Жорж Санд
Индиана (11)

XI

Бяха минали около два часа, откакто стоеше в гостната, когато чу в съседната стая нежния и малко приглушен глас на госпожа Делмар. Той така беше обмислил своя план за съблазън, че беше проникнал в него като автор в произведението си, като адвокат в защита на делото си и бихме могли да сравним вълнението, което изпита, като видя Индиана, с вълнението на актьор, вживял се в своята роля, който се среща с главната героиня на драмата и вече престава да различава изкуствените сценични положения от действителността. Индиана беше така изменена, че въпреки нервната възбуда Реймон почувствува в сърцето си искрена жалост към нея. Мъката и болестта бяха белязали с дълбоки следи лицето й и тя дори не изглеждаше красива, така че сега победата можеше по-скоро да поласкае самолюбието, отколкото да му достави наслада… Но Реймон смяташе за свой дълг да възвърне на тази жена щастието на живота.

Като я видя бледа и тъжна, той прецени, че едва ли ще трябва да се бори срещу някаква силна воля. Нима такава крехка обвивка би могла да крие силна морална съпротива?

Размисли, че трябва най-напред да й заговори за самата нея да я изплаши със здравето й, с вида й, а след това да пробуди в душата й желанието и надеждата за по-красиво бъдеще.

— Индиана — каза й той, прекрасно прикривайки своята самоувереност под дълбоко натъжен вид, — нима така трябваше да ви срещна пак? Не знаех, че този тъй дълго чакан, тъй страстно търсен миг ще ми причини такава ужасна болка!

Госпожа Делмар съвсем не обичаше такива думи; тя смяташе, че Реймон, чувствувайки се виновен, ще се държи смутено и притеснено пред нея; вместо да се извинява, той й говори за своето разочарование и болка, той изпитваше само тъга и жалост към нея. Колко ли слаба и сломена изглежда тя, за да вдъхне съчувствие дори на този, който би трябвало да я умолява за нейното съчувствие.

Французойката, светската жена, не би оставила да й завъртят главата в такова деликатно положение; но Индиана нямаше опит; тя не притежаваше нито умението, нито фалшивото държане, необходимо да запази предимството си при дадени обстоятелства. Думите му й припомниха всички страдания и в очите й заблестяха сълзи, готови всеки миг да се отронят.

— Да, аз съм болна — каза тя, като се отпусна слаба и изнемощяла във фотьойла, който й предложи Реймон. — Чувствувам се много зле и имам право да се оплача пред вас, господине.

Реймон не се надяваше на толкова бърз успех. Той се вкопчи, както се казва, здраво за щастливия случай и улавяйки сухата й и студена ръка, възкликна:

— Индиана, не ми споменавайте, не ми казвайте, че аз съм причина за вашето страдание! Защото ще полудея от мъка и от радост!

— От радост! — повтори тя, отправяйки към него големите си сини очи, изпълнени с тъга и удивление.

— Би трябвало да кажа по-скоро надежда, защото, ако аз съм причина за вашите мъки, госпожо, може би ще бъда в състояние да ги излекувам. Кажете само една дума — добави той, като коленичи пред нея върху една от възглавниците, паднала от дивана — и аз съм готов да ви отдам кръвта си, живота си!…

— Ах, мълчете — прекъсна го горчиво Индиана, като издърпа ръката си, — вие така грозно изменихте на обещанията си; опитайте се само да поправите злото, което сторихте!

— Толкова искам да го поправя! — извика той, мъчейки се да улови пак ръката й.

— Късно е вече — каза тя, — върнете ми моята приятелка, моята сестра, върнете ми Нун, моята единствена другарка.

Кръвта се вледени във вените на Реймон. Този път не беше необходимо да се преструва на развълнуван. Има такива чувства, които избликват могъщи и страшни без ловки преструвки.

„Тя знае всичко — помисли си той — и ме осъжда.“

Какво по-унизително за него от това да го упреква в престъпление тази, която беше негова невинна съучастница, какво по-горчиво от това Нун да бъде оплаквана от своята съперница.

— Да, господине — каза Индиана, като вдигна към него обляното си в сълзи лице, — вие сте причината…

Но тя замлъкна, като видя колко блед е Реймон. Наистина беше смъртно блед, защото никога не беше страдал така.

Тогава добротата, цялата неволна нежност, която изпитваше към този мъж, отново обзеха госпожа Делмар.

— Простете ми — каза тя уплашено, — причинявам ви болка, но аз толкова страдах! Седнете и да поговорим за друго.

Тази неочаквана сърдечност и великодушие развълнуваха още по-дълбоко Реймон; от гърдите му се изтръгнаха ридания. Той поднесе ръката на Индиана до устните си и я покри със сълзи и целувки. Плачеше за първи път след смъртта на Нун — на Индиана се бе паднало да свали от душата му този тежък товар.

— О, щом я оплаквате така — каза тя, — вие, който не я познавахте, щом съжалявате така силно за злото, което ми причинихте, няма повече да ви упреквам. Да я оплачем заедно, господине, и дано тя ни види горе от небето и ни прости.

Студена пот изби по челото на Реймон. Думите: „Вие, който не я познавахте“ го освободиха от една жестока тревога, но този зов към паметта на неговата жертва в устата на невинната Индиана го смрази със суеверен ужас. Той посърна, стана, нервно се отправи към един прозорец и седна на перваза, за да вдъхне чист въздух. Индиана остана мълчалива и дълбоко развълнувана. Виждайки, че Реймон плаче като дете и губи съзнание като жена, тя изпита тайна радост.

„Той е добър — мислеше си тя, — обича ме и сърцето му е пламенно и благородно. Извърши грешка, но разкаянието му я изкупва и аз трябваше още по-рано да му простя.“

Тя го гледаше разнежено и доверието й в него се възвърна. Вземаше угризенията на виновника за разкаяние на влюбения.

— Не плачете — каза тя, като стана и се приближи до него, — аз я убих, аз единствена съм виновна. Това угризение ще тегне вечно над живота ми. Аз се поддадох на чувството на недоверие и гняв, аз я оскърбих, раних я дълбоко в сърцето, излях върху нея цялото озлобление, което изпитвах към вас; вие ме бяхте обидили, а аз наказах своята клета приятелка. Бях много строга към нея!…

— И към мене! — възкликна Реймон, като забрави изведнъж миналото и започна да мисли само за настоящето.

Госпожа Делмар поруменя.

— Може би не би трябвало да ви обвинявам за жестоката загуба, която претърпях през тази ужасна нощ — продължи тя, — но не мога да забравя вашето безразсъдно държане. Такава липса на деликатност в един толкова романтичен и в същото време престъпен план, ме огорчи страшно много… Аз мислех тогава, че ме обичате, а вие дори не ме уважавахте!

Реймон си бе възвърнал силата, волята, любовта, надеждите; мрачното настроение, което го беше вледенило, се разсея като кошмар. Той се събуди от страшния сън млад, пламенен, изпълнен с желания, страст и мечти за бъдещето.

— Щом ме мразите, значи, съм виновен — каза той, като стремително се хвърли на колене пред нея, — но ако ме обичате, това означава, че не съм виновен и никога не съм бил виновен. Кажете, Индиана, обичате ли ме?

— А заслужавате ли да ви обичам? — запита го тя.

— Да, ако за да заслужа любовта ти, трябва да те обожавам…

— Слушайте — каза тя, като го остави да държи ръцете й и го загледа с големите си влажни очи, където от време на време припламваше мрачен огън, — слушайте! Знаете ли какво означава да обичате жена като мене? Не, вие не знаете. Помислили сте си, че става дума за задоволяване на мимолетна прищявка. Преценявали сте моето сърце като преситените сърца, над които досега сте налагали своята краткотрайна власт. Вие не знаете, че аз още не съм обичала и че няма да дам чистото си и недокоснато сърце в замяна на повехнало и изхабено сърце, възторжената си любов в замяна на любов, лишена от пламък, целия си живот в замяна на един бързо отлитащ ден!

— Госпожо, обичам ви страстно, сърцето ми е младо и пламенно и дори да не е достойно за вашето, никое мъжко сърце никога няма да бъде достойно за вас. Знам как трябва да ви обичам; отдавна съм го разбрал. Не знам ли как е минал вашият живот досега? Не ви ли го разказах на бала още първия път, когато ви заговорих? Не прочетох ли повестта на вашето сърце още в първия ви поглед, отправен към мен? И в какво се влюбих веднага? Само във вашата красота ли? Ах, несъмнено тя е в състояние да разпали страстта дори и на по-малко пламенен и не тъй млад като мене мъж; но аз обожавам тази изящна и прелестна обвивка, защото тя обгръща чиста и божествена душа, защото я обгаря божествен пламък и защото във вас не виждам само жена, а и ангел.

— Зная, че притежавате дарба да ласкаете, но не се надявайте, че ще въздействувате на моето тщеславие. Аз нямам нужда от възхвали, а от любов. Трябва да обичате само мене, без подялба, безвъзвратно, безгранично! Трябва да бъдете готов да ми посветите всичко, богатство, добро име, дълг, работа, убеждения, семейство; всичко господине. Защото аз ще поставя същата преданост на везните и искам двете блюда да бъдат равни. Сам разбирате, че не можете да ме обичате така.

Не за пръв път Реймон виждаше жена да взема любовта за сериозна работа, макар че тези примери, за щастие, бяха доста редки в обществото. Но той също така добре знаеше, че любовните клетви за щастие не заангажират с нищо честта. Много често дори жената, изтръгнала от него тържествени обещания, първа скъсваше връзките. Така че не се смути от прекалените изисквания на госпожа Делмар или по-скоро не се замисли нито за миналото, нито за бъдещето. Той беше увлечен от неотразимия чар на тази жена, тъй крехка и страстна, слаба физически, но с решително сърце и ум. Тя беше толкова хубава, така оживена, така възвишена, докато изричаше своите желания, че той стоеше като омагьосан в краката й.

— Кълна ти се — каза той — да ти принадлежа тялом и духом, посвещавам ти живота си, отдавам ти кръвта си, отказвам се от собствената си воля. Вземи всичко, разполагай с всичко, със състоянието ми, с честта ми, със съвестта ми, с мислите ми, с цялото ми същество!

— Мълчете — каза бързо Индиана, — идва братовчед ми.

Действително в стаята влезе Ралф Браун, невъзмутим както обикновено; той се изненада и много се зарадва, като видя братовчедка си, на чието посещение не се надяваше. Поиска разрешение да я целуне от благодарност и навеждайки се към нея, бавно я целуна по устата, както е обичаят в тяхната родина.

Реймон пребледня от гняв и щом Ралф излезе да даде някакви нареждания, той се приближи до Индиана, за да заличи следите от тази безочлива целувка. Но госпожа Делмар спокойно го отблъсна.

— Помнете — каза му тя, — че са нужни много неща, за да изкупите вината си пред мене, ако искате да ви повярвам.

Реймон не разбра колко много деликатност имаше в този отказ. Той възприе само отказа и намрази сър Ралф. Малко по-късно забеляза, че когато Ралф говори тихо на Индиана, се обръща на „ти“ към нея и беше готов да приеме въздържаното му поведение пред другите като предпазливост на щастлив любовник, но скоро се засрами от това свое оскърбително подозрение, като срещна чистия поглед на младата жена.

Вечерта Реймон прояви блестящо остроумие. Имаше много гости и всички го слушаха; той не можеше да не се възползува от дарбите си. Говореше умно и ако Индиана беше тщеславна, би вкусила за пръв път щастие, като слуша. Но тя бе разумна и простодушна и превъзходството на Реймон дори я уплаши. Опита се да се бори срещу вълшебната сила, която той разпръскваше около себе се, магнетичното влияние, с което небето или адът дарява някои хора, власт, не всеобхватна и мимолетна, но тъй действителна, че никой простосмъртен не може да й устои, а в същото време тъй краткотрайна, че след тези хора не остава никаква следа и след смъртта им всички се чудят как е било възможно приживе да имат такъв необикновен и шумен успех.

От време на време Индиана се поддаваше очарована на този блясък, но миг след това си казваше тъжно, че на нея й се иска не слава, а щастие. Тя се питаше с тревога дали ще може този човек, на когото животът се предлагаше тъй многолик, изпълнен с толкова привлекателни неща, да й посвети цялата си душа, да пожертвува заради нея честолюбието си. И сега, когато той защищаваше крачка по крачка убедително и с умение, със страст и хладнокръвие своите чисто умозрителни теории и проблеми, напълно чужди на тяхната любов, тя се изплаши, че заема твърде малко място в живота му, докато той беше всичко в нейния живот. Казваше си уплашено, че за него тя е само кратка прищявка, докато той е за нея мечтата на целия й живот.

Когато й предложи ръката си, за да излязат от гостната, той й прошепна няколко любезни думи, но тя му отговори тъжно:

— Вие сте много умен!

Реймон разбра този упрек и прекара целия следващ ден в краката на госпожа Делмар. Другите гости, заети с лова, ги оставиха напълно свободни.

Реймон беше красноречив. Индиана имаше толкова голяма нужда да вярва, че половината от красноречието му беше излишно. Французойки, вие не знаете какво представлява креолката! Вие, разбира се, по-мъчно бихте отстъпили, бихте се оставили да ви убеждават, защото не сте от тези, които някой може да подведе и излъже!