Жорж Санд
Индиана (23)

XXIII

Междувременно атмосферата в семейство Делмар се беше поуспокоила. Заедно с лъжливите приятели бяха изчезнали и много от неприятностите, които под плодоносната ръка на тези услужливи и усърдни посредници непрекъснато се задълбочаваха. Сър Ралф, мълчалив и привидно безучастен, умееше да изглажда дребните недоразумения на ежедневието, които така често се раздуват от сплетниците; Индиана живееше сега почти сама. Къщата й беше в планината над града и всяка сутрин господин Делмар, който имаше склад на пристанището, ходеше там и по цял ден се занимаваше с търговските си сделки с Индия и Франция. Сър Ралф живееше с тях и винаги намираше начини да им помага, без те да го забелязват. Той изучаваше естествените науки или наблюдаваше работата в плантацията. Индиана си възвърна ленивите привички и прекарваше горещите часове на деня в своя хамак, а дългите вечери в самотата на планините.

Остров Бурбон е всъщност огромен конус, основата на който представлява окръжност, дълга около четиридесет левги, а гигантските върхове се издигат на височина хиляда и шестстотин тоаза^[1]. Почти от всички точки на острова зад острите скали, зад тесните долини и гъстите гори погледът открива синьо море, което се слива с хоризонта. От прозорците на стаята си Индиана виждаше между две скали благодарение на дъговидното врязване на склоновете срещу тяхното жилище белите платна на корабите, кръстосващи Индийския океан. През тихите часове на деня това зрелище привличаше погледа й и тогава нейната тиха печал се превръщаше в еднообразно и съсредоточено отчаяние. Великолепната гледка не будеше поетични възторзи в душата й, а я изпълваше с горчиви, мрачни мечти; тогава тя спускаше щорите и се скриваше дори от дневната светлина, за да пролива тайно парещите сълзи на изстрадалото си сърце.

Но когато вечер откъм сушата повееше лек ветрец и й донесеше уханието на разцъфнали оризища, тя оставяше Делмар и Ралф да пият ароматичния фахам^[2] и да пушат бавно пурите си на верандата и навлизаше в саваната. Изкачваше се на върха на някой достъпен склон, угаснал кратер на стар вулкан, за да погледа слънчевия залез, който багреше в червено облаците и се разпръсваше като златен и рубинен прах над шумолящите върхове на захарната тръстика, над искрящите стени на подводните скали. От време на време слизаше до устието на река Сен-Жил, защото морето, макар да й причиняваше болка, я привличаше като измамлив мираж. Струваше й се, че зад вълните, зад далечните мъгли пред погледа й ще изникне вълшебното видение на друга една земя. Понякога облаците приемаха странни очертания: ту гигантска бяла вълна се издигаше над повърхността и се очертаваше като фасадата на Лувъра, ту изведнъж от мъглата изникваха две четвъртити платна, напомнящи кулите на „Парижката света Богородица“, когато Сена скрива основите на черквата и тя се появява сякаш увиснала в небето; друг път разкъсаните порозовели облаци с променливи форми й заприличваха на причудливите архитектурни очертания на огромен град. Мислите й се рееха в илюзиите на миналото и Индиана цяла трепереше от радост, като съзираше този въображаем Париж, макар в действителност той да й напомняше най-нещастните дни от нейния живот. Тогава я обхващаше странен шемет. Застанала високо над брега, загледана в бягащите теснини, които я отделяха от океана, на нея й се струваше, че е бързо запратена в простора стрела и че се приближава към този обаятелен град, извикан от въображението. Завладяна от тази своя мечта, тя се залавяше за скалата, която й служеше за опора; и ако някой видеше тогава жадно вперените й очи, нетърпеливо задъханата й гръд и дивата радост, изписана по лицето й, би я помислил за обезумяла. А всъщност това бяха единствените часове на щастие, единствените мигове на блаженство, към които бяха устремени надеждите й през целия ден. Ако поради прищявка мъжът й забранеше тези самотни разходки, не зная с какво би запълнила съществуването си; защото тя живееше само с илюзиите си, с пламенния порив към това, което не би могло да се нарече нито спомен, нито очакване, нито надежда, нито съжаление, а само страстно обгарящо желание. Тя живееше така по цели седмици и месеци под тропическото небе, отдадена само на една празна мечта, влюбена в една химера.

Ралф също беше подновил разходките си из мрачните и сенчести места, където не долиташе дъхът на морския вятър; защото океанът му беше станал непоносим, както и мисълта да го прекоси отново.

В неговите спомени Франция беше прокълнато място. Там той беше се почувствувал тъй нещастен, че бе загубил смелост, той, който беше привикнал с нещастието и понасяше така търпеливо страданията. Мъчеше се с всички сили да забрави тази страна, защото колкото и разочарован да беше от живота, все още му се искаше да живее, докато се чувствуваше нужен някому. Затова се стараеше никога да не произнася дума, която да напомня, че някога е бил там. Какво не би дал да изтръгне това ужасно възпоминание от паметта на госпожа Делмар! Но той не вярваше в силите си, чувствуваше се тъй неловък, некрасноречив, че предпочиташе да я избягва, отколкото да я разсее. Прекомерно деликатен и въздържан, той продължаваше да изглежда студен егоист, ходеше да страда сам надалеч и ако някой би го видял как обикаля горите и планините, преследвайки птици и насекоми, би го помислил за естествоизпитател, потънал в невинната си страст, който изобщо не се интересува от сърдечните вълнения, кипящи около него. А всъщност ловът и естествената история бяха за него само предлог, който прикриваше горчивите му тягостни мисли.

Конусообразният остров Бурбон е сгушил в основата си тесни и дълбоки устия, където реките вливат прозрачните си или буйни води; една от тези теснини се нарича Берника, живописно място, тясна и дълбока долина, скътана между две стени от отвесни скали, чиято повърхност е осеяна с храсти и папрат.

В браздата, образувана от две скали, тече поточе. В края, където се разделят, то се спуска от огромна височина и образува малко езеро, заобиколено от тръстики, обвито във влажна мъгла. Около бреговете му и по бреговете на потока, изтичащ от препълненото езеро, растат бананови и портокалови дървета, чиято тъмна и пищна зеленина сякаш тапицира вътрешността на теснината. Ралф бягаше тук от горещината и от хората; всичките му разходки го довеждаха до тази любима цел; еднообразният шум на прохладния водопад уталожваше мъката му. Когато сърцето му се вълнуваше от тайни, дълго прикривани, жестоко неразбрани тревоги, изплакваше там с несподелени сълзи и безмълвна жалба болезнената си обич, подтиснатата си младост.

За да разберете характера на Ралф, може би трябва да обясним, че половината от живота му беше преминал в глъбините на тази теснина. Той идваше тук още в дните на ранното си детство, за да закалява волята си срещу семейните неправди, на които беше жертва; тук набираше душевни сили, за да се бори срещу съдбата, и тук беше изградил твърдия си характер, който впоследствие стана негова втора природа. Тук в юношеството си беше носил на раменете си малката Индиана; беше я приспивал в крайречната трева, докато ловеше риба в прозрачните води или се катереше по скалите, за да открие птичи гнезда.

Единствените гости, нарушаващи неговата самота, бяха чайките, буревестниците, морските кокошки и морските лястовици. В безкрая безспир се виеха, летяха, кръжаха тези птици, свили гнезда в дупките и стените на непристъпните скали. Надвечер те се събираха на неспокойни ята и в тишината се разнасяха пресипналите им пискливи крясъци. Ралф се забавляваше, загледан във величествения им полет, заслушан в меланхоличния им писък. Той казваше на своята малка ученичка имената им, обясняваше навиците им; показваше й красивата мадагаскарска патица с оранжево коремче и изумруден гръб. Заедно с нея се възхищаваше на полета на фаетона^[3] с пурпурни пера, който понякога долита до тези брегове и само за няколко часа изминава разстоянието от Ил дьо Франс до остров Родриг, където се връща всяка нощ да спи в покритото с пух гнездо, след като прелети двеста мили над морето. Буревестниците също идваха да поседят на скалите, разперили тънките си криле; тук кацаше и царицата на моретата, голямата фрегата, с разперена опашка, с тъмнооловна перушина, с изострен клюн, която толкова рядко се спуска на земята, че сякаш никога не се спира, и нейна родина е въздухът; безнадеждният й зов се носеше над всички други. Тези диви гости бяха свикнали да гледат децата, които се навъртаха край гнездата им, и почти не се плашеха, от тях, когато Ралф се изкачваше на скалата, където току-що бяха кацнали, те излитаха на черни ята и като че ли да му се присмеят, заставаха само на няколко крачки пред него. Това разсмиваше Индиана, тя пренасяше предпазливо в шапката си от оризова слама яйцата, които Ралф успяваше да открадне за нея често след смела борба срещу силните удари, които му нанасяха с крилата си големите морски птици.

Всички тези спомени нахлуваха в главата на Ралф, но изпълваха сърцето му с горчивина; защото времената се бяха променили и малката девойка, която някога беше негова приятелка, сега вече не го придружаваше и не му разкриваше сърцето си. Макар тя отново да му беше подарила обичта, предаността и грижите си, имаше нещо, което ги отдалечаваше и им пречеше да се доверят един на друг; един спомен, около който се въртяха като въртележка всичките им мисли. Ралф знаеше, че не бива да говори по този въпрос; един единствен път, в минути на опасност, се бе опитал да направи нещо, но безрезултатно; да се върне сега на него, би било безполезна жестокост и Ралф предпочиташе да оправдае Реймон, светския човек, когото не уважаваше, отколкото да увеличи мъките на Индиана, като го осъди справедливо.

И тъй, той мълчеше и дори я избягваше. Макар че живееше под същия покрив, намираше начин да я вижда само по време на хранене; но като тайнствено видение бдеше над нея. Отделяше се от жилището само в часовете на жега, когато тя лежеше в своя хамак; но вечер, когато излизаше сама, той оставяше Делмар на верандата и отиваше да я чака в подножието на скалите, където знаеше, че тя има навик да сяда. Стоеше там по цели часове, гледайки я през клоните, които побеляваха от лунните лъчи, но спазвайки винаги разстоянието, което ги разделяше, без да се осмели дори за миг да прекъсне тъжното й мечтание. Когато тя се спускаше в долината, винаги го срещаше на брега на малкия поток, край който се виеше пътека към жилището им. Той я чакаше обикновено върху камъните, край които водата трептеше на сребристи струйки. Когато бялата рокля на Индиана се появеше на брега, Ралф ставаше безмълвно, предлагаше й ръката си и я отвеждаше към къщи, без да й заговори, освен ако самата тя, по-тъжна или по-сломена от друг път, не му кажеше нещо. После се разделяше с нея, прибираше се в стаята си и чакаше всички да си легнат, за да заспи и той. Ако Делмар повишеше глас, за да й се кара, Ралф веднага намираше предлог да се яви и винаги успяваше да го успокои или да го разсее, без той да разбере, че е имал такова намерение. Тяхното жилище, сравнено с жилищата в нашите страни, беше като прозрачно; те винаги бяха толкова близо един до друг, че полковникът трябваше да сдържа буйните си прояви. Вечното присъствие на Ралф, който при най-малкия шум заставаше между него и жена му, принуждаваше господин Делмар да се владее; защото той беше много честолюбив и умееше да побеждава чувствата си пред този мълчалив и в същото време строг свидетел. Чакаше часа за лягане, който го освобождаваше от неговия съдия, за да излее лошото си настроение, натрупано от различните търговски неприятности през деня. Но не успяваше — едно тайно око сякаш бдеше над него и още при първата горчива дума, още щом повишеше глас, в стаята на Ралф се чуваше шум от разместени мебели или от стъпки и полковникът млъкваше, защото разбираше, че дискретният и търпелив покровител на жена му не беше заспал.