Жорж Санд
Индиана (2)

II

Двете лица, които назовахме Индиана Делмар и сър Ралф, или ако предпочитате господин Родолф Браун, продължиха да седят един срещу друг така спокойни и студени, сякаш съпругът беше при тях. Англичанинът дори не помисли да се оправдава, а госпожа Делмар чувствуваше, че няма сериозна причина да го упрекне; той се бе намесил в разговора с добро намерение. Все пак накрая тя се насили да прекъсне мълчанието и се реши да го посмъмри.

— Не беше красиво от ваша страна, драги Ралф — каза тя. — Нали ви бях забранила да повтаряте думите, изплъзнали ми се в момент на болка, а господин Делмар е последният човек, когото бих желала да осведомя за болестите си.

— Не ви разбирам, скъпа — отговори сър Ралф. — Вие сте болна, а не желаете да се лекувате. Наложи ми се да избирам между двете възможности: да ви загубя или да предупредя мъжа ви.

— Да — усмихна се тъжно госпожа Делмар, — и, разбира се предпочетохте да предупредите върховната власт!

— Грешите, наистина грешите, повярвайте ми, като се гневите така срещу полковника; Той е честен, достоен човек.

— Кой е казал обратното, сър Ралф?…

— Как кой? Вие самата, без да искате, Вашата тъга, болезненото ви състояние и, както сам той отбеляза, зачервените ви очи говорят на всички всеки миг, че не сте щастлива…

— Мълчете, сър Ралф! Отивате твърде далеч. Не съм ви разрешила да си позволявате толкова много.

— Виждам, че ви ядосвам, но какво да правя! Не умея. Не зная тънкостите на вашия език и освен това имам нещо много общо с мъжа ви, нямам представа, както и той, какво трябва да кажа на жените нито на английски, нито на френски, за да ги утеша. Друг някой би ви дал възможност да разберете без много приказки мисълта, която аз изразявам тъй непохватно, би намерил начин да спечели доверието ви, което се затваря пред мен. Не за пръв път откривам, във Франция особено, че придават по-голямо значение на думите, отколкото на мислите. А жените предпочитат…

— О, вие страшно презирате жените, драги Ралф. Аз съм тук сама срещу двама; трябва да се примиря с мисълта, че никога няма да бъда права.

— Дай ни доказателство, че ние грешим, братовчедке, бъди като преди здрава, весела, свежа, жизнерадостна; припомни си остров Бурбон и нашето прелестно кътче Берника, и нашата дружба, на толкова години, на колкото си ти…

— Спомням си също и баща си… — подчерта тъжно Индиана, като подаде ръка на Ралф.

Двамата потънаха в дълбоко мълчание.

— Индиана — обади се след малко Ралф, — щастието винаги зависи от нас. Често трябва само да протегнем ръка, за да го уловим. Какво ти липсва? Имаш добро положение, което може би е за предпочитане пред богатството, чудесен съпруг, който те обича от цялото си сърце и, осмелявам се да добавя, искрен и предан приятел…

Госпожа Делмар леко стисна ръката на сър Ралф, но не промени позата си; остана със сведена глава, втренчила овлажнелите си очи във вълшебната игра на жаравата.

— Вашата тъга, скъпа приятелко — продължи сър Ралф, — се дължи на болезненото ви състояние; кой от нас може да избегне тъгата, сплина? Огледайте се, ще видите, че мнозина ви завиждат и с право. Човекът е така устроен, винаги да се стреми към онова, което му липсва…

Ще спестя на читателя множеството банални умозаключения, които добрият сър Ралф изреди с еднообразен и дотеглив като мислите му тон. И то не защото беше глупак, а защото не беше вещ по тези въпроси. Не му липсваха нито здрав разум, нито опит; но да утешава жена, беше, както сам той признаваше, извън възможностите му. Освен това той така малко разбираше мъката на другите, че дори при най-добро желание да намери лек, всъщност само подлютяваше раната. Чувствуваше добре колко е непохватен, затова рядко показваше, че забелязва огорченията на приятелите си; и в този случай трябваше да направи неимоверни усилия, за да изпълни това, което смяташе за най-мъчителния дълг на дружбата.

Като забеляза, че госпожа Делмар едва го слуша, той млъкна и сега в стаята се носеха хилядите гласчета, шепнещи в разгорилите се дърва, жалната песен на разпалената, запламтяла цепеница, пращенето на кората, която се сгърчва, преди да разцъфне, и леките фосфоресциращи избухвания на дървесината, разпръскващи синкав пламък. От време на време кучешки вой се смесваше със слабото свистене на вятъра, промъкващ се през процепите на вратата, и с шума на дъжда, който шибаше стъклата. Може би това беше една от най-тъжните вечери на госпожа Делмар в малкия й замък в Бри.

Пък и някакво смътно очакване тегнеше над тази впечатлителна душа, над тази жена, цяла изтъкана от нерви. Слабите същества живеят вечно обзети от страхове и предчувствия. Госпожа Делмар като всички креолки беше болезнено нервна, преследвана от суеверия; нощните съзвучия, промените в лунната светлина й предвещаваха разни събития, предвещаваха близки нещастия, а нощта, изпълнена с тайни призраци, шепнеше на тази мечтателна и тъжна жена с глас, който само тя умееше да разбира и да тълкува според своите страхове и страдания.

— Може би ще ме помислите за луда — каза тя, като издърпа ръката си, която сър Ралф още държеше, — но чувствувам, че ни заплашва беда. Опасност е надвиснала над някого… сигурно над мене… разберете ме, Ралф, аз се вълнувам, струва ми се, че ще настъпи голяма промяна в съдбата ми… Страх ме е — потръпна тя, — лошо ми е.

Устните й побеляха, както и бузите. Сър Ралф, уплашен не от предчувствията й, на които гледаше като на признаци на голяма физическа слабост, а от смъртната й бледост, дръпна бързо звънеца, за да извика някого на помощ. Никой не се отзова, а Индиана все повече отпадаше; Ралф, изплашен, я премести по-далече от огъня, положи я върху един лежащ стол и се засуети, завика слугите, потърси вода, благовонни соли; не намери нищо, щеше да скъса звънците, загуби се из лабиринта на тъмните стаи, кършейки ръце от нетърпение и яд към самия себе си.

Най-сетне се сети да отвори остъклената врата към парка и да извика Льолиевр и креолката Нун, камериерката на госпожа Делмар.

Нун дотича скоро от една от най-тъмните алеи на парка и бързо запита дали госпожа Делмар се чувствува по-зле от обикновено.

— Много зле — отговори сър Браун.

Двамата влязоха в салона и се помъчиха да свестят припадналата госпожа Делмар — той, суетейки се неловко и непохватно, тя, със сръчността и умението на предана жена.

Нун беше млечна сестра на госпожа Делмар; двете бяха израснали заедно и нежно се обичаха. Нун, висока и силна, пращяща от здраве, жизнена, подвижна, креолка с буйна, пламтяща кръв, затъмняваше с цъфтящата си хубост бледата, крехка красота на госпожа Делмар;но добротата и силната им привързаност една към друга унищожаваха помежду им всяка женска завист.

Първото нещо, което видя госпожа Делмар, когато дойде на себе си, бяха опънатите черти на камериерката, разбърканите й влажни коси и тревогата й.

— Успокой се, горкичката ми — каза й тя с глас, изпълнен с доброта. — Моята болест ти се отразява по-лошо, отколкото на мене самата. Хайде, Нун, помисли за себе си: ти слабееш и плачеш, а трябва да живееш, миличка Нун, животът е пред тебе, тъй весел и красив!

Нун притисна пламенно ръката на госпожа Делмар до устните си и като обезумяла се огледа ужасено.

— Боже мой! — каза тя. — Госпожо, знаете ли защо е в парка господин Делмар?

— Защо? — повтори Индиана и слабата руменина, появила се по бузите й, изчезна. — Чакай, не се сещам вече… Ти ме плашиш! Какво се е случило?

— Господин Делмар — обясни Нун, заеквайки — разправя, че имало крадци в парка. Той обикаля с Льолиевр и двамата са с пушки…

— И какво от това? — запита Индиана, която сякаш беше очаквала да чуе някаква ужасна новина.

— Как какво, госпожо? — закърши ръце като обезумяла Нун. — Не е ли ужасно да си помислиш само, че ще убият човек?…

— Да убият човек! — извика госпожа Делмар и стана ужасена като разтревожено дете, доверчиво заслушано в приказките на бавачката си.

— Ах, да, те ще го убият! — като сдържаше риданията си, изплака Нун.

„Тези две жени са луди — помисли сър Ралф, който гледаше удивен странната сцена. — Впрочем — добави той на себе си — всички жени са луди.“

— Нун, какво приказваш? — поде госпожа Делмар. — Нима и ти вярваш, че има крадци?

— О, да бяха крадци! А то сигурно е някой беден селянин, дошъл да открадне наръч дърва за семейството си.

— Наистина би било ужасно! Но е малко вероятно. Толкова лесно е във Фонтенбло, в началото на гората да се откраднат дърва, че никой няма да се спусне да краде в парк, ограден със стени… Точно така! Господин Делмар няма да намери никого в парка. Успокой се…

Нун обаче не слушаше; тя сновеше от прозореца на салона до лежащия стол на господарката си, дебнеше и най-малкия шум, сякаш се чудеше дали да изтича след господин Делмар, или да остане при болната.

Безпокойството й се стори така странно и неуместно на господин Браун, че той излезе от обичайното си спокойствие и като стисна силно ръката й, каза:

— Да не сте си загубили ума? Не виждат ли, че плашите господарката си и вашите глупави страхове страшно я тревожат.

Нун не го чуваше; тя гледаше господарката си, която трепереше, сякаш беше засегната от електрически ток. Почти в същия миг пушечен изстрел разтърси стъклата на салона и Нун падна на колене.

— Що за глупави женски страхове! — възкликна отегчено сър Ралф. — Сигурно ей сега ще ви донесат победоносно някой убит из засада заек и тогава самите вие ще се надсмеете на себе си.

— Не, Ралф — каза госпожа Делмар, като се отправи с решителна крачка към вратата. — Убедена съм, че е пролята човешка кръв.

Нун нададе пронизителен писък и се строполи на пода. Тогава чуха гласа на Льолиевр, който викаше откъм парка:

— Улучен! Улучен! Добро попадение, господин полковник! Злосторникът е повален!

Сър Ралф започна да се безпокои. Той последва госпожа Делмар. Няколко мига по-късно донесоха под колонадата на къщата окървавен човек, който не даваше признаци на живот.

— Без много шум! Без викове! — заповяда със сурова радост полковникът на слугите си, които се суетяха изплашени около ранения. — Това е шега, пушката ми беше заредена със сачми. Мисля дори, че не го улучих; падна от страх.

— А тази кръв, господине? — запита госпожа Делмар и в гласа й звучеше дълбок упрек. — От страх ли тече?

— Защо сте тук, госпожо? — извика господин Делмар. — Какво правите тук?

— Дойдох, за да поправя, както ми повелява дългът, злото, което вие сте причинили, господине — отговори тя студено.

И пристъпвайки към ранения със смелост, каквато никой от присъствуващите не се бе решил да прояви, тя доближи до лицето му запалена свещ.

Тогава вместо очаквания бедняк в жалки дрипи всички видяха млад човек с благородно лице, грижливо облечен, в ловджийски костюм. Ръката му беше леко ранена; разкъсаните дрехи обаче и припадъкът му показваха, че е паднал лошо.

— Точно така! — каза Льолиевр. — Падна от двадесет фута височина. Прекрачваше стената, когато полковникът го улучи и няколко сачми или може би малко сол в дясната ръка му попречиха да се задържи. Видях го, като се строполи, и дори не се опита да избяга, горкият.

— Просто да не повярваш — забеляза една от прислужниците, — че човек може да се забавлява с кражби, след като е толкова хубаво издокаран!

— И джобовете му са пълни със злато! — добави друг прислужник, който беше разкопчал жилетката на мнимия крадец.

— Странно — учуди се и полковникът, който гледаше не без вълнение човека, проснат пред него. — Ако е мъртъв, не е моя грешката; прегледайте ръката му, госпожо, и ако намерите дори една сачма…

— Бих искала да ви вярвам, господине — отговори госпожа Делмар, която проверяваше внимателно, хладнокръвно, запазила присъствие на духа, за каквото никой не би я сметнал за способна, пулса и туптенето на шийните артерии. — Наистина — добави тя — той не е мъртъв и му е необходима бърза помощ. Този човек не прилича на крадец и заслужава може би грижи; а дори да не ги заслужава, нашият дълг на жени ни повелява да му ги окажем.

След това госпожа Делмар нареди да пренесат ранения в билярдната зала, която беше най-близо. Съединиха няколко пейки, постлаха върху тях дюшек и Индиана, подпомогната от своите прислужници, превърза болната ръка, докато сър Ралф, който разбираше от хирургия, му пусна кръв.

През това време полковникът, смутен, защото не знаеше как да се държи, се беше озовал в положението на човек, който се е показал по-лош, отколкото е имал намерение. Той чувствуваше нужда да се оправдае пред очите на другите или по-скоро да накара другите да го видят през неговите собствени очи. Остана под колонадата сред прислужниците си и взе участие в дългите разпалени, многословни и ненужни коментарии, каквито обикновено се правят в такива случаи. Льолиевр за двадесети път разказваше с най-големи подробности как е протекло всичко: изстрелът, падането и последиците; а полковникът, станал отново добродушен сред своите хора, както обикновено след като е излял яда си, приписваше грозни намерения на човека, който се беше промъкнал в частна собственост през нощта, прескачайки стените. Всички бяха на мнението на господаря, когато градинарят го дръпна настрана и му каза, че крадецът приличал като две капки вода на младия собственик, който току-що се бил настанил в съседство и когото той видял преди три дни да разговаря с госпожица Нун на селския празник в Рюбел.

Тези обяснения дадоха нова насока на мислите на господин Делмар. По широкото му лъскаво и плешиво чело изпъкна голяма вена, чиято поява при него беше предвестник на буря.

„Дявол да го вземе! — каза си той, като стисна юмруци. — Госпожа Делмар проявява твърде голямо внимание към този франт, който прескача стените, за да дойде у дома.“

И той влезе в билярдната блед и треперещ от гняв.