Жорж Санд
Индиана (21)

XXI

Реймон беше много уморен; веднага след като отпрати студено сър Ралф, заспа дълбоко. Събуди се, обзет от блажено спокойствие, като си припомни, че романът му с Индиана най-сетне е свършил. Той отдавна предвиждаше, че ще дойде време, когато ще трябва да се бори с любовта й, ще трябва да защищава свободата си срещу изискванията на нейната романтична страст и предварително беше решил да не се съгласява с тези изисквания. Най-сетне беше успял, беше направил трудната крачка, беше казал „не“, не беше необходимо да се връща повече към този въпрос, тъй като нещата се бяха развили чудесно. Индиана не бе плакала кой знае колко, не бе настоявала кой знае колко. Беше се показала разумна; разбра всичко от първата дума и се покори на участта си бързо и гордо.

Реймон беше много доволен; той вярваше в съдбата си като в любеща майка и разчиташе, че тя ще подреди всичко в негова полза, ако трябва дори в ущърб на другите. Досега тя винаги го беше галила, така че нямаше защо да се съмнява в нея. Да предвиди последствията от грешките си и да се безпокои за тях, му се струваше престъпна неблагодарност към доброто божество, което бдеше над него.

Той стана от леглото все още уморен от нервното напрежение, с което бе изживял мъчителната сцена. В това време майка му се върна; тя беше отишла у госпожа дьо Карважал, за да я разпита за здравето и душевното състояние на госпожа Делмар. Маркизата като че ли никак не се безпокоеше; по-скоро се разстрои, когато госпожа дьо Рамиер направо я запита за Индиана. Всъщност тя се тревожеше само да не би бягството на Индиана да предизвика скандал. Оплака се горчиво от племенницата си, която едва предната вечер бе превъзнасяла до небесата; госпожа дьо Рамиер разбра, че с постъпката си клетата Индиана беше настроила завинаги срещу себе си леля си и беше изгубила единствената подкрепа, която й оставаше.

Тези, които знаеха какво представлява маркизата, разбираха, че това не е кой знае колко голяма загуба; но за майката на Реймон госпожа дьо Карважал беше безупречна добродетел. Нейната младост беше обвита с тайнствено мълчание и следите й се губеха в революционните вихрушки. Госпожа дьо Рамиер не можа да сдържи сълзите си, като си помисли за съдбата на Индиана, и се опита да я оправдае, но маркизата злобно забеляза, че тази история сигурно не й е безразлична, затова не може да съди безпристрастно.

— Но какво ще стане с нещастната млада жена? — запита госпожа дьо Рамиер. — Кой ще я закриля от мъжа й?

— Ще стане това, което е угодно богу — отговори маркизата. — Аз нямам намерение да се меся в тази история и не желая да я видя никога вече.

Добрата госпожа дьо Рамиер не се успокои и реши на всяка цена да узнае нещо за госпожа Делмар. Тя помоли да я отведат до ъгъла на улицата, където живееше Индиана, и изпрати прислужника си да разпита портиера, като му поръча да се добере до сър Ралф, ако той е в къщи. После остана да чака в колата; скоро дойде самият Ралф.

Може би единственият човек, оценил правилно Ралф, беше госпожа дьо Рамиер. Те си размениха няколко думи, но и двамата разбраха, че еднакво искрено се вълнуват от съдбата на Индиана. Ралф разказа какво се беше случило сутринта, но тъй като само подозираше как е протекла нощта, не се опита да изясни този въпрос. Госпожа дьо Рамиер обаче сметна, че трябва да му каже всичко, което знае, тъй като той сигурно щеше да съдействува тази съдбоносна и пагубна връзка да бъде прекъсната. Ралф се чувствуваше по-свободен пред нея, отколкото пред всеки друг; затова не скри дълбокото вълнение, което изпитваше по време на този откровен разговор.

— Вие казвате, госпожо — прошепна той, сякаш подтискайки нервна тръпка, — че тя е прекарала нощта във вашата къща?

— Самотна и тежка нощ. Реймон не може да бъде обвинен в съучастие, защото се е върнал в шест часа, а в седем дойде при мене, за да ме помоли да вразумя нещастното дете.

— Тя е искала да напусне мъжа си! Искала е да се опозори! — възкликна Ралф, втренчил поглед пред себе си, странно развълнуван. — Значи, толкова много обича този недостоен за нея човек!

Забравяше, че говори пред майката на Реймон.

— Отдавна бях отгатнал това — продължи той. — Защо не предвидих, че ще настъпи ден, в който тя ще се реши да се погуби. По-скоро бих я убил, отколкото да допусна това.

Подобни думи в устата на Ралф поразиха госпожа дьо Рамиер; тя се надяваше, че ще разговаря със спокоен и снизходителен човек и вече се разкайваше, че е повярвала на външната му невъзмутимост.

— Боже мой! — извика ужасено тя. — Нима и вие ще я осъдите безпощадно? Нима и вие ще я изоставите като леля й? Нима в сърцата ви няма жалост? Нима не умеете да прощавате? Нима няма да й остане поне един приятел след нейната грешка, от която тя и без това вече толкова много страда!

— За мене можете да бъдете спокойна — отговори Ралф. — От шест месеца зная всичко и не съм казал нито дума. Станах случайно свидетел на първата им целувка и въпреки това не смъкнах господин дьо Рамиер от коня му. Често улавях в гората любовните им послания и въпреки това не ги унищожавах. Срещнах господин дьо Рамиер на моста, когато той го прекосяваше, за да отиде при нея — беше нощ, бяхме сами, аз съм четири пъти по-силен от него и въпреки това не блъснах този човек в реката; и когато видях, че успя да ми убегне, да ме измами, да се промъкне при нея, вместо да изкъртя вратите и да го изхвърля през прозореца, аз спокойно ги предупредих за пристигането на съпруга и спасих живота му, за да спася честта й. Както виждате, госпожо, аз съм жалостив и милосърден. Тази сутрин този човек пак беше в ръцете ми; аз знаех, че той е причина за всички наши нещастия и ако нямах право да го обвиня без доказателства, поне можех да го предизвикам на дуел заради дръзкото му и подигравателно държане. Е добре, аз понесох оскърбителното му презрение, защото знаех, че смъртта му ще убие Индиана; оставих го да се обърне на обратната страна и да спи, докато Индиана, полумъртва, обезумяла, стоеше на брега на Сена, готова да последва друга една жертва… Както виждате, госпожо, аз съм търпелив с тези, които мразя, и съм снизходителен към тези, които обичам.

Госпожа дьо Рамиер седеше в колата срещу Ралф и го гледаше с изненада, примесена с ужас. Той беше толкова различен от човека, когото познаваше, че тя се уплаши да не е получил мозъчно сътресение. Намекът му за смъртта на Нун потвърди предположението й, защото тя не знаеше нищо за тази история и взе думите, изплъзнали се от устата на Ралф, за измислици, нямащи нищо общо с разговора, който водеха. Ралф действително беше силно развълнуван, състояние, в каквото може би изпадат понякога и най-разумните хора и което граничи с лудостта. Подобно на всички уравновесени хора гневът му обикновено беше хладен и сдържан, но неудържим, както е присъщо на благородните души, затова в този миг той беше страшен. Госпожа дьо Рамиер улови ръката му и каза тихо:

— Вие сигурно страдате много, скъпи господин Ралф, щом без никакво угризение на съвестта ми причинявате такава болка. Забравяте, че човека, за когото говорите, е мой син, и че неговите грешки, ако той е направил грешка, нараняват много повече моето сърце, отколкото вашето.

Ралф веднага се овладя и целуна ръката на госпожа дьо Рамиер с изблик на симпатия, което за него беше почти тъй рядко явление, както и гнева му.

— Простете ми, госпожо — каза той, — вие сте права. Аз страдам много и забравих, че има неща, които трябва да уважавам. Забравете и вие горчивите думи, които изрекох пред вас, а аз ще съумея да затая всичко в сърцето си.

Госпожа дьо Рамиер се поуспокои, но не напълно; все още се вълнуваше, като разбираше каква дълбока омраза изпитва Ралф към сина й. Тя се опита да го оправдае, но Ралф я спря.

— Отгатвам мислите ви, госпожо, но не се тревожете. На нас с господин дьо Рамиер не ни е съдено да се видим скоро. Не съжалявайте за това, което ми разказахте за братовчедка ми. Дори цял свят да я напусне, аз ви се заклевам, че един приятел ще й остане завинаги.

Госпожа дьо Рамиер се върна привечер в къщи; Реймон, грееше блажено край камината краката си, обути в кашмирени пантофи, и пиеше чай. Все още се мъчеше да се съвземе от изживените тревоги, но вече лелееше сладки мечти за бъдещето; най-сетне се беше почувствувал свободен и можеше да се радва на това скъпо щастие, което никога не съумяваше да запази.

„Защо съм устроен така — питаше се той, — че се отегчавам толкова бързо от свободата си, която вечно откупувам на такава висока цена? Щом някоя жена ме улови в мрежата си, бързам да я разкъсам, за да намеря отново покой, да си възвърна душевното спокойствие! Да бъда проклет, ако скоро пак пожертвувам свободата си заради някоя жена! Мъките, които изтърпях с тези две креолки, ще ми послужат за добър урок и вече ще имам работа само с лекомислени и шеговити парижанки… истински светски дами. Може би няма да е зле дори да се оженя, за да сложа край, както се казва…“

Тъкмо беше се вглъбил в тези мирни и тихи мисли, когато майка му влезе развълнувана и уморена.

— Тя е по-добре — каза госпожа дьо Рамиер. — Всичко е минало благополучно. Надявам се, че ще се успокои…

— Кой? — запита Реймон, пробуден внезапно от прелестните си мечти.

И все пак на другия ден той реши, че е длъжен да спечели ако не любовта, то поне уважението на Индиана. Не му беше приятно тя да се похвали, че го е напуснала. Искаше да й докаже, че благоразумието и великодушието му са я подтикнали към това решение. Искаше да запази властта си над нея, дори след като я беше отблъснал, затова й написа следното писмо:

„Няма да ви искам прошка, скъпа приятелко, за жестоките или дръзки думи, изплъзнали ми се в минутите на безумие. В разгара на треската човек не може да си даде сметка за чувствата си и да ги изрази както подобава. Не е моя грешката, че не съм бог и не мога да се овладея край вас, когато пламне кръвта ми, че губя ума си, че полудявам. Може би и аз имам право да се оплача от жестокото хладнокръвие, с което ме бяхте осъдили на ужасни мъки, без нито веднъж да се смилите над мене; но това също не е по ваша вина. Вие сте прекалено съвършена, за да играете в този свят същата роля, каквато играем ние, обикновените смъртни, подчинени на човешките си страсти, роби на грубия си инстинкт. Аз често съм ви казвал, Индиана, че вие не сте жена и когато мисля сега за това спокойно, още веднъж се убеждавам, че сте ангел. Прекланям се пред вас като пред божество. Но, уви, когато съм до вас, в мен се пробужда първобитния човек! Благоуханното ви дихание обгаряше като буен пламък устните ми; когато се навеждах над вас и косите ми докосваха вашите, тръпка на неизразима наслада пробягваше по кръвта ми и тогава забравях, че сте небесно създание, олицетворение на мечтата за вечно блаженство, ангел, слязъл от небето, за да направлява моите стъпки в този грешен живот и да ме посвети в радостите на друго едно съществуване. Защо ти, светъл ангел, ми носеше съблазните на ада? Често си мислех, че държа щастието в обятията си, а ти беше само добродетел!

Простете ми тези престъпни съжаления, моя приятелко! Аз не бях достоен за вас и може би, ако вие бяхте решили да се принизите до мен, щяхме да бъдем по-щастливи! Но вие постоянно страдахте от моето несъвършенство и смятахте за престъпление, че не притежавам вашите добродетели.

Сега, когато вече сте ми простили — сигурен съм в това, защото идеалното същество не може да не прояви снизхождение, позволете ми още веднъж да се обърна към вас, за да ви благодаря и да ви благословя. Да ви благодаря!… О, не, мой живот, благодаря не е точната дума, защото душата ми се разкъсва много по-тежко от вашата, когато проявихте смелостта да се изтръгнете от обятията ми. Но аз се възхищавам от вас и облян в сълзи, одобрявам решението ви! Да, моя Индиана… вие намерихте в себе си сили да принесете такава скъпа жертва! Вие разбихте сърцето и живота ми, помрачихте бъдещето ми, съсипахте моето съществуване! Така да бъде! Аз ви обичам толкова силно, че съм готов да понеса всичко, без да се оплаквам, защото моето щастие не е нищо, за мен вашето щастие е всичко на света. Готов съм хиляди пъти да пожертвувам заради вас честта си, но вашата чест ми е по-скъпа от всички радости, които бихте могли да ми дарите! Не бих приел никога такава жертва! Напразно бих се мъчил да се забравя, опиянен от страстна любов, напразно бихте разтворили обятията си, за да ме обсипете с небесни наслади, винаги щях да изпитвам угризение, то щеше да отрови дните ми и аз бих се чувствувал по-унизен и от вас от презрението на хората! О, боже! Да зная, че сте загубили всяко уважение, че сте отхвърлена заради мен! Да зная, че сте загубили обожанието, което винаги ви е заобикаляло. Да ви виждам оскърбена в моите обятия и да не мога да измия тази обида! Защото аз бих могъл да пролея всичката си кръв за вас! Бих могъл да отмъстя за вас, но никога не бих могъл да ви оправдая пред света! Моето пламенно желание да ви защитя би било още едно обвинение срещу вас; моята смърт — неопровержимо доказателство за вашето престъпление. Клета Индиана, аз бих ви погубил! О, колко нещастен бих се чувствувал тогава!

Заминете, любима моя, идете под друго небе, за да се радвате на плодовете на вашата добродетел и вяра. Бог ще ви награди за нашата жертва, защото той е добър! Ще ни свърже в друг, по-щастлив живот и може би дори… Но не… тази мисъл също е греховна и все пак аз не мога да си забраня да се надявам!… Сбогом, Индиана, сбогом! Сама виждате, че нашата любов е престъпление! Уви, сърцето ми е разбито! Как ще намеря сила да ви кажа: «Прощавайте!»“

Реймон отнесе сам това писмо у госпожа Делмар; но тя се затвори в стаята си и отказа да го приеме. Той напусна къщата, като успя да предаде тайно писмото на камериерката и да прегърне сърдечно съпруга. Когато прекрачи и последното стъпало, му олекна; времето му се стори по-хубаво, жените по-красиви, магазините по-блестящи — чудесен ден в живота на Реймон.

Госпожа Делмар заключи писмото в едно ковчеже — щеше да го отвори в колониите. Искаше да се сбогува с леля си, но сър Ралф не й позволи. Той беше видял госпожа дьо Карважал и знаеше, че тя се готви да посрещне Индиана с упреци и презрение; възмущаваше го нейната лицемерна строгост и не можеше да се примири с мисълта, че Индиана ще трябва да изживее подобни обиди.

На другия ден, когато Делмар и жена му вече се качваха в дилижанса, Ралф им каза с обикновената си невъзмутимост:

— Аз често съм повтарял, приятели мои, че искам да бъда с вас; но вие не ме разбрахте и не ми отговорихте. Ще ми позволите ли да дойда с вас?

— До Бордо ли? — запита господин Делмар.

— До остров Бурбон — отговори Ралф.

— Не бива — възрази господин Делмар. — Не бива да свързвате съдбата си с нас, бъдещето ни е несигурно, положението ни е много лошо. Това би означавало да злоупотребим подло с вашето приятелство и да се откажете от общественото си положение. Вие сте богат, млад, свободен, трябва да се ожените пак, да си създадете семейство…

— Работата не е там — отговори студено сър Ралф. — Аз не умея да изразявам мислите си красиво, затова ще ви кажа откровено какво изпитвам. От около шест месеца ми се беше сторило, че вие двамата някак сте изстинали към мене, може би без да разбера, съм направил някаква грешка. Ако се лъжа, само една ваша дума ще бъде достатъчна да ме успокои. Позволете ми да дойда с вас. А ако съм виновен, време е да ми го кажете! Ако се разделим, ще ми бъде много тежко, че не съм поправил грешките си.

Полковникът беше толкова развълнуван от това наивно и великодушно признание, че забрави всичките обиди, нанесени на честолюбието му, които го бяха отдалечили от приятеля му. Той му протегна ръка, закле му се, че никога не го е обичал по-искрено и че е отказал да приеме услугите му само от деликатност.

Индиана мълчеше. Ралф преодоля душевния си смут и запита сподавено:

— А вие, Индиана, вие все още ли сте моя приятелка?

Тези думи събудиха в душата й цялата й минала обич, всичките детински връзки, които сближаваха сърцата им. Те се прегърнаха разплакани и Ралф едва не припадна; защото в душата на този силен човек, външно тъй спокоен и сдържан, бушуваха могъщи страсти. Мълчалив и блед, той седна за малко, защото чувствуваше, че ще падне, после улови ръката на полковника и на жена му и каза:

— В този час, когато може би се разделяме навеки, бъдете откровени с мен! Защо отказвате да приемете предложението ми да ви придружа, заради мене или заради вас?

— Кълна се в честта си — отговори Делмар, — че като ви отказвам, жертвувам щастието си заради вас.

— Вие знаете — добави Индиана, — че аз никога не бих пожелала да ви напусна.

— Грешно би било да се съмнявам в искреността ви в подобен миг — отговори Ралф, — вашата дума ми е достатъчна, благодаря и на двама ви.

И той изчезна.

Шест седмици по-късно двумачтовият кораб „Корали“ се готвеше да вдигне платна от пристанището в Бордо. Ралф беше писал на приятелите си, че ще дойде при тях, преди да заминат, но както обикновено от писмото не се разбираше дали има намерение да дойде само да им каже сбогом или да ги придружи до острова. Те напразно го чакаха; най-сетне капитанът даде знак за отплуване, Ралф не дойде. Мрачни предчувствия завладяха измъчената душа на Индиана, когато последните къщи на пристанището изчезнаха в зеленината на брега. Тя потръпна, като си помисли, че от сега нататък ще живее сама в света с този мъж, когото мразеше и с когото трябваше да остане до смъртта си, без приятел край себе си, който да я утеши, без близък, който да я закриля срещу деспотичната му власт…

Но когато се обърна, тя видя на палубата зад себе си Ралф — той се усмихваше спокоен и ласкав.

— Значи, все пак ти не ме напускаш? — извика тя и се хвърли обляна в сълзи на врата му.

— Никога няма да те напусна — отговори Ралф, като я притисна до гърдите си.