Жорж Санд
Индиана (20)

XX

Завари я будна; тя беше свикнала да става рано. Навик от изпълнения й с трудности живот през време на емиграцията, който тя не загуби напълно, когато отново стана богата.

Като видя, че Реймон идва при нея рано сутринта блед и развълнуван, облечен във фрак, разбра, че синът й е изпаднал в трудно положение, както често му се случваше в неговия бурен живот. В такива случаи тя винаги му беше опора и спасение, грижите оставяха в майчиното й сърце дълбоки и мъчителни следи. Сполуките и несполуките на Реймон се бяха отразили на здравето й. Характерът на сина й, едновременно буен и студен, разсъдлив и страстен, беше резултат от нейната неизчерпаема любов и всеопрощаваща нежност. Той може би щеше да стане по-добър с някоя по-лоша майка, но беше свикнал да приема всичките й жертви; тя го беше научила да се стреми тъй пламенно и силно към своето благополучие, както сама се стремеше да го добие за сина си. Смяташе, че е създадена да го предпазва от всякакви огорчения и да му принася в жертва личните си интереси, ето защо той приемаше като нещо съвсем естествено, че светът съществува само за него и той може да получи каквото пожелае само като спомене на майка си. От прекалено голямо великодушие тя бе отгледала един бездушен егоист.

Когато той влезе в стаята, горката майка пребледня, надигна се в леглото и го изгледа тревожно. Тя вече го питаше с поглед: „Какво мога да направя за тебе? Къде трябва да тичам?“

— Мамо — каза той, като сграбчи сухата, прозрачна ръка, която тя му протягаше, — страшно съм нещастен, имам нужда от вас. Помогнете ми да се освободя от мъката… Обичам госпожа Делмар. Вие го знаете…

— Не, не знаех… — отговори госпожа дьо Рамиер с нежен упрек.

— Не отричайте, мила мамо — прекъсна я Реймон, който нямаше време за губене. — Много добре го знаехте, но от деликатност не се решавахте да ми заговорите първа за това. Е добре, тази жена ме отчайва, просто полудявам!

— Разкажи ми всичко — подкани го госпожа дьо Рамиер с младежко оживление, породено от горещата й майчинска любов.

— Нищо няма да скрия, още повече че този път не съм виновен. От няколко месеца се опитвам да успокоя романтичната й глава и да я върна на земята. Но всичките ми старания само разпалват в нея жажда за опасности и приключения, присъщи на жените от нейната родина. Сега, докато разговаряме с вас, тя стои в стаята ми, без да съм я викал, и нямам представа как да я убедя да си отиде.

— Горкото дете! — възкликна госпожа дьо Рамиер и бързо се облече. — Тъй свенлива, тъй скромна, ще отида при нея, ще й поговоря! Нали това искаше да ме помолиш?

— Да, да! — отговори Реймон, развълнуван от нежността на майка си. — Идете при нея и я убедете да бъде благоразумна. Тя несъмнено ще се вслуша в гласа на добродетелта, ще се поддаде на вашите ласки, ще се овладее! Горката, толкова много страда!

Реймон се хвърли в един фотьойл и заплака — сутрешните вълнения бяха разстроили нервите му. Майка му също се разплака и чак след като го принуди да вдъхне няколко капки етер, се реши да го остави.

Когато я позна, Индиана стана и я посрещна спокойно и с достойнство; тя не плачеше. Госпожа дьо Рамиер не очакваше подобно благородно самообладание и се смути пред тази млада жена, сякаш проявяваше нетактичност, като я изненадваше в спалнята на сина си.

Тогава се поддаде на чувствата си и ласкаво й протегна ръце. Госпожа Делмар се хвърли в обятията й; отчаянието й се разрази в горчиви ридания и двете жени дълго плакаха прегърнати.

Когато госпожа дьо Рамиер се опита да каже нещо, Индиана я спря.

— Не ми казвайте нищо, госпожо — помоли я тя, като изтри сълзите си. — Всяка ваша дума ще ми причини болка. Вашето съчувствие и ласки ми стигат и ми доказват великодушното ви отношение към мен; това облекчава сърцето ми, доколкото изобщо е възможно да бъде облекчено. Сега си отивам; не е необходимо да ме убеждавате, за да разбера, че трябва да го сторя.

— Аз дойдох при вас не за да ви убеждавам да си вървите, а за да ви утеша — каза госпожа дьо Рамиер.

— Аз не мога да бъда утешена — възрази Индиана, като я целуна. — Обичайте ме, това ще ми помогне, но не ми говорете. Сбогом, госпожо, вие вярвате в бог, помолете го за мене!

— Няма да ви пусна да си отидете сама! — извика госпожа дьо Рамиер. — Аз лично ще ви заведа при мъжа ви, за да ви оправдая, да ви защитя, да ви закрилям.

— Колко сте великодушна! — каза Индиана, като я притисна до сърцето си. — Това е невъзможно. Вие единствена не знаехте тайната на Реймон. Цял Париж ще говори за нея тази вечер и вие ще се изложите. Оставете ме да понеса сама скандала. Аз няма да страдам дълго.

— Какво искате да кажете? Нима се готвите да извършите престъпление, да посегнете на живота си? Скъпо дете, вие също вярвате в бога!

— Да, госпожо, затова след три дни заминавам за остров Бурбон.

— Ела в обятията ми, скъпа дъще, ела да те благословя, бог ще те възнагради за твоята смелост…

— Надявам се — отговори Индиана, като погледна към небето.

Госпожа дьо Рамиер искаше поне да извика кола, но Индиана не се съгласи. Тя пожела да си отиде сама, без много шум. Като я виждаше тъй слаба и измъчена, майката на Реймон се плашеше, че няма да може да измине пеш толкова дълъг път.

— Не се страхувайте — успокои я Индиана. — Една дума на Реймон беше достатъчна да ми възвърне силите.

Тя се загърна в палтото си, спусна черната воалетка над лицето си и излезе от къщата през задния вход, който госпожа дьо Рамиер й показа. Щом се озова на улицата, почувствува, че краката й треперят. Струваше й се, че само след миг грубата ръка на побеснелия й мъж ще я сграбчи, ще я повали, ще я смъкне в калта. Скоро уличният шум, безгрижните хора, които преминаваха край нея, утринната хладина й възвърнаха силата и спокойствието, макар това да беше сила, изпълнена с напрежение, и спокойствие, натегнало от мрачно предчувствие — като затишие, надвиснало над морските води, от което прозорливият моряк се плаши повече, отколкото от самата буря. Тя се спусна по кея от Института до Законодателния корпус, но вместо да прекоси моста, продължи да върви безцелно покрай реката, потънала в тъпо безсмислено съзерцание.

Незабелязано се озова до водата, която влачеше парчета лед в краката й и ги разбиваше в крайбрежните камъни. Зеленикавата вода я привличаше с неудържима сила. Човек привиква и с най-страшните мисли; щом веднъж ги приеме, изпитва дори някакво удоволствие от тях. От дълго време възможността да последва примера на Нун я успокояваше в часовете на отчаяние, така че за нея самоубийството се беше превърнало в нещо като сладостно изкушение. Една единствена религиозна мисъл я беше спирала досега да се реши; но в този миг в опустошеното й съзнание нямаше никакъв проблясък. Тя едва си спомняше, че е имало някога бог, че Реймон е съществувал и вървеше все напред, приближаваше се все повече до реката като хипнотизирана, подчинявайки се инстинктивно на страданието.

Когато усети ледено студената вода, докосваща обувките й, тя сякаш се събуди от тежък сън, огледа се, видя Париж зад себе си, Сена, която течеше в краката й, отразявайки в маслените си води белите къщи и сивото небе. Постоянното движение на водата и неподвижността на земята се смесиха в обърканите й представи и изведнъж й се стори, че водата стои неподвижна, а земята бяга под краката й. В този шеметен миг тя се притисна до една стена и се наведе като омагьосана над водата, която й приличаше на твърда почва… Но изведнъж край нея залая куче, тя се разсея, остана за миг неподвижна. Дотича мъж, сграбчи я, дръпна я настрана, положи я в една изоставена лодка на брега. Индиана го погледна в лицето, но не го позна. Той се отпусна на земята в краката й, съблече палтото си и я зави с него, улови ръцете й, за да ги стопли, назова я по име.

Но тя беше прекалено слаба, за да направи каквото и да било усилие: от две денонощия не беше хапвала нито залък.

Все пак, когато вледененото й тяло се поотпусна от топлината, тя видя Ралф на колене пред себе си; той държеше ръцете й и чакаше да се свести.

— Срещнахте ли Нун? — запита тя.

После все още под влияние на своята натрапчива мисъл добави:

— Видях я, като мина по този път — и му показа реката. — Исках да я последвам, но тя вървеше много бързо, а аз нямах сила да я догоня. Като в кошмар!

Ралф я гледаше отчаяно. Струваше му се, че сам губи съзнание, мислите му се объркваха.

— Да си вървим — каза той.

— Да вървим — съгласи се тя. — Но преди това потърсете краката ми, загубих ги по камъните.

Ралф видя, че краката й са мокри и вкочанени от студ. Той я взе на ръце и я отнесе в една гостоприемна къща, където някаква добра жена се погрижи за нея и Индиана най-сетне дойде в съзнание. В това време Ралф изпрати да съобщят на господин Делмар, че е намерил жена му. Полковникът не бил в къщи. Той продължаваше да търси Индиана, изпълнен с тревога и гняв.

Ралф бе проявил съобразителност и изтича до господин дьо Рамиер; Реймон го посрещна иронично и студено. Той току-що беше легнал. Тогава Ралф си спомни за Нун и тръгна край реката, а слугата му започна да я търси в обратната посока. Офелия бързо откри следите на господарката си и отведе Ралф до мястото, където той я намери.

Малко по малко Индиана си спомни какво се беше случило през тази злополучна нощ, но напразно се мъчеше да възстанови минутите на трескавото си бълнуване. Тя не можа да обясни на Ралф за какво беше мислила един час преди това; той обаче отгатна всичко, разбра какво е почувствувала, без да я разпитва. Само улови ръката й и й каза нежно и в същото време с тържествен тон:

— Братовчедке, моля ви да ми обещаете нещо. Това ще бъде последно доказателство за приятелството ви, повече няма да ви отегчавам.

— Говорете — каза тя, — да направя нещо за вас, е единствената радост, която още ми остава.

— Закълнете ми се — помоли я Ралф — никога вече да не помисляте за самоубийство, без да ме предупредите. От своя страна и аз ви се заклевам в честта си да не ви попреча да го сторите. Само ви моля да ме предупредите. Вие знаете, че и аз не се страхувам от смъртта и неведнъж съм мислил за нея…

— Защо ми говорите за самоубийство? — запита Индиана. — Аз никога не съм искала да посягам на живота си! Винаги съм смятала това за грях, в противен случай…

— Да, но преди малко, когато ви взех на ръце, след като горкото куче (и той погали Офелия) ви бе дръпнало за роклята, вие бяхте забравили и бог, и света, и братовчед си Ралф…

Сълзи блеснаха в очите на Индиана. Тя стисна ръката на Ралф и му каза тъжно:

— Защо сте ме спрели? Сега щях да бъда вече на небето, без да съм извършила грях, защото нямаше да съзнавам какво правя.

— Знам, но аз смятам, че самоубийството трябва да бъде резултат от предварително взето решение. Ще поговорим пак за това…

Индиана потръпна. Колата, която ги отвеждаше, спря пред къщата, където тя щеше да се срещне отново с мъжа си. Нямаше сили да изкачи стълбите. Ралф я отнесе на ръце в стаята й. Прислугата им се състоеше от една камериерка, която беше отскочила до съдиите, за да клюкарствува за бягството на госпожа Делмар, и от Льолиевр, който беше отишъл в моргата, за да види труповете, донесени от сутринта. Ралф остана да се погрижи за Индиана, защото тя още не се чувствуваше добре. Рязко дръпване на звънеца извести завръщането на полковника. Тръпка на ужас и омраза премина през тялото на Индиана, тя бързо улови ръката на братовчед си и му каза:

— Моля ви се, Ралф, ако поне малко ме обичате, избавете ме от присъствието на този човек. Не искам да предизвиквам съжалението му, предпочитам гнева му пред състраданието… Не отваряйте или го отпратете; кажете му, че не са ме намерили още.

Устните й трепереха, тя не пускаше Ралф. Измъчван от две противоречиви чувства, горкият Ралф се чудеше чия страна да вземе. Делмар звънеше тъй силно, че можеше да скъса звънеца, а Индиана седеше в креслото почти в безсъзнание.

— Вие мислите само за това, че е ядосан — каза най-сетне Ралф, — а не помисляте дори за мъките му, за тревогите му; все ви се струва, че ви мрази… Ако бяхте го видели колко мъчно му беше тази сутрин!…

Индиана пусна ръката му; Ралф отиде да отвори.

— Тук ли е? — извика полковникът, като влезе. — Що за дяволска история! Досега съм тичал да я търся! Много съм й благодарен, че ми намери такова хубаво занимание. Да бъде проклета! Не искам да я видя, защото ще я убия!

— Не забравяйте, че ви чува — напомни му тихо Ралф. — Състоянието й е такова, че не може да понесе никакво вълнение. Овладейте се!

— Да бъде трижди проклета! — изрева полковникът. — Хубаво ме развълнува от сутринта! Добре, че имам нерви като въжета! Кажете ми, ако обичате, кой от нас е по-обиден, по-уморен и по-болен, аз или тя? Къде я намерихте и какво правеше? Заради нея оскърбих ужасно онази стара глупачка дьо Карважал, която ми отговаряше двусмислено и ме обвиняваше, че аз съм бил виновен за щуротиите на племенницата й… Дявол да го вземе, просто съм смазан от умора!

Делмар наговори всичките тези приказки с пресипнал и груб глас, седнал на един стол в преддверието; той изтри челото си — беше се изпотил въпреки студа; повтаряше, проклинайки непрекъснато, колко се е уморил, как се безпокоил, колко се измъчвал; задаваше хиляди въпроси и, за щастие, не слушаше отговорите, защото горкият Ралф не умееше да лъже и се чудеше какво да каже на полковника, за да го успокои. Той седеше до една маса невъзмутим и безмълвен, сякаш нямаше нищо общо с тревогата на тези двама души, докато всъщност изживяваше всичко това много по-тежко от тях.

Като чу проклятията на мъжа си, Индиана се почувствува по-силна, отколкото си мислеше. Тя предпочиташе той да избухне гневно, защото това я оправдаваше в собствените й очи, отколкото да прояви великодушие, тъй като щеше да изпита угризения. Изтри сълзите си и събра последните остатъци от силите си, без да се замисля, че още биха могли да й потрябват — толкова й беше опротивял животът. Когато мъжът й се приближи до нея, властен и груб, самообладанието й го изненада — той почувствува, че тя е по-силна от него и промени тона и изражението си. Опита се да се държи с хладно достойнство като нея, но, разбира се, не успя.

— Ще благоволите ли да ми кажете, госпожо — запита той, — къде прекарахте сутринта, а може би и нощта?

От това „може би“ Индиана разбра, че са открили късно отсъствието й. Тя стана по-уверена и отговори:

— Не, господине, нямам намерение да ви съобщя.

Делмар позеленя от яд и изненада.

— Нима? — възкликна той с треперещ глас — Наистина ли смятате да скриете от мен?

— Няма да ви отговоря — каза тя с леден тон, — защото искам да ви докажа, че нямате право да ми задавате такива въпроси.

— Нямам право ли, дявол да ви вземе! Кой е господарят тук, вие или аз? Кой носи рокля и трябва да се подчинява? Искате да ме сложите под чехъл! Няма да го бъде, любезна моя!

— Знам, че аз съм робиня, а вие сте господар. Според законите на тази страна вие сте мой владетел. Можете да вържете ръцете и краката ми, да ме оковете във вериги, да се разпореждате с моите действия. Притежавате правото на по-силния и обществото ви закриля; но върху волята ми, господине, вие нямате никаква власт, само бог може да я превие. Опитайте се да откриете закон, затвор или уред за измъчване, за да ме подчините! Все едно да затворите въздуха или да уловите празното пространство.

— Млъкнете, глупава и дръзка жена! Всичките тези приказки, взети от романите, съвсем ни отегчиха.

— Вие можете да ми заповядате да мълча, но не можете да ме възпрете да мисля.

— Глупава гордост, жалка самомнителност! Вие злоупотребявате със съжалението, което предизвиквате, но скоро ще се убедите, че не е толкова трудно да бъде усмирен „силният ви характер“.

— Не ви съветвам да опитвате. Ще си загубите спокойствието, а достойнството ви нищо няма да спечели от това.

— Сигурна ли сте? — запита той, като стисна силно ръката й.

— Сигурна съм — отговори тя, без да промени изражението си.

Ралф направи две крачки, улови ръката на полковника с желязната си ръка, изви я като тръстика и му каза спокойно.

— Няма да допусна да падне нито едно косъмче от главата на тази жена.

Делмар изпита непреодолимо желание да се хвърли върху него, но почувствува, че не е прав, а той най-много от всичко се боеше да не се черви от постъпките си. Затова се сдържа и каза само:

— Не се бъркайте в чужди работи.

После отново се обърна към жена си.

— И тъй, госпожо — каза той, като притисна ръка до гърдите си, за да не я удари, — вие открито се обявявате срещу мене и отказвате да ме последвате на остров Бурбон? Искате да се разделим? Добре, дявол да го вземе, аз също…

— Вече не желая да се разделим — отговори тя. — Вчера мислех друго, но тази сутрин промених мнението си. Вие си послужихте със сила, като ме затворихте в стаята. Излязох през прозореца, за да ви докажа, че цялата ви власт не представлява нищо, щом не можете да подчините волята на една жена. За няколко часа отхвърлих вашия деспотизъм; вдъхнах въздуха на свободата, за да ви докажа, че морално вие не сте мой господар и че на земята аз завися само от себе си. Докато се разхождах, размислих и реших, че дългът и съвестта ми ме задължават да се върна при вас; върнах се по моя воля. Братовчед ми ме придружи, а не ме доведе. Ако не желаех да го последвам, уверявам ви, той не би могъл да ме убеди. И така, господине, не си губете времето и не се опитвайте да ме убеждавате в противното; никога няма да успеете. Вие загубихте това право от мига, когато започнахте да действувате със сила. Пригответе се за отпътуване; готова съм да ви последвам. Не защото такава е вашата воля, а защото такова е моето намерение. Можете да се разпореждате с мене, но аз винаги ще се подчинявам само на себе си.

— Много ми е мъчно, че разумът ви е така разбъркан! — каза полковникът, като сви рамене.

И се оттегли в стаята си, за да сложи в ред книжата си, доволен дълбоко в душата си от решението на госпожа Делмар и без да се страхува от нови усложнения. Защото вярваше на думата й, макар и да презираше възгледите й.