Жорж Санд
Индиана (22)

XXII

Писмо на госпожа Делмар до господин дьо Рамиер:

„Остров Бурбон, 3 юни 18..

Бях решила да не ви напомням за себе си, но когато пристигнах тук и прочетох писмото ви, писано в навечерието на заминаването ми от Париж, почувствувах, че ви дължа отговор, защото в ужасната мъка, в която бях изпаднала тогава, бях отишла много далеч; бях си внушила неверни неща за вас, затова ви дължа обяснение не като пред любим, а като пред човек.

Простете ми, Реймон, че в този страшен миг от моя живот вие ми се сторихте истинско чудовище. Една ваша дума, един единствен поглед ме лишиха завинаги от цялата ми вяра, от надеждата. Знам, че вече не мога да бъда щастлива, но все пак се надявам, че поне няма да има защо да ви презирам — това би било за мен последният удар.

Да, аз ви смятах подлец и още по-лошо дори — егоист. Отвратих се от вас. Съжалих, че остров Бурбон не е достатъчно далеч, за да избягам, и негодуванието ми даде сила да изпия горчивата чаша до дъно.

Но сега, след като прочетох писмото ви, ми е по-добре. Вече не съжалявам за вас, но не ви мразя и не желая да ви измъчват угризения, че сте разрушили живота ми. Бъдете щастлив, бъдете безгрижен, забравете ме, аз съм още жива и може би ще живея дълго.

Всъщност вие за нищо не сте виновен; аз бях безразсъдна. Вие имате сърце, но то бе затворено за мене. Не ме излъгахте, аз сама се заблудих. Вие не сте нито клетвопрестъпник, нито нечувствителен човек, вие просто не ме обичахте.

Боже мой, не сте ме обичали! А аз обичах ли ви истински?… Но няма да се унижавам с жалби! Не ви пиша, за да отровя с тежък спомен покоя на вашия сегашен живот. Не ви пиша и за да измоля съчувствието ви за страданията, които имам сили да понеса сама. Сега вече зная добре коя роля ви подхожда, за това искам да ви оправдая и да ви простя.

Няма да се мъча да опровергавам писмото ви, това би било най-лесното. Няма и да отговоря на разсъжденията ви в какво се състоят задълженията ми. Бъдете спокоен. Реймон, аз зная какъв е дългът ми, но ви обичах много и бях готова да го пренебрегна, без да размисля. Не беше необходимо да ми обяснявате, че хората ще ме презрат за грешката ми; това ми е известно. Знаех, че ще опетня живота си и петното ще остане незаличимо, ужасно, че всички ще ме отблъснат, прокълната, покрита с позор, че няма да имам нито един приятел, който да ме съжали и да ме утеши. Единствената ми заблуда беше вярата ми във вас, вярата, че ще разтворите обятията си за мене и ще ми помогнете да забравя презрението, изоставянето и самотата. Но едно нещо не предвидих — че вие може би ще откажете да приемете жертвата ми, след като вече съм я принесла. Въобразих си, че това не може да ми се случи. Когато идвах у вас, мислех, че отначало по принцип и от чувство за дълг ще се опитате да ме отблъснете, но бях убедена, че като ви припомня какво ме очаква след тази моя постъпка, ще сметнете, че сте длъжен да ми помогнете. Не, наистина никога не бих помислила, че ще ме изоставите да понеса последиците от моето пагубно решение, че ще трябва сама да събирам горчивите плодове, вместо да ми откриете обятията си и да ме обградите с любовта си.

Как бих предизвикала тогава целия свят, неспособен да ме оскърби с мълвата си! Колко безразлична би ми била омразата, ако бях уверена във вашата любов! Колко лесно би заглушила слабия глас на угризенията страстната ми любов към вас! Живеейки само за вас, аз щях да забравя себе си. Горда с любовта ви, нямаше да имам време да се червя от моята. Една ваша дума, един поглед, една целувка щяха да бъдат достатъчни да се почувствувам храбра и мисълта за хорското мнение и законите не би намерила място в нашия живот. Да, аз бях безумна, както вие цинично се изразихте, защото съм изучавала живота от романите за камериерки, от тези весели и наивни измислици, които ни увличат с благополучния край на безумни авантюри и невъзможни блаженства. Във вашите думи, Реймон, има ужасна истина! Най-много ме тормози и ме измъчва това, че вие имате право.

Едно само не мога да си обясня — защо ние двамата с вас възприехме по различен начин невъзможното? Защо аз, слаба жена, почерпих в пламъка на чувствата си сила и не се побоях да изпадна в невероятно положение, като в романите, а вие, силен мъж, не намерихте решителност да ме последвате? Всъщност вие споделяхте моите мечти за бъдещето, бяхте се съгласили с безумните ми планове, вие поддържахте в мене тази невъзможна надежда! Колко пъти слушахте детинските ми планове, глупавите ми замисли с усмивка на уста, с блеснали от радост очи и ми отговаряхте с любов и признателност. Вие също бяхте сляп, непредвидлив и храбър само на думи. Как така станахте благоразумен едва когато се озовахте пред опасността? Винаги съм мислела, че опасността омагьосва човека, разпалва смелостта му, кара го да забрави страха. А ето че вие се разтреперихте в решителната минута! Нима на мъжете е присъща само физическа храброст, която не се бои от смъртта? Не сте ли способен на нравствена храброст, която приема да понесе нещастието? Обяснете ми, моля ви се това, вие, който така великолепно умеете да обяснявате всичко!

Може би вашата мечта не е била като моята, може би аз черпех смелост в любовта! Вие сте си въобразявали, че ме обичате и изведнъж сте се събудили и сте разбрали грешката си в деня, когато аз вървях уверена и закриляна от любовта си! Велики боже! Каква странна заблуда е била вашата обич, след като не сте предвидили всички препятствия, които ви ужасиха точно когато беше дошло времето да действуваме, и ми напомнихте пръв за тях, когато беше вече късно!

Защо ви упреквам сега? Нима сме отговорни за чувствата, които вълнуват сърцата ни? Нима от вас е зависело да ме обичате вечно? Не, разбира се! Моя грешка е, че не съумях да ви се харесам за дълго. Търся причината и не я намирам в сърцето си; но тя съществува. Може би прекалено много съм ви обичала, може би нежността ми е била досадна и уморителна… Вие сте мъж, обичате независимостта и насладите. Аз ви бях в тежест. Опитвах се понякога да променя живота ви. Уви, това не са големи грешки и струва ми се, че не заслужавах да ме изоставите така жестоко.

Наслаждавайте се на свободата, откупена с цената на цялото ми съществуване, няма ди ви тревожа повече. Защо не ми дадохте по-рано този урок? Тогава сигурно щях да страдам по-малко, а и вие също.

Бъдете щастлив, това е последното пожелание на моето разбито сърце. Не ми напомняйте вече за бог; оставете тази грижа на свещениците, техен дълг е да вълнуват сърцата на грешниците. Моята вяра е по-силна от вашата; аз служа на друг бог, но му служа по-добре и по-чисто. Вашият бог е бог на хората, той е цар, основател и опора на вашата класа. Моят бог е бог на вселената, създател, поддръжка и надежда на всички живи същества. Вашият бог е създал всичко само за вас; моят е сътворил всички живи същества, за да си помагат едни на други. Вие се смятате за господари на света; а аз мисля, че сте само тирани. Въобразявате си, че бог ви покровителствува и ви е разрешил да заграбите властта на земята; аз мисля, че той ще потърпи това известно време, но ще дойде ден, когато ще ви разпръсне като песъчинки с диханието си. Не, Реймон, вие не познавате бог или по-добре, позволете ми да ви повторя това, което Ралф ви каза веднъж в Лани: «Вие не вярвате в нищо!» Вашето възпитание и желанието да притежавате неограничена власт, за да я противопоставите на народната мощ, са ви накарали да приемете без уговорки вярванията на предците си, но в сърцата си вие не вярвате в съществуването на бог и може би никога не сте се молили. Аз имам само една вяра, несъмнено единствената, която вие не притежавате — вярвам в бог, но отхвърлям религията, която вие сте измислили, целия ви морал, всичките ви принципи, интересите на вашето общество, които вие сте издигнали в закони и за които твърдите, че изхождат от самия бог, подобно на вашите свещеници, създали религиозни обреди, за да узаконят могъществото и богатството си над народите. Но всичко това е лъжа и безбожие. Аз, която вярвам в бог, аз, която го разбирам, зная, че няма нищо общо между него и вас, и прекланяйки се пред него с цялата си душа, не мога да бъда с вас, които непрестанно се стремите да унищожавате делата му и да осквернявате даровете му. Не ви подхожда да злоупотребявате с неговото име, за да сломите съпротивата на една слаба жена, за да заглушите жалбата на едно разбито сърце. Бог не иска да угнетяват и да погубват творенията му, създадени от неговите ръце. Ако той би пожелал да слезе и да се намеси в нашите жалки дела, би сломил силния и би поддържал слабия; би протегнал могъщата си ръка над нашите глави и би ги изравнил както водите на морето; би казал на роба: «Захвърли оковите и изтичай на хълма, където съм създал за тебе вода, цветя и слънце.» Би казал на кралете: «Отдайте своята багреница на просяците, за да им послужи за рогозка, и идете да спите в долините, където съм постлал за вас килими от мъх и изтравниче!» Би казал на силните: «Коленичете и понесете на плещите си товара на вашите слаби братя, защото отсега вие ще имате нужда от тях и аз ще им дам сила и смелост.» Да, такива са моите мечти; те не са от този живот, а от друг свят, където законът на силния няма да угнетява миролюбивия, където съпротивата и бягството няма да бъдат считани за престъпление, където човек ще може да се изтръгне от властта на човека, както газелата избягва от пантерата, без оковите на закона да го хвърлят в краката на неприятеля му, без гласът на предразсъдъка да се издигне, за да го оскърби, като му повтаря: «Ти си подлец и негодник, защото не си пожелал да се смириш и не раболепствуваш.»

Не, не ми говорете за бог, особено вие, Реймон, не призовавайте неговото име, за да ме изпратите в изгнание и да ме принудите да мълча. Като се подчинявам, аз отстъпвам пред хорската власт. Ако бях послушала гласа на сърцето си, на благородното инстинктивно чувство, тъй силно и дръзко, което може би е истинската съвест, щях да избягам в пустинята, щях да съумея да мина без помощ, без закрила, без любов; щях да отида да живея сама в дебрите на нашите прекрасни планини; щях да забравя тираните, неправдите, неблагодарните хора. Но, уви, човек не може да мине без себеподобните си и дори Ралф не може да живее сам.

Сбогом, Реймон! Бъдете щастлив без мен! Прощавам ви злото, което ми причинихте. Говорете понякога за мен на майка си, най-прекрасната жена, която някога съм познавала. Помнете, че в моето сърце няма срещу вас нито омраза, нито мъст. Моята болка е достойна за любовта, която изпитвах към вас.

Индиана“

Клетата Индиана се залъгваше. Само достойнството й я караше да говори за дълбока и спокойна болка, но останала сама със себе си, тя страдаше до смърт. Понякога лъч на слаба надежда заблестяваше в помръкналите й очи. Може би все още не беше загубила напълно вярата си в любовта на Реймон въпреки жестокия урок, въпреки ужасните мисли, които всеки ден й разкриваха колко студен и равнодушен е този човек, когато нещата не се отнасят до неговите лични интереси и удоволствия. Струва ми се, че ако би искала да разбере горчивата истина, Индиана не би могла да влачи по-нататък своя жалък, похабен живот.

Жените са неразумни по природа, сякаш за да уравновеси явното превъзходство над мъжете, което те притежават в изтънчените си чувства, небето преднамерено е вложило в сърцата им сляпа суетност и глупаво лековерие. И може би, за да се завладее подобно нежно, доверчиво и трогателно същество, е необходимо само умение да го похвалиш и да го поласкаеш. Има мъже, съвършено неспособни да окажат каквото и да било въздействие върху другите мъже, но притежаващи безгранично влияние над жените. Ласкателството е игото, под което жените скланят ниско своите пламенни и лекомислени глави. Горко на мъжа, който би пожелал да бъде искрен в любовта! Ще го постигне съдбата на Ралф.

Ето какво бих ви отговорила, ако ми кажехте, че Индиана е изключителен характер и че необикновената жена не проявява в съпротивата си към мъжа нито такова упорство, нито подобно безнадеждно търпение. Бих ви казала да погледнете другата страна на медала и да видите жалката слабост, безсмисленото заслепление, което тя проявяваше към Реймон. Бих ви помолила да откриете жената, която не умее да лъже и да се самозалъгва; която би могла да затвори за десет години в сърцето си тайната на една надежда, а после в един миг на безумие да постави всичко на карта, която би се приютила слаба като дете в обятията на любимия, но би се показала силна и недостъпна в обятията на човека, когото не обича.