Жорж Санд
Индиана (13)

XIII

Когато пуснаха кучетата, Реймон остана поразен от промяната, която сякаш се извършваше в душата на Индиана. Очите й заблестяха, бузите й поруменяха, ноздрите й се разшириха, кой знае дали от страх или удоволствие, и изведнъж тя го изостави, пришпори буйно коня си и се спусна след Ралф. Реймон не знаеше, че ловът е единствената обща страст, която имаха Ралф и Индиана. Той също не подозираше, че в тази крехка и външно тъй свенлива жена се таи почти мъжко безстрашие, онази своего рода безумна смелост, която се проявява като нервна криза дори при най-слабите същества. Жените рядко притежават физическа устойчивост да се борят търпеливо срещу мъката или опасността; но често имат душевна сила, която се проявява в минути на опасност или страдание. Чувствителната Индиана с цялото си същество възприемаше шума, бързото движение и вълнението на лова, напомнящи донякъде войната с нейните трудности, хитрости, предвиждания, битки и успехи. В своя мрачен и разяждан от скука живот тя се нуждаеше от тези вълнения; и като че ли се събуждаше от летаргичен сън и за един ден изразходваше насъбралата се за цяла година енергия, накипяла в гръдта й.

Реймон уплашено я гледаше как лети с коня, как безстрашно се отдава на неговата власт, макар да го яздеше за пръв път, как дръзко го насочва към гъсталаците, как с учудваща ловкост избягва клоните, които шибат лицето й, как прескача без колебание рововете, впуска се смело по глинестата хлъзгава почва, без да се замисля, че може да се пребие, жадна да открие първа прясната следа на глигана. Тази нейна решителност го смути и едва не го отблъсна. Мъжете, особено влюбените, в невинното си самодоволство предпочитат по-скоро да закрилят слабите жени, отколкото да се възхищават от тяхната смелост. И нека си признаем, Реймон се стресна при мисълта до каква ли дързост и упорство би могло да стигне в любовта подобно безстрашие. Това не беше покорното сърце на клетата Нун, която предпочете да се удави, отколкото да се бори срещу нещастната си съдба.

„Ако и в любовта вложи такава страст и жар, колкото в най-обикновените си увлечения, ако и към мене прояви такава буйна стремителност, с каквато преследва глигана, тя не би трепнала пред оковите на обществото, нито пред неговите закони, ще погуби живота ми и аз ще трябва да пожертвувам бъдещето си заради нейното настояще.“

Отчаяни и объркани гласове, сред които се различаваше гласът на госпожа Делмар, изтръгнаха Реймон от тези размишления. Той пришпори неспокойно коня си; скоро към него се присъедини и сър Ралф, който го попита дали е чул тревожните викове.

В този миг дотичаха изплашени ликьори, като викаха несвързано, че глиганът се хвърлил и повалил госпожа Делмар. Други ловци, още по-объркани, се спуснаха, викайки на помощ сър Ралф.

— Не е нужно — каза един, току-що дошъл ловец, — няма вече никаква надежда, късно е да оказвате помощ.

В този ужасен миг Реймон зърна бледото и мрачно лице на господин Браун. Той не викаше, не беше изгубил присъствие на духа, не кършеше ръце; само извади ловджийския си нож и с истинско британско хладнокръвие се приготви да си пререже гърлото; Реймон му изтръгна ножа и го помъкна към мястото, откъдето идваха виковете.

Ралф сякаш се събуди от сън, като видя госпожа Делмар, която се спусна към него и започна да го моли да помогне на полковника, който се беше проснал на земята като мъртъв. Ралф веднага му пусна кръв; полковникът беше жив, но със счупено бедро, затова го отнесоха в замъка.

Оказа се, че в суматохата ловците по погрешка бяха споменали госпожа Делмар вместо мъжа й или по-скоро на Ралф и на Реймон се беше сторило, че чуват нейното име, защото и двамата мислеха за нея.

Индиана изобщо не беше засегната, но от уплаха и вълнение едва се държеше на краката си. Реймон я поддържаше в обятията си; той й прости женските прищевки, като видя колко дълбоко е развълнувана от злополуката с мъжа й, на когото всъщност по-скоро тя имаше какво да прощава, а не да го съжалява.

Сър Ралф беше си възвърнал обикновеното спокойствие; само страшната му бледност показваше силното вълнение, което беше изпитал; нали едва не бе загубил едно от двете си най-скъпи същества.

Реймон, който в този миг на смут и безумие единствен беше запазил присъствие на духа и виждаше какво става, ясно разбра колко силна любов изпитва Ралф към братовчедка си и колко по-различна е тя от обичта му към полковника. Това напълно опровергаваше обясненията на Индиана и Реймон не пропусна да го забележи за разлика от другите свидетели на тази сцена.

Въпреки това той никога не спомена пред госпожа Делмар за опита за самоубийство, на който беше станал свидетел. В преднамереното му мълчание имаше нещо егоистично и неприязнено, но може би вие ще простите това чувство на Реймон, защото то беше вдъхнато от любов и ревност.

Чак след шест седмици едва успяха да пренесат полковника в Лани; но повече от шест месеца изтекоха, без той да може да се движи, защото към лошо зарастващата бедрена кост се прибави и изостреният ревматизъм, който осъди полковника на жестоки страдания и пълна неподвижност. Жена му го обгради с най-нежни грижи; тя не напусна леглото му и понесе, без да се оплаква, лошото му и мрачно настроение, грубите му войнишки избухвания и несправедливи оплаквания на болен.

Въпреки неприятностите и тъжното ежедневие здравето й укрепна, тя се освежи и разцъфна, сърцето й преливаше от щастие. Реймон я обичаше, обичаше я истински. Идваше всеки ден; не се спираше пред нищо, за да я види, понасяше капризите на болния съпруг, студенината на братовчеда, примиряваше се, че не може да остане насаме с нея. Един негов поглед изпълваше с радост сърцето на Индиана. Тя вече не мислеше да се оплаква от живота, душата й ликуваше, младостта й цъфтеше, съществуването й беше придобило смисъл.

Полека-лека полковникът се сприятели с Реймон. В своята простота той вярваше, че любезността му е доказателство за грижа към него. Госпожа дьо Рамиер също идва няколко пъти, сякаш да узакони с присъствието си тази близост, и Индиана обикна възторжено майката на Реймон. В края на краищата любимият на съпругата стана приятел на съпруга.

Понеже се виждаха често, Реймон и Ралф също се сближиха — те се наричаха „скъпи приятелю“. Подаваха си сутрин и вечер ръка. Ако единият от тях се обърнеше с молба и за най-дребната услуга към другия, обикновено си казваха: „Разчитам на вашето най-искрено приятелство“ и т.н.

Най-сетне, когато говореха един за друг, те казваха: „Той е мой приятел.“

И макар и двамата да бяха искрени, доколкото това е възможно в обществото, те никак не се обичаха. Бяха съвсем различни по характер и възгледи; вкусовете им не съвпадаха; макар и двамата да обичаха госпожа Делмар, любовта им беше така различна, че по-скоро ги разединяваше, отколкото да ги сближи. Доставяше им странно удоволствие да си противоречат и да си развалят настроението взаимно с намеци, които, уж подхвърлени между другото, всъщност показваха горчиво неодобрение.

Най-често споровете им започваха с политиката и завършваха с морала. Разногласията се проявяваха по най-дребни поводи, особено вечер, когато се събираха край фотьойла на господин Делмар. Външно те винаги запазваха приличие, което единият си налагаше философски, а другият, защото така го изискваше доброто държане в обществото; но с разни намеци си казваха неприятни неща и това забавляваше много полковника, защото той беше с войнствен и свадлив нрав и като нямаше битки, обичаше споровете.

Аз смятам, че политическите възгледи изцяло обрисуват човека. Кажете ми какво чувствувате и какво мислите и аз ще ви кажа какви са вашите политически убеждения. Към какъвто и обществен слой и партия да принадлежи човек по рождение, неговият характер рано или късно го издига над предразсъдъците или внушенията на възпитанието. Може би ще ви се сторя прекалено категорична, но как бих могла да възприема този, който се съгласява с известни обществени системи, несъвместими с благородството? Посочете ми човек, който твърди, че смъртната присъда е необходима, и колкото и добросъвестен и просветен да е той, мога да ви уверя, че ние двамата никога няма да намерим общ език. Ако такъв човек се опита да ми внуши някои мисли, той никога не би успял, защото, дори да искам, няма да мога да му гласувам доверие.

Ралф и Реймон не мислеха еднакво по нито един въпрос, макар всъщност, преди да се познават, да нямаха напълно установени възгледи. От мига обаче, когато бяха обзети от желание да си противоречат, всеки се стараеше да докаже на другия на всяка цена точно противното мнение. Във всички случаи Реймон се показваше привърженик на съществуващия обществен строй, а Ралф го критикуваше безпощадно.

Това беше лесно обяснимо; Реймон беше щастлив галеник на съдбата, а Ралф през целия си живот беше имал само неприятности и грижи; единият смяташе всичко това за прекрасно, другият беше недоволен от всичко. Хората и обстоятелствата се бяха показали лоши към Ралф и бяха обсипали с благоволения Реймон; и двамата като деца съдеха за всичко по себе си и безапелационно решаваха най-важните въпроси на социалния ред, след като нито единият, нито другият ги разбираха.

Ралф мечтаеше за република, където няма да има злоупотреби, предразсъдъци, несправедливости; мечта, почиваща изцяло върху надеждата, че човешкият род ще се измени. Реймон поддържаше доктрината за наследствената монархия, предпочитайки, както той твърдеше, да понася злоупотребите, предразсъдъците и несправедливостите, отколкото да види как се издигат ешафоди и се лее невинна кръв.

В началото на спора полковникът почти винаги вземаше страната на Ралф. Той мразеше Бурбоните и влагаше в съжденията си цялото си озлобление срещу тях. Но Реймон скоро го привличаше на своя страна, като му доказваше, че монархията всъщност е много по-близка до Наполеоновата империя, отколкото републиката. Горкият Ралф не притежаваше дарба да убеждава, той беше тъй непохватен, неловък! Неговата искреност беше така груба, логична и суха, от убежденията му лъхаше такава нетърпимост! Той не щадеше никого и не се стараеше да подслади истината.

— Дявол да го вземе — говореше Ралф на полковника, когато той проклинаше намесата на Англия. — Та какво ви е направила лично на вас, човек разумен и здравомислещ, смятам, цяла една нация, която честно се е сражавала срещу вас?

— Честно? — стискаше зъби Делмар и размахваше патериците.

— Да оставим държавите да решават външната политика — подхващаше сър Ралф, — след като сме приели един държавен строй, който ни забранява да обсъждаме своите интереси. Ако някой народ може да бъде отговорен за грешките на своята законодателна власт, нима ще се намери по-виновен народ от французите?

— Така е, господине — викаше полковникът, — срам за Франция, която изостави Наполеон и изтърпя на престола да седне крал, поставен там от вражеските щикове!

— Аз не казвам срам за Франция — продължаваше Ралф, — а казвам, че това е нещастие за Франция! Съжалявам я, че се е оказала така слаба и болна в деня, когато, избавена от своя тиранин, е била принудена да приеме този парцал, вашата конституционна Харта, пародия на свободата, която вие започвате да уважавате, вместо днес да я захвърлите и да завоювате истинска свобода…

Тогава Реймон приемаше ръкавицата, хвърлена му от сър Ралф. Привърженик на Хартата, той искаше също така да мине за привърженик на свободата и чудесно доказваше на Ралф, че Хартата е извор на свободата, че да унищожи Хартата, ще означава той сам да срине своя идол. Ралф напразно се опитваше да се бори срещу подвеждащите аргументи, с които го обсипваше господин дьо Рамиер; той всячески го убеждаваше, че някоя по-либерална система неминуемо ще доведе до крайностите от 1793 година и че народът още не е узрял за такава свобода, която без съмнение ще се превърне в произвол. И когато сър Ралф твърдеше, че е глупаво конституцията да се ограничава с определен брой параграфи, тъй като това, което е било достатъчно в началото, ще се окаже недостатъчно накрая, вземайки за пример подрастващия, чиито нужди се увеличават с всеки изминат ден, на всички тези упорито повтаряни твърдения Реймон възразяваше, че Хартата не е нещо заковано, че тя се съобразява с нуждите на Франция, като й дава известна гъвкавост, както обясняваше той, за да отговори по-късно на националните изисквания, макар и сега да отговаря само на изискванията на короната.

Колкото до Делмар, той си беше останал с възгледите от 1815 година. Беше закостенял противник на новия строй, упорит като емигрантите на Кобленц, вечни жертви на неговата злобна ирония. Този стар младеж не беше разбрал нищо от великата драма на падението на Наполеон. Той беше видял само военен неуспех там, където беше възтържествувала силата на общественото мнение. Говореше винаги за предателство и за продадена родина, като че ли Франция би допуснала да бъде продадена от неколцина генерали. Обвиняваше Бурбоните в тирания и съжаляваше за славните дни на Империята, когато нямаше работна ръка по полето и хляб за хората. Порицаваше полицията на Франше, а хвалеше полицията на Фуше. Този човек все още живееше с Ватерло.

Наистина интересно беше да се слушат сантименталните приказки на Делмар и на господин дьо Рамиер, тези двама филантропи-утописти, единият мечтаещ за щастие под военните знамена на Наполеон, другият под скиптъра на Луи IX; господин Делмар все още се намираше в подножието на пирамидите, а Реймон седеше под монархическата сянка на Венсенския дъб. Отначало техните утопии като че ли се противопоставяха една на друга, но малко по малко се доближиха; Реймон оплиташе полковника с героичните си приказки; но за една отстъпка искаше десет от него и така полека-лека го накара да мисли, че бялото знаме не увенчава двадесет и пет години победата на Франция. Ако Ралф със своята рязкост и грубост не разваляше впечатлението от цветистата реторика на господин дьо Рамиер, то Реймон сигурно би направил Делмар привърженик на монархията от 1815 година; но Ралф засягаше неговото честолюбие и непохватната прямота, с която се мъчеше да промени мнението му, всъщност само усилваше симпатиите му към императора. Тогава всички усилия на господин дьо Рамиер отиваха напразно; Ралф тежко тъпчеше цветята на неговото красноречие и полковникът упорито се връщаше към трицветното знаме. Той се кълнеше да го „отърси един хубав ден от праха“, плюеше на лилиите и изкачваше на престола на дедите му херцог Райхщад; отново започваше да завоюва света и завършваше винаги с оплакванията за позора, който тегнеше над Франция, за ревматизма, който го приковаваше към фотьойла, и за неблагодарността на Бурбоните към старите мустакати ветерани, обжарени от слънцето на пустинята и премръзнали от ледовете на Москва — река.

— Клети приятелю — казваше Ралф, — бъдете справедлив. Вие сте недоволен, че Реставрацията не заплати за услугите към Империята, а подпомага парично емигрантите. Кажете, ако утре Наполеон възкръсне с цялото си могъщество, справедливо ли ще бъде да ви лиши от своята милост и я даде на легитимистите? Всеки за себе си и за своите. Това са спорове, които почиват на лични интереси и твърде малко засягат Франция; днес, когато вие сте се превърнали в почти такъв инвалид като бившите стрелци в емиграция, когато всички страдате от подагра, женени сте и сте недоволни, вие сте еднакво ненужни на родината. И все пак тя трябва да ви храни и не се оплаква от вас. Когато дойде на власт републиката, тя няма да признае вашите искания и това ще бъде справедливо.

Полковникът възприемаше тези прости, но очевидни истини като лична обида, а Ралф, въпреки че беше тъй разумен, не разбираше колко дребнав е човекът, когото той уважаваше, и за това не го щадеше в споровете. До идването на Реймон между тези двама мъже съществуваше мълчалива спогодба да избягват разговори на такива дразнещи теми, където техните убеждения биха могли да се сблъскат и да предизвикат търкания. Но Реймон внесе в тяхното тихо убежище всичките тънкости на казуистиката, всичките вероломни уловки на цивилизацията. Той ги научи, че уж спорейки, човек може да казва каквото иска и да упреква когото иска. Той въведе в дома обичая да се спори, който беше много модерен в гостните по това време, защото страстната ненавист към Стоте дни беше вече намаляла и беше преминала в различни отсенки. Но полковникът все така запазваше убежденията си и Ралф жестоко се излъга, като си помисли, че е способен да се вслуша в езика на разума. Господин Делмар с всеки изминат ден се настройваше все повече срещу него и се сближаваше с Реймон, който без да прави големи отстъпки, умееше да бъде любезен и да не дразни честолюбието му.

Много непредпазливо е да се занимава човек с политика в семеен кръг. Ако днес все още съществуват спокойни и щастливи семейства, съветвам ги да не се абонират за никакви вестници, да не четат дори и най-кратката статия за бюджета, да се уединят в своите имения като в оазиси и да издигнат непреодолима стена между себе си и обществото; защото, ако оставят шумът от нашите спорове да достигне до тях, свършено е със сговора и спокойствието в къщи. Не можем дори да си представим до каква степен различните мнения внасят острота и злъч между близки хора; в повечето случаи те служат, за да започнат да се упрекват за недостатъци в характера си, за тяхната ограниченост и безсърдечие.

Никой не би посмял да нарече когото и да било измамник, глупак, честолюбец или страхливец. Но същият смисъл се влага в думите йезуит, роялист, бунтовник, умерен. Вярно, че думите са други, но всъщност те са еднакво оскърбителни и дори много по-обидни, тъй като спорещите си позволяват да се преследват, да се нападат без отдих, без снизхождение, без задръжки. Тогава вече не си затварят очите за взаимните грешки, не си признават милосърдието, нито деликатното и благородно въздържане; никой нищо не прощава и под маската на политически убеждения всички изливат своята омраза и отмъстителност. Щастливи жители на селата, ако във Франция все още са се запазили села, бягайте, бягайте от политиката и четете в семеен кръг „Магарешка кожа“^[1]!… Но заразата е силна, така че няма достатъчно затънтено кътче, няма такова пълно уединение, та да може да се скрие и да се спаси човек, който иска да запази доброто си сърце от бурите на нашите политически разногласия.

Малкият замък в Бри напразно се беше защищавал няколко години срещу това пагубно нашествие. В края на краищата той загуби своето безгрижие, домашния уют, дългите вечери, изпълнени с мълчание и съзерцание. Шумни спорове събудиха заспалото ехо, горчиви и заплашителни думи стреснаха омърлушените ангели, които се усмихваха от сто години сред праха на лампериите. Тревогите на съвременния живот проникнаха в тази стара къща и всички предмети, надживели годините, всички останки от една епоха на удоволствия и лекомислие с ужас започнаха да се взират в нашата епоха на съмнения и надути приказки, представена от тези трима мъже, които се затваряха заедно всеки ден, за да се карат от сутрин до вечер.