Жорж Санд
Индиана (17)

XVII

— Лицемерие и подла лъжа! — извика Реймон, щом стъпките на Ралф заглъхнаха. — Сър Ралф явно се нуждае от урок и аз ще му го дам.

— Забранявам ви — прекъсна го Индиана студено и решително. — Мъжът ми сигурно е тук. Ралф никога не лъже. Ние сме загубени, вие и аз. Беше време, когато при тази мисъл застивах от ужас. Днес ми е все едно какво ще стане!

— Добре тогава — каза Реймон, като я притисна пламенно в обятията си, — понеже смъртта ни дебне, бъди моя! Прости ми всичко и нека в този върховен миг последната ти дума бъде „любов“, последната ми въздишка — въздишка на щастие.

— Този ужасен миг, в който трябва да проявим смелост, би могъл да бъде най-красивият миг в моя живот — каза тя, — но вие развалихте всичко!

В двора на чифлика се чу шум от колела; груба, нетърпелива ръка дръпна звънеца.

— Познавам неговия начин да звъни — каза Индиана спокойно и хладно. — Ралф не е излъгал. Но вие имате време да избягате, вървете си!…

— Не, не желая! — извика Реймон. — Подозирам някаква подлост и не желая вие да станете изкупителната жертва. Оставам тук и ще ви защитя…

— Няма никаква подлост… виждате, че слугите се събуждат и скоро ще отворят вратата. Бягайте, дърветата в градината ще ви скрият, пък и луната още не е изгряла. Нито дума повече, вървете!

Реймон беше принуден да се подчини; но тя го изпрати до края на стълбата и хвърли изпитателен поглед към дърветата в градината. Навред мълчание и спокойствие. Индиана остана дълго на последното стъпало, заслушана страхливо в шума от неговите стъпки по чакъла, без да се замисля, че мъжът й се приближава. Какво я интересуваха подозренията и гневът му, щом Реймон беше вън от опасност!

В същото време Реймон прекоси бързо и припряно реката и парка. Достигна малката врата, но във вълнението си не можа да я отвори веднага. Когато излезе, се озова лице с лице със сър Ралф, който го помоли хладнокръвно, сякаш се срещаха при най-обикновени обстоятелства:

— Бъдете така любезен да ми върнете ключа. Никой няма да има неприятности, ако го намерят у мен.

Реймон би предпочел най-тежката обида пред това иронично великодушие.

— Аз съм от хората, които не забравят една истинска услуга — каза той, — но отмъщавам за оскърбленията и наказвам за подлостите.

С все така безизразно лице и безразличен тон сър Ралф отговори:

— Вашата признателност не ми е нужна, чакам спокойно отмъщението ви. Но сега не е време за разговори. Вървете си по пътя и помислете за честта на госпожа Делмар.

И той изчезна.

Тази нощ, изпълнена с вълнения, така беше смутила Реймон, че той почти бе готов да повярва в някаква магия. Пристигна на разсъмване в Серси и си легна обзет от треска.

Госпожа Делмар, запазвайки пълно спокойствие и самообладание, присъствува на закуската с мъжа си и братовчед си. Тя още не бе успяла да обмисли положението си; действуваше инстинктивно, налагаше си хладнокръвие и присъствие на духа. Полковникът седеше мрачен и угрижен; беше изцяло погълнат от работите си и дори на ум не му минаваше да ревнува.

Едва вечерта Реймон дойде на себе си и се замисли за чувствата си; любовта му вече не беше същата. Той обичаше препятствията, но не и неприятностите, а сега, когато Индиана имаше право да го упреква, предусещаше, че му предстоят многобройни неприятности.

Той все пак си каза, че е длъжен да се заинтересува за нея и изпрати прислужника си в Лани, за да научи какво става там. Той му донесе следното писмо от госпожа Делмар:

„Надявах се тази нощ да загубя или разума, или живота си. За мое нещастие запазих и разума, и живота си. Но аз не се оплаквам, заслужих мъките, които изпитвам. Сама пожелах този бурен живот и днес би било малодушие да отстъпя. Не зная дали сте виновен и не искам да зная; да не се връщаме никога вече на тази тема! Тя е прекалено болезнена и за двама ни. За последен път се връщам на този въпрос.

Вие ми казахте една дума, която ми причини жестока радост. Клета Нун, горе на небето, моля те, прости ми, ти вече не страдаш, не обичаш и може би ме съжаляваш!… Вие ми казахте, Реймон, че заради мен сте пожертвували тази нещастница, че сте ме обичали повече от нея… О, не отричайте! Вие го казахте, а на мен ми беше тъй необходимо да го повярвам, че повярвах. И все пак вашето поведение тази нощ, вашата настойчивост и безумие биха могли да ме накарат да се съмнявам в чувствата ви. Прощавам ви, защото бяхте много развълнуван. Сега вече сигурно сте размислили, съвзели сте се, кажете, можете ли да се откажете от тази любов? Аз ви обичам от цялото си сърце и досега вярвах, че ще мога да ви вдъхна обич, чиста като моята. И не бях мислила за бъдещето. Не бях поглеждала толкова надалеч и не се страхувах от мисълта, че един ден, победена от вашата преданост, ще трябва да пожертвувам за вас своя дълг и съвестта си. Но днес всичко се промени. Днес аз виждам, че в бъдеще ме очаква съдба, страшно подобна на съдбата на Нун. Ах, ако не ме обичате повече от нея!… Страхувам се дори да го помисля!… И все пак тя беше по-красива от мене, много по-красива. Защо ме предпочетохте? Значи сте ме обичали по друг начин, по-силно… Ето какво исках да ви кажа, Вие сте били неин любовник, съгласен ли сте да се откажете от мисълта да ми станете любовник? Тогава ще мога още да ви уважавам и да вярвам във вашите угризения, във вашата искреност, във вашата любов. Ако не сте съгласен, не мислете за мене, няма да ме видите никога вече. Може би ще умра от мъка, но предпочитам да умра, отколкото да се унижа да бъда само ваша любовница.“

Реймон не знаеше какво да отговори. Нейната гордост го обиждаше. Чудно му се виждаше как е възможно една жена, която сама се бе хвърлила в обятията му, да му оказва съпротива и така хладнокръвно да обсъжда причината за това.

„Тя не ме обича — каза си той, — сърцето й е студено, надменна е по характер.“

И от тази минута престана да я обича. Тя беше засегнала честолюбието му; беше му отнела надеждата за още една победа, беше го лишила от очакваната наслада. В този миг тя означаваше за него много по-малко, отколкото Нун. Горката Индиана, която беше мечтала да бъде всичко за него. Нейната страстна любов остана неразбрана, той се отнесе с презрение към сляпата й вяра. Реймон никога не беше я разбирал, как би могъл тогава да я обича дълго?

Силно ядосан, той се закле да я покори; закле се не от гордост, а от желание за мъст. Сега вече не беше въпрос да завоюва щастие за себе си, а да я накаже за обидата; не да притежава жената, а да я подчини. Той се закле да стане неин господар, макар и за един ден, а после да я изостави заради удоволствието да я види унижена.

Под влияние на тези мисли той написа следното писмо:

„Искаш да ти обещая… Безумна, как можеш да искаш това от мен? Аз ти обещавам всичко, което желаеш, защото съм готов винаги да ти се подчинявам, но ако наруша клетвата си, няма да бъда виновен нито пред бог, нито пред теб. Ако ти ме обичаше, Индиана, нямаше да ми налагаш такива жестоки изпитания, нямаше да ме излагаш на опасността да наруша клетвата си, нямаше да се червиш при мисълта да бъдеш моя любовница… Но вие смятате, че е унизително да бъдете в моите обятия…“

Реймон почувствува, че в думите му прозира горчивина. Той скъса това писмо и след като размисли, написа ново:

„Вие ми пишете, че сте щели да загубите разума си тази нощ; аз напълно загубих своя разум. Бях виновен… не, бях безумен. Забравете тези часове на страдание и бълнуване. Сега съм спокоен; размислих, още съм достоен за вас… Бъди благословена, ангел мой, изпратен ми от небето, за да ме спаси, за да ми напомни как трябва да обичам. А сега заповядвай, Индиана! Аз съм твой роб, ти го знаеш. Бих дал живота си за един час в твоите обятия; но мога да страдам цял живот за една твоя у мивка. Ще бъда твой приятел, твой брат, нищо повече, дори и да страдам, ти няма да го узнаеш. Дори кръвта ми да кипи близо до тебе, сърцето ми да изгаря, дори да ми притъмнява пред очите, когато докосвам ръката ти, когато нежната ти целувка, твоята сестринска целувка обжарва челото ми, ще смирявам кръвта си, ще потискам пламенните си мисли, няма да те докосвам с устни. Ще бъда нежен, ще бъда покорен, ще бъда нещастен, ако за да бъдеш щастлива, ти са нужни моите страдания, само за да чуя пак да ми кажеш, че ме обичаш. О, кажи ми, че ме обичаш, върни ми доверието си, моята радост; кажи кога ще се видим пак. Не зная какво се е случило тази нощ, защо не ми пишеш нищо, защо ме оставяш да се измъчвам? Карл ви видял да се разхождате тримата в парка. Полковникът изглеждал болен или тъжен, но не бил ядосан. Значи, Ралф, все пак не ни е издал! Странен човек! Но можем ли да разчитаме на неговата дискретност и как ще се осмеля да се появя отново в Лани сега, когато нашата съдба е в неговите ръце? И все пак аз ще дойда, дори ако трябва да ти се моля, дори ако трябва да прекърша гордостта си, ще победя отвращението си към него, ще направя всичко само да не те загубя. Една твоя дума и аз съм готов да се обрека на каквито искаш угризения заради тебе, готов съм да напусна дори майка си; готов съм да извърша престъпление. Ах, Индиана, ако ти можеше да разбереш моята любов!“

Перото падна от ръката на Реймон; той беше страшно уморен, почти заспиваше. Все пак препрочете писмото, за да се увери, че ясно е изразил мислите си; свят му се виеше, едва разбираше какво е написал. Той позвъни на прислужника си, заповяда му да отиде в Лани още в зори и потъна в този дълбок целителен сън, чиято спокойна наслада познават само доволните от себе си хора.

Индиана изобщо не си легна; тя не чувствуваше умора и писа цялата нощ; щом получи писмото на Реймон, отговори:

„Благодаря, Реймон, благодаря! Вие ми възвръщате живота и силата. Сега не се боя от нищо и мога да понеса всичко, защото вие ме обичате и дори най-тежките изпитания не ме плашат. Да, ние отново ще се видим, нищо няма да ни спре. Нека Ралф постъпи с нашата тайна както намери за добре, не се безпокоя за нищо, ти ме обичаш; не ме е страх дори от мъжа ми.

Вие искате да знаете докъде са стигнали нашите работи… Забравих вчера да ви пиша за това, не ми предстои нищо радостно. Ние сме разорени; трябва да продадем Лани и става дума дори да отидем да живеем в колониите. Но какво ме интересува всичко това, не мога сега да мисля за подобни неща. Зная само едно — че никога няма да се разделим… ти ми се закле, Реймон, вярвам на твоето обещание, нищо няма да ме удържи. Моето място е до тебе и само смъртта може да ни раздели.“

— Женски приповдигнати приказки! — каза Реймон, като смачка писмото. — Романтични планове и опасни начинания възбуждат плахото й въображение, както горчивите лекарства възбуждат апетита на болните. Аз успях. Отново я завладях, а колкото до тези безумни и неразумни мечти, с които ме заплашва, ще видим по-нататък. Всичките жени са от един дол дренки, лекомислени и лъжливи създания, вечно готови да предприемат невъзможното и смятат, че правят голяма жертва, като излагат добродетелта си на скандал. Кой би помислил, ако прочете това писмо, че тя е такава скъперница на целувки и нежности!

Още същия ден той отиде в Лани. Ралф не беше там, полковникът го прие приятелски и откровено разговаря с него. Заведе го в парка, за да си побъбрят по-свободно, и там му каза, че е напълно разорен и че фабриката ще бъде обявена за продан на другия ден. Реймон предложи да му помогне, Делмар отказа.

— Не, драги приятелю — каза му той, — аз и без това достатъчно съм страдал при мисълта, че дължа благосъстоянието си на милостта на Ралф. Все исках да му се отплатя. Продажбата на имението ще ми даде възможност да изплатя всичките си дългове. Вярно, че няма да ми остане нищо, но аз имам смелост, енергия и разбирам от сделки. Бъдещето е пред нас. Веднъж вече успях да натрупам малко състояние, сега ще започна пак отначало. Длъжен съм да сторя това заради жена си, млада е и не искам да я оставя в оскъдица. Тя има не много голяма къща на остров Бурбон, ще се оттегля там и пак ще започна търговия. След няколко години, най-много десет, надявам се пак да се видим…

Реймон стисна ръката на полковника, усмихвайки се в себе си на вярата му в бъдещето — той говореше за десет години като за един ден, след като оголялата му глава и отслабналото му тяло явно показваха, че здравето му е подкопано и животът му си отива. Той се престори, че споделя неговите надежди и каза:

— Много се радвам, че не падате духом от тази промяна. В това виждам вашето мъжество, вашата храброст. Но госпожа Делмар притежава ли същата смелост? Не се ли страхувате, че тя ще се възпротиви на вашите проекти да напуснете Франция?

— Няма да ми е приятно, ако не се съгласи — отговори полковникът, — но жените са създадени да се подчиняват, а не да дават съвети. Не съм съобщил още окончателно решението си на Индиана. Освен това, драги приятелю, не виждам за кого би могла тя да съжалява тук освен за вас, макар че от желание да ми противоречи сигурно ще има сълзи и нервни припадъци… Дявол да ги вземе тези жени!… Но все едно, разчитам на вас, драги Реймон, да вразумите жена ми. Тя ви вярва, опитайте се да й въздействувате и да й попречите да плаче; ненавиждам сълзите.

Реймон обеща да дойде на другия ден, за да съобщи на госпожа Делмар решението на съпруга й.

— Ще ми направите истинска услуга — каза полковникът, — ще заведа Ралф в чифлика, за да можете свободно да поговорите с нея.

„Това се казва работа!“ — помисли си Реймон, като си тръгна.