Жорж Санд
Индиана (18)

XVIII

Плановете на господин Делмар напълно съвпадаха с желанията на Реймон; той предвиждаше, че тази любов, която му беше омръзнала, за в бъдеще можеше да му донесе само неприятности и усложнения, затова остана доволен, като видя, че събитията се подреждат благоприятно и ще го избавят от досадните и нежелателни последствия на една отшумяла любовна интрига. На него му оставаше само да се възползува от последните вълнения на госпожа Делмар и след това да остави на благосклонната съдба грижата да го освободи от нейните сълзи и упреци.

И така, той се отправи на другия ден за Лани с намерението да доведе екзалтацията на тази нещастна жена до връхната й точка.

— Знаете ли, Индиана — каза той, като пристигна, — каква роля ми определи вашият съпруг? Наистина странна поръчка! Аз трябва да ви моля да заминете за остров Бурбон, да ви придумам да ме напуснете, сам да разбия сърцето и живота си! Как мислите, сполучливо ли е избрал той своя адвокат?

Но мрачната сериозност на госпожа Делмар сдържа фалшивите излияния на Реймон.

— Защо ми говорите за всичко това? — запита го тя. — Страхувате се да не се оставя да ме уговорите ли? Страхувате се да не се подчиня? Успокойте се, Реймон, аз вече взех решение. Две нощи го обмислях от всички страни. Знам какво ми предстои. Знам с какво трябва да се боря, какво трябва да пожертвувам и какво трябва да пренебрегна. Готова съм да премина през това тежко изпитание на съдбата. Нима вие няма да бъдете моя опора и мой водач?

Реймон се изплаши за миг от това хладнокръвие и почти повярва на безумните й заплахи, но после се помъчи да се убеди, че Индиана съвсем не го обича толкова, а постъпва така, защото подобна приповдигнатост й напомня прочетеното в книгите. И за да не остане по-назад от романтичната си възлюбена, той се впусна в пламенни приказки и драматични импровизации, така че съумя да увеличи още повече заблудата й. Тази любовна сцена обаче би се сторила на всеки спокоен и безпристрастен зрител просто театрална лъжа, играна на сцената на живота. Преувеличените чувства, поетичният възторг на Реймон приличаха на студена и жестока пародия на истинските чувства, които Индиана така просто изразяваше: единият играеше показно, другият — от сърце.

Реймон обаче, който все пак се страхуваше малко тя да не изпълни плановете си за съпротива, ако той не съумее ловко да й попречи, я посъветва да се преструва на покорна и безразлична до момента, когато бъде удобно да се възбунтува открито срещу мъжа си. Според него тя трябваше да мълчи, докато напуснат Лани, за да не стане скандал пред прислугата и да избягнат нежелателната намеса на сър Ралф.

Ралф обаче не изостави своите приятели в нещастието. Предложи им цялото си състояние, замъка Белрив, рентите си от Англия, да продаде плантациите си в колониите — полковникът не прие нищо. Не изпитваше вече същите приятелски чувства към сър Ралф, не желаеше да му дължи нищо повече. Ако Ралф притежавайте находчивостта и умението на Реймон, може би би успял да го уговори; но след като изрази ясно мислите и чувствата си, горкият Ралф сметна, че е направил всичко необходимо и престана да се надява, че е в състояние да убеди когото и да било. Затова даде Белрив под аренда, последва господин и госпожа Делмар в Париж и зачака те да отпътуват за остров Бурбон.

Имението Лани беше обявено за продан заедно с фабриката и всички постройки. Зимата изтече тъжно и мрачно за госпожа Делмар. Реймон беше в Париж. Той я посещаваше всеки ден. Беше внимателен и мил, но едва оставаше по един час при нея. Идваше обикновено след вечеря и щом полковникът тръгнеше по своите работи, излизаше с него, за да прави светските си посещения. Знаем вече, че обществото беше стихията, животът на Реймон; на него му бяха необходими всичкият този шум, движение, тълпа, за да диша, да проявява остроумието си, непринудеността си, превъзходството си над другите. В интимен кръг той умееше да бъде любезен. В обществото ставаше блестящ. Там той не беше просто човек от една компания, приятел на едного или другиго, а умен мъж, който принадлежеше на всички и за когото обществото беше жизнена среда.

Освен това, както вече казахме, Реймон си имаше своите принципи. Като видя, че полковникът му засвидетелствува доверие и приятелство, че гледа на него като образец на порядъчност и искреност, че го прави посредник между жена си и себе си, той реши да оправдае това доверие, да заслужи това приятелство, да помири съпрузите, да се откаже от чувствата на Индиана, ако това би могло да наруши спокойствието на мъжа й. Той отново стана нравствен, добродетелен и философски настроен. Сами ще видите за колко време.

Индиана, която не разбра тази промяна, страдаше непоносимо от пренебрежението му, макар за щастие, да не си даваше напълно ясна сметка за разбитите си мечти. Не беше мъчно да се залъже, тя търсеше само това, толкова горчив и печален беше животът й в действителност! Мъжът й ставаше все по-непоносим. Хората го смятаха мъжествен, устойчив човек, който не пада духом; в домашен кръг той се превръщаше в раздразнително, смешно и прекалено капризно дете. Индиана беше жертва на неговите несполуки и, трябва да признаем, сама си беше виновна за това. Ако беше повишила глас, ако бе се оплакала кротко, но решително, Делмар, който беше само груб, щеше да се засрами, че може да мине за лош. Нямаше нищо по-лесно от това да бъде смекчено сърцето му, да се намери общ език с него, стига човек да се принизеше до неговите разбирания и да се ограничеше в тези рамки. Но Индиана беше твърда и високомерна в своето покорство. Тя винаги се подчиняваше безмълвно, но мълчалива и покорна като робиня, която е превърнала в добродетел омразата, в заслуга нещастието си. Смирението й приличаше на достойното смирение на крал, готов по-скоро да приеме веригите и тъмницата, отколкото да се откаже от короната и от ненужната титла. Обикновена жена би съумяла да води за носа този мъж с проста закалка; тя щеше да се съгласява с него на думи, а щеше да мисли по съвсем друг начин, щеше да се преструва, че уважава предразсъдъците му, а тайно щеше да ги потъпква, щеше да го ласкае и в същото време щеше да го лъже. Индиана виждаше, че много жени действуват така; но смяташе, че е много по-издигната от тях, затова би се срамувала да им подражава. Добродетелна и целомъдрена, тя не приемаше да ласкае своя владетел на думи, щом е безупречна на дело. Не желаеше и нежностите му, защото не можеше да му отговори с взаимност. Би се почувствувала много по-виновна да прояви любов към нелюбим мъж, отколкото да признае любовта към любимия си. Лъжата беше престъпление в нейните очи и по двадесет пъти на ден тя беше готова да признае, че обича Реймон; въздържаше я единствено страхът да не го погуби. Надменното й покорство дразнеше полковника много повече, отколкото ако бе се разбунтувала открито. Честолюбието му беше накърнено от това, че не е пълновластен господар в дома си, но много повече го измъчваше мисълта, че го смятат за омразен и смешен деспот. Искаше му се да убеждава, а умееше само да заповядва, искаше му се да царува, а умееше само да подчинява. Понякога изразяваше неточно заповедите си, разпореждаше се необмислено, все в своя вреда. Госпожа Делмар изпълняваше всичко безпрекословно, безропотно, безразлично, като кон, който влачи ралото в една или в друга посока. Като виждаше резултата от своите лошо разбрани желания, лошо изтълкувана воля, Делмар побесняваше от яд; но когато тя му доказваше със спокойни и ледени думи, че само се е подчинила точно на нарежданията му, не му оставаше друго, освен да се гневи сам на себе си. За този човек с дребнаво самолюбие и избухлив нрав това беше жестоко страдание, кръвна обида.

Ако живееха в Смирна или Кайро, в такива минути той би могъл да я убие. И все пак дълбоко в сърцето си обичаше тази слаба жена, зависима от него, съхранила с религиозна преданост тайната на неговите недостатъци. Не бих могла да кажа дали я обичаше или само я съжаляваше. Искаше му се тя да го обича, защото се гордееше с интелигентността й, с това, че го превъзхожда. Би се издигнал в собствените си очи, ако тя се съгласеше да отстъпи, ако се откажеше от своите възгледи и принципи. Понякога сутрин, когато отиваше при нея, готов да й се кара, той я заварваше заспала и не се осмеляваше да я събуди. Съзерцаваше я мълчаливо. Плашеше го нейната деликатност, бледите й бузи, спокойната тъга, горестното смирение, изписани по неподвижното й безмълвно лице. Видът й извикваше в него хиляди поводи за упреци, угризения, гняв и страх. Той се срамуваше, като си помислеше колко силно влияние има над съдбата му това тъй крехко същество, над него, човека с желязна воля, свикнал да заповядва на другите, над командира, който само с една дума хвърляше в бой тежки ескадрони, буйни коне, закалени воини.

А ето че една жена, почти дете, го беше направила нещастен! Тя го принуждаваше да се затваря в себе си, да се замисля над желанията си, да променя много от тях, да се отказва от други и всичко това, без дори да благоволи някога да му каже: „Не сте прав, моля ви постъпете иначе…“ Тя никога не го беше помолила за нищо, никога не го беше приела като равен на себе си, не се беше почувствувала негова спътница в живота. Тази жена, която само да пожелаеше, би могъл да прекърши с една ръка, стоеше там тъничка и може би пред очите му сънуваше друг, надсмивайки му се в съня. Искаше му се да я удуши, да я повлече за косите, да я стъпче с крака, за да я принуди да моли пощада, да му иска прошка; но тя беше тъй красива, тъй прелестна и бяла, че той започваше да я жали, както детето се разнежва, когато се загледа в птичката, която е искало да убие. И този железен мъж започваше да плаче като жена и си отиваше, за да не й даде възможност да тържествува, като го види, че плаче. Всъщност не знам кой от двамата беше по-нещастен — тя или той. Тя беше жестока от добродетелност, той — добър от слабост; тя притежаваше неизчерпаемо търпение, той беше нетърпелив; нейните недостатъци бяха следствие от достойнствата й, неговите достойнства — следствие от недостатъците му.

Около тези двама тъй неподходящи един за друг съпрузи се въртяха множество приятели, които се опитваха да ги сближат: едни от нямане какво да правят, други, защото обичаха да си пъхат носа в чужди работи, трети от криворазбрани приятелски чувства. Някои вземаха страната на жената, други — на мъжа. Те се караха заради господин и госпожа Делмар, след като господин и госпожа Делмар никога не се караха помежду си — постоянното покорство на Индиана лишаваше полковника от възможността да спори с нея. Освен това имаха такива приятели, които, без да вникват в същността на нещата, чисто и просто искаха да бъдат необходими. Те съветваха госпожа Делмар да се подчинява на мъжа си, след като изобщо не забелязваха, че тя дори прекалено много му се подчинява; друг и път съветваха господин Делмар да бъде строг, да не отстъпва на жена си и да не се оставя да го водят за носа. Това са посредствени хора с понижено самочувствие, затова винаги се страхуват да не ги настъпят на болното място; те обикновено се поддържат, срещат се навсякъде; вечно се въртят край другите и непрекъснато шумят около себе си, дано да ги забележат.

Господин и госпожа Делмар бяха завързали познанства с по-голямата част от хората в Мьольон и Фонтенбло. Те се срещнаха и в Париж и именно тези хора най-много злословеха за тях. Както ви е известно, клюките заемат първо място в малките градове. Там никога не разбират добрите хора, а умните смятат за обществени врагове. Трябва ли да се вземе страната на някой глупак или простак, те са винаги налице. Има ли някъде кавга, те веднага се явяват първи, за да присъствуват като на зрелище; и дори се обзалагат; вървят по петите ви, толкова са жадни всичко да видят, всичко да чуят. Сипят кал и хули по победения; който не е прав, винаги е по-слаб. Ако се борите срещу предразсъдъците, дребнавостите и пороците, все едно че ги засягате лично, нападате ги в най-съкровеното им, вие сте вероломен и опасен. Могат да ви заведат в съда хора, на които не знаете дори името, но които ви обвиняват, че именно за тях сте намеквали с безобразните си приказки. Какво още да прибавя? Ако ви се случи да срещнете такъв човек, избягвайте да настъпите дори сянката му при залез слънце, когато човешката сянка е дълга тридесет фута; цялото пространство, заето от нея, принадлежи на човека от провинциалните градчета и вие нямате право да стъпвате върху сянката му. Ако дишате въздуха, който той диша, вие вече му нанасяте вреда, рушите здравето му; ако пиете вода от неговата чешма, чешмата ще пресъхне. Ако търгувате в неговата община, подбивате цената на продуктите, които той купува. Ако му предложите цигари, искате да го тровите, ако кажете, че дъщеря му е хубава, желаете да я съблазните, ако похвалите добродетелната му съпруга, вие й се подигравате, тъй като дълбоко в сърцето си сигурно я презирате за невежеството й; ако за своя беда направите на някого комплимент, той няма да го разбере и навсякъде ще разказва, че сте го обидили. Съберете си вещите и идете в гъстите гори или сред безлюдните долини. Само там човекът от провинциалните градчета ще ви остави на спокойствие.

Дори зад дебелите стени на Париж провинцията продължи да се занимава с нещастното семейство Делмар. Богати семейства от Фонтенбло и Мьольон дойдоха да прекарат зимата в столицата и пренесоха в нея своите приятни провинциални нрави. Тези любезни приятели се завъртяха около Делмар и жена му и направиха всичко възможно да изострят още повече отношенията им. Те започнаха още по-малко да се разбират и още по-малко да си отстъпват.

Ралф благоразумно не се бъркаше в споровете им.

По едно време госпожа Делмар беше започнала да го подозира, че той настройва мъжа й срещу нея, за да изгони Реймон от къщата им; но скоро разбра, че обвиненията й са несправедливи. Доброто и спокойно отношение на полковника към господин дьо Рамиер беше необходимо доказателство, че Ралф не му е казал нито дума. Тогава й се прииска да му благодари, но той упорито избягваше каквото и да било обяснение; всеки път, когато оставаше насаме с него, той отклоняваше опитите й да му заговори по този въпрос и се преструваше, че не разбира думите й. Тази тема беше толкова деликатна, че госпожа Делмар не се решаваше да спомене каквото и да било пред Ралф; само се опита с нежни грижи и с ласкаво внимание да му засвидетелствува признателността си; но Ралф като че ли не й обръщаше внимание и гордостта на Индиана страдаше от неговото високомерно великодушие. Страхувайки се да не изпадне в ролята на виновна жена, молеща за снизхождение един строг свидетел, тя стана отново хладна и сдържана с бедния Ралф. Неговото поведение в този случай й се стори ново доказателство за егоизма му; реши, че той все още я обича, но не я уважава; че има нужда от нейното присъствие само за да не скучае, че чисто и просто не желаеше да се лиши от създадените навици и от грижите, които тя непрестанно му оказваше. Дори си въобрази, че него никак не го е грижа дали тя се чувствува виновна пред мъжа си или пред съвестта си.

„Ето колко много презира жените — мислеше си тя, — в неговите очи те са само домашни животни, длъжни да поддържат реда в къщи, да приготвят ястията и да поднасят чай. Не им оказва честта да обсъжда с тях каквото и да било; грешките им не могат да го развълнуват, ако не го засягат лично, ако не нарушават привичките му. Ралф няма нужда от моето сърце; нужни му са моите ръце, които умеят да приготвят любимия му пудинг и да свирят за него на арфа. Какво го интересува моята любов към друг, моите тайни тревоги, моята мъка, теглото ми. Аз съм за него нещо като прислужница и той не иска друго от мене.“