Жорж Санд
Индиана (19)

XIX

Индиана вече не упрекваше Реймон; той се защищаваше така лошо, че тя се страхуваше да не се убеди напълно в неговата вина. Страхуваше се не да не бъде излъгана, а да не бъде изоставена. Не можеше да се откаже от вярата си в него, от надеждите си за бъдещето, от обещанията му; животът между господин Делмар и Ралф й беше станал тъй отвратителен, че ако не разчиташе скоро да се изтръгне от властта на тези двама мъже, сигурно би се удавила. Тя мислеше често за това; казваше си, че ако Реймон постъпи с нея, както бе постъпил с Нун, ще й остане само една възможност — да последва Нун. Тази мрачна мисъл неотстъпно я преследваше и дори в известен смисъл й доставяше удоволствие.

Междувременно датата на тяхното заминаване наближаваше. Полковникът като че изобщо не очакваше съпротива от страна на жена си; по цели дни подреждаше работите си; изплащаше едно по едно задълженията си; госпожа Делмар спокойно наблюдаваше тези приготовления — беше сигурна в себе си и в своята решителност. Тя също се подготвяше да се бори срещу предстоящите трудности. Преди всичко се постара да си осигури подкрепата на леля си госпожа дьо Карважал; призна й, че не желае да замине и старата маркиза, която възлагаше големи надежди на красотата на племенницата си, за да бъде желана гостенка навсякъде, заяви, че дълг на полковника е да остави жена си във Франция; каза, че ще бъде истинска диващина той да я изложи на такова уморително и опасно пътуване, след като едва се е почувствувала малко по-добре, така че много по-разумно било той да отиде да оправи сам работите си, а Индиана да остане при старата си леля, за да се грижи за нея. Господин Делмар прие отначало тези намеци на старата жена като празни приказки; скоро обаче схвана, че тя не се шегува, тъй като съвсем ясно му даде да разбере, че завещанието й ще зависи от това. Делмар, като човек, който цял живот беше работил неуморно, за да печели, обичаше парите, но беше горд по характер; той заяви решително, че жена му на всяка цена ще замине с него. Маркизата беше убедена, че парите са най-важното нещо в живота на всеки здравомислещ човек, затова не сметна този отговор за последната дума на господин Делмар; тя продължи да насърчава съпротивата на племенницата си, като й обеща да я вземе под свое покровителство и да я извини пред обществото. Само такава покварена от интриги и властолюбие жена, двулична, със сърце, опорочено от лъжливи чувства, би могла да си затваря очите пред истинските причини, поради които Индиана не искаше да замине. Любовта й към господин дьо Рамиер беше вече тайна само за мъжа й; но тъй като Индиана още не бе дала повод за скандал, всички злословеха под сурдинка и госпожа дьо Карважал беше чула доста приказки по този повод. Но това ласкаеше старата тщеславна глупачка, защото единственото й желание беше племенницата й да бъде на „мода“ в обществото и любовта на Реймон й се струваше хубаво начало. И все пак госпожа дьо Карважал се отличаваше от жените по време на Регентството; Реставрацията беше издигнала на почит добродетелта сред дамите с нейния манталитет; и тъй като в двора беше необходимо безупречно „поведение“, маркизата ненавиждаше скандалите, които погубват и разоряват хората. По времето на мадам Дюбари не би се показала така строга, но в сегашния двор проявяваше превзета почтеност. Разбира се, само привидно за пред хората; възмущаваше се и се отнасяше с презрение само към прояви, които добиваха гласност, и никога не съдеше, преди да узнае края на интригата. Оправдаваше съпружеските изневери, които не излизаха наяве. В нея заговорваше испанката, когато трябваше да преценява потайни любовни страсти; виновни бяха само онези, които не съумяваха да прикрият чувствата си. Така че Индиана, страстна, но целомъдрена, влюбена, но въздържана, беше прекрасен обект за госпожа дьо Карважал, обект, с който си заслужаваше да се заеме; жена като Индиана беше в състояние да покори най-влиятелните хора в това лицемерно общество и да се справи с най-деликатни поръчения. Маркизата смяташе да се възползува от нейната душевна чистота и от пламенното й въображение. Горката Индиана! За щастие, съдбата разруши надеждите на госпожа дьо Карважал и увлече Индиана по пътя на страданията, така че тя избягна опасното покровителство на леля си.

На Реймон му беше безразлично какво ще стане по-нататък с Индиана. Тази любов го беше уморила, беше му дошла до гуша. А когато човек започне да скучае, това означава, че любовта си е отишла безвъзвратно. За щастие, Индиана изживяваше последните дни на илюзиите си и не разбираше нищо.

Една сутрин, като се върна от бал, Реймон завари госпожа Делмар в стаята си. Тя беше отишла в дома му в полунощ; чакаше го от пет часа. Времето беше много студено. Индиана стоеше до незапалената камина, подпряла глава с ръка, измъчвана от студ и безпокойство, изпълнена с онова мрачно търпение, на което я беше научил животът. Когато той влезе, тя вдигна глава; застинал от изненада, Реймон не прочете по бледото й лице нито досада, нито упрек.

— Чаках ви — каза тя тихо. — От три дни не сте идвали, а през това време станаха неща, които трябва да узнаете колкото може по-скоро; излязох снощи от къщи, за да ви ги кажа.

— Каква невероятна непредпазливост! — възкликна Реймон, като затвори грижливо вратата зад себе си. — Прислужниците ми знаят, че сте тук! Те ми съобщиха за вас.

— Аз не съм се крила — отговори тя студено — и мисля, че „непредпазливост“ не е най-подходящата дума, която можете да употребите.

— Казах непредпазливост, а всъщност би трябвало да кажа лудост!

— А аз бих казала смелост. Но какво значение има това. Слушайте, господин Делмар смята да замине за Бордо след три дни, а оттам за колониите. Ние с вас се бяхме условили, че вие ще ме запазите, ако той реши да прибегне до насилие. Няма съмнение, че ще стане така, защото снощи, когато му заявих, че няма да замина с него, той ме заключи в стаята. Излязох през прозореца, вижте, ръцете ми са цели в кръв. В този момент сигурно ме търсят; но Ралф е в Белрив и няма да може да каже къде съм. Реших да се крия, докато на господин Делмар му мине ядът и ме остави на мира. Мислили ли сте къде да ми осигурите убежище и как да подготвите бягството ми? Отдавна не съм ви виждала сам и не зная какви са намеренията ви. Веднъж обаче, когато се усъмних във вашата решителност, вие ми казахте, че не признавате любов без доверие; убедихте ме, че никога не сте се съмнявали в мене, доказахте ми, че съм несправедлива, и тогава, страхувайки се да не бъда недостойна за вас, аз отхвърлих всички детински подозрения, постарах се да не проявявам женска дребнавост, която така принизява любовта. Понесох с примирение кратките ви посещения, принудените разговори, старанието ви да избегнете каквото и да било обяснение, запазих вярата си във вас; небето ми е свидетел, че когато безпокойство и страх разяждаха сърцето ми, аз ги отхвърлях като престъпни мисли. Днес идвам да потърся награда за вярата си; часът настъпи, кажете, приемате ли моята жертва?

Нещата се развиваха страшно бързо, Реймон почувствува, че няма сили да се преструва повече. Отчаян, вбесен, че е попаднал в собствения си капан, той загуби власт над себе си и се впусна в груби и просташки проклятия.

— Вие сте луда! — извика той, като се хвърли в едно кресло. — Как сте си представяли любовта? Кажете ми, моля ви се, от кой роман, написан за камериерки, сте изучавали обществото?

Но изведнъж замлъкна, усети, че отива прекалено далеч, и се помъчи да намери други думи да я отпрати, без да я обижда.

Индиана обаче стоеше спокойна като човек, готов всичко да изслуша.

— Продължавайте — каза тя, като скръсти ръце, сърцето й замираше. — Слушам ви! Сигурно имате да ми кажете още много неща.

„Пак трябва да развихря въображението си, да изиграя още една любовна сцена!“ — помисли си Реймон и скочи бързо.

— Никога, никога няма да приема подобна жертва! — извика той. — Когато те уверявах, че имам сили за това, аз съм се хвалел, Индиана, или по-скоро съм се клеветял; защото само подлец може да се реши да изложи на позор честта на жената, която обича! Ти не познаваш живота и не разбра колко опасен е подобен план, а аз се боях да не те загубя и не исках да размишлявам…

— Затова пък сега много трезво размишлявате — каза тя, като дръпна ръката си, която той се помъчи да улови.

— Индиана — възрази той, — нима не виждаш, че със своя героизъм ти ме тласкаш към безчестие, че ме осъждаш, защото искам да остана достоен за твоята любов. Би ли могла да ме обичаш, наивна и неопетнена каквато си ти, ако пожертвувам живота ти заради удоволствията си, доброто ти име заради насладата?

— Вие сам си противоречите — каза Индиана. — Ако остана при вас и ви даря щастие, какво значение има за вас мнението на околните? На хорското мнение ли държите повече или на мене?

— Ах, Индиана, не заради себе си държа на хорското мнение!…

— Тогава, значи, държите на него заради мене? Предвидих, че ще разсъждавате така и за да ви освободя от всякакви угризения, взех инициативата в свои ръце. Не дочаках вие да ме отведете от семейството ми и дори не се посъветвах с вас, преди да напусна дома си. Сега решителната крачка вече е направена и вие няма в какво да се упреквате. Аз вече загубих честта си, Реймон. Докато ви чаках, отброих часовете, които отбелязват моя позор. Сега, когато зараждащият се ден хвърля бледите си лъчи върху моето чело, също тъй неопорочено, както и преди, в хорските очи аз съм вече пропаднала жена. До вчера все още можех да намеря съчувствие в сърцата на жените, но днес в тях ще има само презрение за мен. Аз прецених всичко това, преди да действувам.

„Отвратителна женска предвидливост!“ — помисли си Реймон.

И започна да я разубеждава като съдебен изпълнител, дошъл да описва мебелите.

— Вие преувеличавате значението на постъпката си — каза той ласкаво, с бащински тон. — Не, драга приятелко, нищо още не е загубено, макар че сте постъпили глупаво. Ще заповядам на прислугата да мълчи.

— А можете ли да заповядате на моите прислужници да мълчат, след като сигурно ме търсят тревожно в този миг? Как мислите, дали мъжът ми ще се съгласи да запази мирно и тихо тайната ми? Мислите ли, че ще ме приеме утре, след като съм прекарала цяла нощ под вашия покрив? Може би ще ме посъветвате да се върна при него, да се хвърля в краката му и да го помоля за милостта отново да ми окачи веригата, верига, която разби целия ми живот и унищожи младостта ми! Нима без съжаление ще се съгласите да видите как се връща във властта на друг любимата жена, над чиято съдба сте господар, когато можете да я запазите за цял живот в обятията си, когато тя е във ваша власт и ви предлага да остане завинаги с вас! Не ви ли е тежко, не се ли страхувате да я върнете на този неумолим деспот, който може би я чака, за да я убие?

Реймон бързо размисли. Настанала беше минутата да овладее тази горда жена; едва ли друг път щеше да му се удаде подобен случай. Тя беше дошла да му поднесе всички жертви, от които той нямаше нужда, и стоеше пред него, изпълнена с високомерната увереност, че се излага единствено на опасността, която сама беше предвидила. Реймон се чудеше как да се отърве от нейната неизмолена самопожертвувателност или поне да се възползува колкото може от нея. Той се смяташе за приятел на господин Делмар и държеше твърде много на доверието му, за да похити жена му, затова щеше да се задоволи само да я съблазни.

— Имаш право, моя Индиана — извика той пламенно, — ти отново ме възвръщаш на самия мене, събуждаш всички мои възторзи, които бях задушил при мисълта за предстоящите опасности и от страх да не ти навредя. Прости ми детинската предпазливост и разбери колко нежност и истинска любов бяха заключени в нея. Но твоят нежен глас отново възпламени кръвта ми, жарките ти думи запалиха сърцето ми! Прости, прости ми, че можах да помисля за друго в този блажен миг, когато ти си моя, накарай ме да забравя всички опасности, които ни заплашват, остави ме да ти благодаря на колене за щастието, което ми даряваш. Позволи ми да изживея с цялата си душа този час на наслада, когато мога да остана в краката ти, час, който не бих могъл да заплатя дори с живота си. Нека да дойде, нека да се опита да те изтръгне от обятията ми твоят глупав мъж, който те затваря в стаята ти, а после заспива доволен от грубостта и простащините си! Нека да дойде да те вземе от ръцете ми, мое съкровище, мой живот! Отсега нататък ти вече не му принадлежиш, ти си моя любима, моя приятелка, моя любовница!…

Говорейки така, Реймон постепенно сам се вдъхнови от думите си, както му се случваше, когато се мъчеше да убеди някого в чувствата си. Напрегнато, романтично, изпълнено с опасности положение! Реймон обичаше рисковете като истински потомък на рицарите. При всеки шум, долитащ от улицата, му се струваше, че чува стъпките на съпруга, идващ да търси жена си, жаден да пролее кръвта на съперника си. Да търси любовни наслади във възбуждащите вълнения на подобно положение, беше удоволствие, достойно за Реймон. За четвърт час той пак обикна страстно госпожа Делмар; разпиля пред нея целия чар на пламенното си красноречие. Той говореше тъй убедително, играеше тъй искрено… за този човек с богато въображение любовта беше изящно изкуство! Така добре разигра тази сцена на страстта, че започна сам да си вярва. Срам за тази глупава жена! Тя се отдаде с наслада на лъжливите му уверения, почувствува се щастлива, засия от надежда и радост. Прости му всичко и беше готова да направи каквото той поиска. Но Реймон сам разруши постигнатото с прекалено голямата си прибързаност. Ако беше съумял да задържи поне едно денонощие Индиана в това положение, тя може би щеше да му се отдаде. Но денят се събуждаше ярък и блестящ, той изливаше потоци светлина в стаята и уличният шум все повече и повече се усилваше. Реймон хвърли поглед към часовника, който показваше седем.

„Време е да свършим с цялата тази история — помисли си той. — Делмар може да се яви всеки миг, необходимо е да я убедя доброволно да се прибере в къщи.“

Той стана по-настойчив и по-малко нежен; устните му побеляха от страст и нетърпение, целувките му станаха груби, почти гневни. Индиана се уплаши. Някакъв добър ангел сякаш разпери криле над нейната трепетна и смутена душа, тя се съвзе и отблъсна нападките на хладния и егоистичен порок.

— Оставете ме — каза тя, — не желая да ви отстъпя от слабост, след като можех да ви се отдам от любов или благодарност. Не ви са нужни повече доказателства за чувствата ми. Моето присъствие тук е достатъчно убедително доказателство, че ви поверявам живота си. Но позволете ми да запазя съвестта си чиста, за да се боря срещу пречките, които още ни разделят. Аз имам нужда от твърдост и спокойствие.

— За какво ми говорите? — извика гневно Реймон, който не слушаше, възмутен от съпротивата й. И загубвайки окончателно власт над себе си в миг на раздразнение и досада, той грубо я отблъсна и закрачи из стаята, задъхан, с пламнала глава; после си наля от едно шише пълна чаша с вода и я изпи наведнъж; това го успокои и охлади страстта му. Той погледна иронично Индиана и каза:

— И така, госпожо, време е да си вървите.

Най-сетне лъч светлина достигна до Индиана и й разкри цялата душа на Реймон.

— Вие сте прав — каза тя и тръгна към вратата.

— Забравихте си наметката и кожата — каза той.

— Вярно — отговори тя, — следите от моето присъствие могат да ви изложат.

— Какво дете сте! — възкликна той медено любезно, като я загърна грижливо с наметката. — Знаете чудесно колко ви обичам, но наистина като че ли ви доставя удоволствие да ме измъчвате, да ме подлудявате! Чакайте да извикам файтон. Бих ви изпратил до вас, но това би означавало да ви погубя?

— А мислите ли, че аз вече не съм се погубила? — запита го тя горчиво.

— Не, скъпа — отговори Реймон, който мечтаеше само за едно — колкото се може по-скоро да се отърве от нея. — Сигурно не са забелязали, че ви няма, щом още никой не е дошъл да ви потърси тук. Макар че мен сигурно ще ме заподозрат последен! Съвсем естествено е да ви подирят у всички ваши познати. Освен това можете да поискате закрила от леля си. Съветвам ви дори да се обърнете към нея. Тя ще съумее да се справи. Ще ви повярват, че сте прекарали нощта при нея…

Госпожа Делмар не го слушаше. Тя гледаше с безсмислен поглед яркото червено слънце, което се издигаше над блесналите покриви.

Реймон се опита да я изтръгне от това съзерцание. Тя се обърна към него, но като че ли не го позна. Бузите й бяха зеленикави, а пресъхналите й устни бяха като сковани.

Той се уплаши. Спомни си за самоубийството на Нун и изпадна в ужас; не знаеше какво да предприеме и се страхуваше да не стане за втори път престъпник в собствените си очи, но се чувствуваше напълно изтощен и не можеше да я лъже повече, затова грижливо я настани в креслото, затвори я в стаята и се качи на другия етаж при майка си.