставям във ваши ръце щастието и живота си. Искам да напусна колониите и да се върна във Франция. Ако вместо да ме вземете със себе си, издадете тайната ми, която ви доверявам, ще ми остане само един изход — да се хвърля в морето.

Капитанът изруга и заяви, че морето ще откаже да потопи такава хубава лодка, но щом искала да се бори с вятъра, можел да я заведе на буксир до края на света.

— Значи, сте съгласен, господине? — запита неспокойно госпожа Делмар. — В такъв случай приемете предварително това за отплата, че ме вземате на кораба си.

И тя му подаде кутията си със скъпоценности, която госпожа дьо Карважал й бе подарила някога; това беше единственото й богатство. Но морякът имаше друго на ум; той й върна кутията и й каза няколко думи, от които тя се зачерви.

— Аз съм много нещастна, господине — каза Индиана, като сдържа гневните сълзи, заблестели в края на дългите й ресници. — Молбата ми ви дава право да ме обиждате, но ако знаехте колко отвратителен е животът ми в тази страна, щяхте да изпитате към мене жал, а не презрение.

Благородният и трогателен вид на Индиана направи впечатление на капитан Рандом. Хората, които обикновено не са склонни към състрадание, понякога проявяват много по-неподправено и искрено съчувствие от другите. Той си припомни несимпатичното лице на полковник Делмар и слуховете за лошото му държане в семейството. Като погледна с опитни очи това крехко и прелестно създание, той остана поразен от наивния и невинен вид на Индиана; особено се развълнува, като забеляза на челото й един белег, очертал се още по-ясно, когато тя поруменя. Капитанът беше имал някога търговски връзки с Делмар и беше запазил лош спомен за този несговорчив и стиснат човек.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Презирам мъжете, способни да ритат с ботуши в лицето такава хубава жена! Делмар е разбойник и аз с удоволствие ще му изиграя един номер. Но бъдете предпазлива, госпожо, и не забравяйте, че рискувам заради вас положението си. Трябва де се измъкнете безшумно, щом се скрие луната, и да прелетите като нещастен буревестник зад някоя тъмна скала…

— Зная, господине — прекъсна го тя, — че като ми оказвате тази голяма услуга, вие нарушавате законите. Може би рискувате да платите глоба, затова ви предлагам тази кутия, която струва двойно по-скъпо от билета за път.

Капитанът взе кутията и се усмихна:

— Сега не е време да си уреждаме сметките. Все пак ще взема да пазя вашия малък капитал. Като имам предвид обстоятелствата, сигурно няма да имате кой знае колко голям багаж. Елате през нощта на заминаването при скалите на заливчето Латание. Ще ви изпратя лодка с двама добри гребци, която ще ви доведе на борда между един и два часа.