Жорж Санд
Индиана (14)

XIV

Въпреки тези постоянни раздори госпожа Делмар мечтаеше с доверието на младостта за светло бъдеще. Тя изживяваше първото си щастие и пламенното й въображение, младото й, изпълнено с любов сърце умееха да му придадат красотата, която му липсваше. Тя си измисляше пламенни и чисти наслади и добавяше към тях случайните милости на съдбата. Реймон я обичаше. И не лъжеше, когато й казваше, че тя е единствената любов в живота му. Наистина той никога не беше обичал тъй непорочно и тъй продължително. Близо до нея, забравяше всичко извън нея; обществото, политиката се заличаваха от мисълта му; харесваха му уединеният живот, семейната обстановка, която тя му създаваше. Възхищаваше се от търпението и силата на тази жена; чудеше се на противоречието между ума и характера й, не можеше да разбере как, след като беше вложила толкова тържественост в техния пръв договор, сега искаше тъй малко от него, как я радваха тъй мимолетни и редки минути на щастие, как му вярваше тъй сляпо и пълно. Любовта беше за нея съвсем нова и възвишена страст; хиляди изтънчени благородни чувства се прибавяха към нея и й придаваха сила, която Реймон не разбираше.

Преди всичко той страдаше от непрекъснатото присъствие на съпруга или братовчеда. Беше си представял, че ще изживее и тази любов като всички останали; но Индиана скоро го принуди да се издигне до нея. Примирението, с което тя понасяше постоянния надзор, изразът на щастие, с който го поглеждаше крадешком, очите й, които му говореха красноречиво и безмълвно, възторжената усмивка, когато в разговора някой случаен намек сближаваше сърцата им, всичко това бяха изтънчени и изискани наслади, които Реймон разбра благодарение на своя ум, на културата и възпитанието си.

Каква разлика между тази целомъдрена жена, която сякаш не разбираше каква ще бъде развръзката на любовта й, и другите жени, които се стремяха единствено да ускорят тази развръзка, преструвайки се, че я избягват! Когато Реймон случайно останеше насаме с нея, бузите на Индиана не пламваха, тя не извръщаше смутено поглед. Не, нейните очи, ясни и спокойни, го следяха винаги с упоение; ангелската усмивка не изчезваше никога от розовите й като на малко момиченце устни, познало само майчините целувки. Като я виждаше така доверчива, изпълнена с любов и невинна, всецяло погълната от чувствата, неподозираща нищо за терзанията на своя възлюбен, когато той седеше в краката й, Реймон не се осмеляваше да се прояви като мъж от страх да не се покаже недостоен за образа, който тя си беше създала за него, и от честолюбие сам ставаше добродетелен като нея.

Необразована като истинска креолка, госпожа Делмар никога не беше се замисляла над сериозните въпроси, които сега ежедневно обсъждаха пред нея. Тя беше възпитана от сър Ралф, който нямаше особено високо мнение за ума и способностите на жените, затова се беше ограничил да й даде някои основни познания, необходими за живота. Беше изучила повърхностно общата история и всяко по-задълбочено разискване я уморяваше. Но когато чуваше как Реймон одухотворява тази суха материя с блестящия си ум, с образния си език, тя го слушаше и се опитваше да го разбира; после срамежливо задаваше наивни въпроси, на които съвсем лесно би си отговорило всяко десетгодишно момиченце със светско възпитание. На Реймон му беше приятно да развива този необработен ум, който сякаш се разтваряше, за да приеме неговите възгледи; но въпреки властта му над чистата и неопорочена душа на Индиана понякога софизмите му срещаха съпротива.

Индиана противопоставяше на изискванията на цивилизацията, превърнати в принципи, своите логични разсъждения и простите закони на здравия смисъл и човечността; възраженията й бяха наситени с неподправена искреност, която смущаваше понякога Реймон, но той винаги се възхищаваше от детската й непосредственост. Беше се заел да й внуши малко по малко своите възгледи и убеждения и влагаше в това свое желание много сериозност. Щеше да бъде горд, ако успее да възтържествува над нейното разумно възприемане на истините, над вродената й интелигентност, но това не беше лесно. Възвишените разбирания на Ралф, неговата непримирима омраза към пороците на обществото, нетърпеливото му очакване да види как възтържествуват други закони и други нрави, всичко това допадаше повече на Индиана поради тъжните й детски спомени. Но ето че Реймон успяваше да унищожи противника си, като доказваше, че отвращението на Ралф към настоящето се дължи на неговия егоизъм; той пламенно изразяваше своите собствени чувства, верността и предаността си към кралската династия, преданост, на която съумяваше да придаде нещо героично и опасно, уважението си към преследваните от векове убеждения на своите предци, религиозните си вярвания, които, както казваше той, приемал не по разум, а чувствувайки инстинктивно, че е необходимо да вярва в нещо. И после какво щастие беше да обича ближните си, да съзнава, че е свързан със съвременниците си с всички връзки на честта и човеколюбието, каква радост беше да оказва услуги на родината си, като отхвърля опасните нововъведения и поддържа вътрешния мир, готов, ако се наложи, да отдаде всичката си кръв макар и за една капка кръв на всеки един от своите съотечественици! Той обрисуваше всички тези лицемерни утопии така изкусно, с толкова много чар, че Индиана се оставяше да бъде увлечена, изпълнена с желание да обича и да уважава всичко, което обичаше и уважаваше Реймон! Известно беше, че Ралф е егоист; когато той защищаваше някоя благородна идея, всички се усмихваха; беше им напълно ясно, че умът и сърцето му си противоречат. Не беше ли по-правилно да вярва на Реймон, който притежаваше такава пламенна, широка и открита душа?

И все пак имаше моменти, когато Реймон почти забравяше своята любов и мислеше само за своята неприязън към Ралф. До госпожа Делмар той започваше да вижда само студения и разсъдлив сър Ралф, който се осмеляваше да напада него, Реймон, човек с много по-големи качества, сразил толкова силни врагове. Чувствуваше се унижен при мисълта, че трябва да се бори с такъв нищожен противник и тогава го задушаваше с красноречието си; пускаше в ход цялото си словесно изкуство и Ралф, който съобразяваше бавно, а още по-бавно изказваше мислите си, съзнаваше безсилието си.

Тогава на Индиана й се струваше, че Реймон изобщо не се сеща за нея; сърцето й се свиваше от безпокойство и страх, като си помислеше, че може би всичките тези тъй красиво изразени благородни и големи чувства са само високопарни приказки, насмешливи тиради на адвокат, който слуша собственото си дар слово и разиграва сантиментална комедия, за да заплени просто душните си слушатели. Тя тръпнеше, когато, срещайки погледа му, не откриваше в него удоволствието, че е разбран от нея, а само тържествуващо честолюбие, че е произнесъл една хубава реч. Тогава започваше още повече да се страхува и се замисляше за Ралф егоиста, към когото всички може би бяха несправедливи; но Ралф не умееше да поддържа нейните душевни колебания, а Реймон беше ловък и много лесно ги разсейваше.

И така, в този дом имаше един човек, чието съществуване, чието щастие бяха помрачени; този човек беше сър Ралф, той се беше родил под нещастна звезда, животът никога не го беше галил, никога не беше му дарявал истински дълбоки наслади; мрачна и нерадостна беше съдбата му, за която никой не го съжаляваше и той на никого не се оплакваше; живееше като прокълнат, но в живота му нямаше никаква поезия — обикновено, безлично, тъжно съществуване, без топло приятелство, без нежна любов, съществуване, което той влачеше мълчаливо с героизма, породен от любовта към живота и жаждата на всеки човек да се надява; самотен човек, който като всички хора беше имал баща и майка, брат, съпруга, син, приятелка и който никога не беше получил и не беше запазил нито едно от техните чувства; чужд за всички, той живееше тъжен и безрадостен, без да изпитва дори онова вълнуващо чувство на съжаление към себе си, което би придало чар на неговата болка.

Въпреки силния си характер този човек понякога започваше да губи вяра в добродетелта. Той мразеше Реймон и само с една дума би могъл да го изгони от Лани, но не го направи, защото Ралф се ръководеше от един принцип, един единствен, но много по-силен от хилядите принципи на Реймон. Нито църквата, нито монархията, нито обществото, нито доброто име, нито законите го подтикваха към самопожертвувателност и смелост, а само неговата съвест.

Той беше живял толкова време самотен, че не беше свикнал да разчита на другите; но в своето уединение се беше научил да се познава сам. Беше направил свой приятел собственото си сърце; вгледан в себе си, питайки се каква е причината за хорската несправедливост, той се убеди, че не беше я заслужил; и престана да се възмущава, защото придаваше твърде малко значение на своята личност, считайки се прекалено обикновен и невзрачен. Разбираше безразличието, с което го обграждаха, и се беше примирил с него; но в душата си съзнаваше, че е способен да изпита всички чувства, които сам не вдъхваше, и че като прощава грешките на другите, беше решил да не прощава никога на себе си. Това негово вглъбяване и прикритост на чувствата му придаваха вид на егоист, а може би всъщност нищо не прилича така силно на егоизма, както уважението към самия себе си.

Впрочем много често от желание да бъдем добри, ние всъщност постъпваме лошо. Сър Ралф направи голяма грешка от деликатност и причини непоправимо зло на госпожа Делмар от страх да не обремени съвестта си с един упрек. Тази грешка беше, че не й каза истинските причини за смъртта на Нун. Несъмнено тя би размислила тогава каква опасност се крие в любовта й към Реймон; но ние ще видим по-късно защо господин Браун не се осмели да разкаже всичко на братовчедка си и какви мъчителни съмнения го бяха подтикнали да скрие истината от нея. Когато се реши да заговори, беше вече късно; Реймон беше успял да я оплете.

Неочаквано събитие застраши бъдещето на полковника и жена му; белгийската търговска къща, от която зависеше благополучието на предприятието Делмар, фалира и полковникът, още недооздравял, трябваше да замине бързо за Анверс.

Беше така слаб и неукрепнал, че жена му предложи да го придружи, но господин Делмар, очаквайки, че ще бъде напълно разорен и решен да заплати всичките си задължения, се страхуваше това негово пътуване да не заприлича на бягство, ето защо предпочете да остави жена си в Лани, като залог, че ще се върне. Не се съгласи да бъде придружен и от Ралф, той го помоли да остане при госпожа Делмар, за да й помогне, ако има неприятности с обезпокоените или финансово затруднени кредитори.

В тези тежки дни Индиана се разтревожи единствено от мисълта, че може би ще се наложи да напусне Лани и да се отдалечи от Реймон; той обаче я успокои, като й изтъкна, че полковникът сигурно ще трябва да отиде в Париж. Закле й се да я последва, където и да замине тя, и доверчивата жена почти започна да се радва на нещастието, което й доказваше любовта на Реймон. А той, откакто бе научил какво се е случило, бе обзет само от една тревожна мисъл, изпълнен с неясна надежда: най-сетне щеше да остане насаме с Индиана; за първи път от шест месеца. Тя като че ли не се опитваше да го избягва и макар той да не бързаше да възтържествува в любовта, чиято наивна чистота го вълнуваше с прелестта на необикновеното, все пак започваше да чувствува, че е въпрос на чест да доведе докрай тази любов. Той с достойнство опровергаваше всички лукави намеци за връзките му с госпожа Делмар, като скромно уверяваше, че между нея и него съществува само нежно и спокойно приятелство; но за нищо на света не би признал дори пред най-добрия си приятел, че от половин година го обичат тъй страстно, а той още не се е възползувал от тази любов.

Остана малко разочарован, като видя, че сър Ралф сякаш се готви да замести господин Делмар — той пристигаше в Лани още от сутринта и се връщаше в Белрив вечерта; и понеже живееха в една посока, от известно време проявяваше непоносима учтивост и винаги изчакваше Реймон, за да си тръгнат заедно. Това негово държане скоро раздразни силно господин дьо Рамиер, а госпожа Делмар го почувствува като обидно недоверие към нея и като желание Ралф да й наложи деспотичната си власт.

Реймон не смееше да поиска тайна среща; всеки път, когато се опитваше да й заговори за това, госпожа Делмар му напомняше, че са сключили договор помежду си. Измина цяла седмица, откакто полковникът беше заминал; той можеше да се върне всеки момент; трябваше да се възползува непременно от случая. Да отстъпи победата на сър Ралф, беше истински позор за Реймон. И той пъхна една сутрин в ръката на госпожа Делмар следното писмо:

„Индиана, нима не ме обичате, както аз ви обичам? Ангел мой, аз съм нещастен, а вие не го виждате. Аз тъгувам, безпокоя се за вашето бъдеще, не за моето; защото където и да отидете вие, аз също ще дойда там, за да живея и умра при вас. Но се боя, че ви чака оскъдица; тъй крехка и тъничка, каквато сте вие, мое клето дете, как ще понесете лишенията? Вие имате богат и щедър братовчед, може би мъжът ви ще приеме от него това, което ще откаже на мене. Ралф ще облекчи вашата съдба, а аз няма да мога да сторя нищо за вас!

Вие разбирате, разбирате чудесно, скъпа приятелко, че има защо да бъда мрачен и тъжен! Вие сте героична, надсмивате се над всичко, не искате да скърбя! Ах, каква нужда имам аз от вашите нежни слова, от вашите нежни погледи, за да си възвърна смелостта! Но по някакво съдбоносно стечение на обстоятелствата тези дни, когато лелеех надеждата да прекарам свободно до вас, в краката ви, ми донесоха още по-тежко мъчение.

Кажете само една дума, Индиана, разрешете ми да остана насаме с вас за един час, за да мога да поплача над белите ви ръце, да ви кажа колко страдам, да чуя от вас една утешителна, успокоителна дума.

Освен това, Индиана, така ми се иска да задоволя една своя детинска прищявка, или по-скоро прищявка на влюбен — тъй мечтая да вляза във вашата стая! Ах, не се страхувайте, моя плаха креолко! Аз вече достатъчно изстрадах, за да се науча не само да ви уважавам, но и да се боя от вас. За това искам да вляза във вашата спалня, да коленича на онова място, където вие стояхте тъй разгневена срещу мен, а аз въпреки дързостта си не се осмелих дори да ви погледна! Така силно желая да коленича там, да прекарам един час в щастливо съзерцание, да те помоля за една единствена милост, Индиана — да притиснеш с ръка сърцето ми и да го пречистиш от греха, да го успокоиш, ако бие много бързо, и да ми върнеш доверието си, ако все още смяташ, че съм достоен за теб. О, да, аз бих искал да ти докажа, че сега съм достоен, че вече те познавам, че се прекланям пред теб с по-чисто и по-свято чувство, отколкото девойката се прекланя пред мадоната! Тъй силно желая да се убедя, че вече не се боиш от мене, че ме уважаваш така, както аз те боготворя; да се притисна до сърцето ти и да изживея един час от живота на ангелите! Кажи, Индиана, искаш ли и ти? Един час, първия, последния може би!

Време е да ме оправдаеш, Индиана, да ми върнеш тъй жестоко отнетото доверие, тъй скъпо платеното доверие! Не си ли доволна от мене? Кажи, не прекарах ли шест месеца зад твоя стол, подтискайки страстните си желания, загледан в твоята снежнобяла шия, склонена над ръкоделието, в твоите черни къдрици, вдъхвайки лекия парфюм, излъчващ се от теб, донесен ми от ветреца, подухнал през прозореца, до който ти седеше? Нима такова покорство не заслужава за отплата една целувка, една сестринска целувка, ако действително искаш така да бъде — целувка по челото? Аз няма да наруша нашия договор, кълна ти се, няма да пожелая нищо… Кажи, жестоко сърце, нима не искаш нищо да ми дадеш? Нима се страхуваш от себе си?“

Индиана се прибра в стаята си, за да прочете това писмо; тя отговори веднага и пъхна в ръката на Реймон бележката заедно с ключа от парка, който той добре познаваше.

„Аз да се страхувам от тебе, Реймон? О, не, сега вече не се страхувам. Знам колко много ме обичаш и вярвам, сигурна съм в тебе. Ела, аз не се боя от себе си; ако те обичах по-малко, може би щях да бъда по-неспокойна; но ти дори не подозираш колко те обичам… Тръгнете си оттук рано, за да избегнем подозренията на Ралф. Върнете се в полунощ, вие познавате разположението на парка и къщата. Ето ви ключа от малката врата, затворете я след себе си.“

Реймон се изчерви от това наивно и благородно доверие; той се беше помъчил да го получи с намерението да се възползува от него; беше разчитал на нощта, на случайността, на опасността. Ако беше проявила страх, Индиана щеше да бъде загубена; но тя остана спокойна, вярваше в неговата честност; и той се закле да не я разочарова. Впрочем най-важното за него беше да прекара една нощ в стаята й, за да не изглежда глупак в собствените си очи, за да излъже бдителността на Ралф и да има право да му се надсмее в себе си. Това беше лично удовлетворение, от което той имаше нужда.