Жорж Санд
Индиана (10)

X

Когато слезе от колата си в Лани, Реймон почувствува как сърцето му замира. Ето че трябваше да влезе под този покрив, който му навяваше толкова ужасни спомени. Доводите на разума, които той оправдаваше със страстите си, можеха да му помогнат да овладее вълнението си, но не и да го потуши, и в този миг гласът на съвестта говореше в него така силно, както и гласът на желанието.

Първият човек, когото срещна, беше сър Ралф Браун; като го видя във вечния ловджийски костюм, заобиколен от кучетата си и важен като шотландски лорд, на Реймон му се стори, че той е слязъл от портрета, който беше видял в стаята на госпожа Делмар. Малко след това дойде и полковникът; поднесоха закуската, Индиана не се появи. Когато прекоси преддверието и мина край билярдната зала, когато разпозна всичките тези стаи, които бе виждал при толкова различни обстоятелства, Реймон се почувствува зле и почти забрави с каква цел беше дошъл сега.

— Нима госпожа Делмар наистина няма намерение да слезе? — запита полковникът недоволно своя верен служител Льолиевр.

— Госпожата е спала лошо — отговори Льолиевр — и госпожица Нун… извинявайте, все това проклето име ми се върти в ума, исках да кажа, госпожица Фани ми съобщи, че госпожата си почива.

— Едва ли е така, защото я видях на прозореца. Фани се е излъгала. Идете да предупредите госпожата, че масата е сложена… или по-добре, сър Ралф, скъпи братовчеде, ако обичате, качете се вие лично да проверите дали братовчедка ви е наистина толкова болна.

Когато прислужникът по навик спомена името на нещастната девойка, болезнена тръпка премина през тялото на Реймон, но нареждането на полковника предизвика в душата му странно чувство на гняв и ревност.

„Да отиде в стаята й! — помисли си той. — Не се задоволява само да закачи портрета му там, ами го праща и лично. Този англичанин се ползува с такива права тук, каквито даже съпругът като че ли няма.“

Господин Делмар отгатна размишленията на Реймон.

— Не се учудвайте — обясни той, — господин Браун е нашият домашен лекар. Освен това той е наш братовчед, чудесен човек, когото всички ние много обичаме.

Ралф се върна след десет минути. Реймон беше разсеян, в лошо настроение. Той не ядеше, поглеждаше постоянно към вратата. Най-сетне англичанинът се върна и каза:

— Индиана наистина не е добре. Посъветвах я да си легне.

Той седна спокойно на масата и започна да яде с голям апетит. Полковникът го последва.

„Разбира се — помисли Реймон, — това е само предлог, за да не ме види. Тези двама мъже не вярват на неразположението й и съпругът е по-скоро недоволен, отколкото обезпокоен от състоянието на жена си. Чудесно, работите се нареждат много по-добре, отколкото предполагах.“

Препятствието усили желанието му за победа и образът на Нун се заличи от мрачните тапицерии, които в първия миг бяха смразили сърцето му. Скоро той започна да вижда сред тях само лекия силует на госпожа Делмар. Във всекидневната седна до ръкоделието й, разгледа, (като през всичкото време разговаряше с деловит вид) извезаните от нея цветя, докосна копринените конци, вдъхна парфюма, който нейните нежни пръсти бяха оставили по тях. Той беше вече виждал тази везба в стаята на Индиана; тогава тя току-що беше започната, сега беше покрита с цветя, разтворили чашки под нейното трескаво дихание, напоявани всеки ден със сълзите й. Реймон почувствува как и под неговите клепачи напират сълзи и под влияние на не знам каква мисъл тъжно отправи поглед към хоризонта, който Индиана имаше навик меланхолично да съзерцава, и съзря в далечината белите стени на Серси, открояващи се на фона на тъмните поля.

Гласът на полковника го стресна.

— А сега, любезни съседе — каза той, — време е да ви се отплатя и да сдържа обещанието си. Фабриката работи с пълен капацитет и работниците до един са по местата си. Ето ви молив и лист, може би ще пожелаете да си вземете бележки.

Реймон последва полковника, разгледа фабриката с внимателен и заинтересуван вид, направи забележки, които доказваха, че е добре запознат както с химията, така и с механиката, с необяснимо търпение изслуша безконечните поучителни разсъждения на господин Делмар, съгласи се с някои негови мисли, възрази срещу други и през цялото време се държа така, като че ли страшно много се интересува от тези неща, докато всъщност те едва достигаха до съзнанието му и всичките му мисли бяха заети с госпожа Делмар.

Всъщност той имаше познания във всички области на науката и новите открития не му бяха безразлични; действително искаше да помогне на брат си, който беше вложил почти цялото си състояние в подобно предприятие, макар и много по-голямо. Специалните познания на господин Делмар, всъщност единственото му преимущество, дадоха възможност на Реймон да намери най-добрата тема за разговор.

Сър Ралф, лош търговец, но умен политик, правеше при разглеждането на фабриката наблюдения с много по-голяма икономическа стойност. Работниците, желаейки да покажат ловкостта си пред един познавач, се стремяха да проявяват своята схватливост и умение. Реймон гледаше всичко, слушаше всичко, отговаряше на всичко и мислеше само за любовта, която го беше довела на това място.

Когато разгледаха машините, заговориха за силата и скоростта на течащата вода. Те излязоха навън, изкачиха се до шлюза и помолиха надзирателя да пусне водата, за да проверят разликата в нивото на водата.

— Моля да ме извините, господине — каза работникът на господин Делмар, който обясняваше на присъствуващите, че максималният уровен на водата е петнадесет фута, — но тази година водата достига до седемнадесет фута.

— Как така? Лъжете се — възрази полковникът.

— Извинявайте господине, но това стана в навечерието на вашето завръщане от Белгия; чакайте, ще ви кажа кога точно, през нощта, когато госпожица Нун се удави; доказателство за това е, че тялото е преминало над ей тази дига и се беше спряло точно тук, на това място, където стои господинът.

Докато говореше така оживено, работникът посочи мястото, което заемаше Реймон. Горкият млад човек пребледня като смъртник; той хвърли ужасен поглед към водата, която течеше в краката му; стори му се, съзирайки отражението на бледото си лице, че трупът все още плува пред него; обзе го шемет и сигурно щеше да падне в реката, ако господин Браун не го беше уловил под ръка и не го беше отвел настрана.

— Възможно е — съгласи се полковникът, който нищо не беше забелязал и толкова малко мислеше за Нун, че нито за миг не заподозря какво става в душата на Реймон. — Но това е изключителен случай, а средната сила на водата се равнява… Но дявол да го вземе, какво ви стана на вас двамата? — прекъсна мисълта си той изведнъж.

— Нищо особено — отговори сър Ралф, — направих една крачка назад и настъпих господина; неприятна работа, защото очевидно много го заболя.

Сър Ралф отговори с толкова спокоен и естествен тон, че дори Реймон му повярва, че казва истината. Двамата си размениха няколко учтиви думи и разговорът се възобнови.

Реймон напусна Лани няколко часа по-късно, без да види госпожа Делмар; така беше по-добре; той се страхуваше тя да не го посрещне безразлична и спокойна.

Не му провървя и при следващото посещение. Този път полковникът беше сам; за да го спечели, Реймон пусна в ход цялата си находчивост, прояви ловко отстъпчивост, похвали Наполеон, когото не обичаше, възмути се от равнодушието на правителството, което не се интересува и просто пренебрегва славните ветерани от великата армия, изказа опозиционни възгледи, доколкото му позволяваха принципите, и от многобройните си убеждения подбра именно тези, които биха могли да се понравят на господин Делмар. За да спечели доверието му, той представи даже собствения си характер по-различен, отколкото беше. Обрисува се като бонвиван, веселяк и безгрижен безделник.

„Едва ли някога ще му се удаде да се хареса на жена ми“ — каза си полковникът, като гледаше след него.

После се засмя на себе си и си помисли, че Реймон е наистина „очарователен младеж“.

Госпожа дьо Рамиер беше по това време в Серси; Реймон похвали пред нея красотата и ума на госпожа Делмар и без да й предлага да я посети, ловко я наведе на тази мисъл.

— Всъщност — каза майка му — аз не се познавам само с тази моя съседка. Понеже съм отскоро в този край, редно е аз да започна с посещенията. Другата седмица ще отидем заедно в Лани. Най-сетне денят дойде.

„Сега няма да може да ме избегне“ — помисли си Реймон.

Действително госпожа Делмар не можеше да не го приеме; като видя, че от колата слиза непозната възрастна дама, Индиана лично излезе да я посрещне на площадката пред замъка. В същия миг позна Реймон в мъжа, придружаващ дамата; досети се, че той е излъгал майка си, за да я доведе на гости, и недоволството, което изпита от тази негова постъпка, й даде сила да се държи достойно и спокойно. Тя прие госпожа дьо Рамиер почтително и приветливо, но се държа така ледено студено с Реймон, че той не можа дълго да понесе това й държане. Не беше привикнал на подобно незачитане и гордостта му се бунтуваше, когато не можеше с един поглед да победи тези, които иска. Давайки си вид, че е безразличен към прищевките й, той поиска разрешение да потърси господин Делмар в парка и остави двете жени сами.

Малко по малко Индиана, победена от чара, излъчващ се от един тънък ум, съчетан с благородна и великодушна душа, който се проявяваше и в най-обикновено общение с хората, започна на свой ред да се държи любезно и сърдечно с госпожа дьо Рамиер и почти се развесели. Тя не помнеше майка си и госпожа дьо Карважал въпреки подаръците и комплиментите съвсем не можеше да й я замести; именно за това изпита такова хубаво чувство към майката на Реймон.

Той се върна в стаята и когато се качваха в колата, видя как Индиана поднесе до устните си ръката на госпожа дьо Рамиер. Клетата Индиана изпитваше горещо желание да се привърже към някого. Всичко, което й предлагаше надеждата за съпричастие и закрила в нейния самотен и нещастен живот, тя го приемаше пламенно; освен това си казваше, че госпожа дьо Рамиер може би ще я спаси от примката, която й поставяше Реймон.

„Ще се хвърля в обятията на тази прекрасна жена — мислеше си тя вече — и ако се наложи, ще й кажа всичко, ще я помоля да ме спаси от сина си и нейното благоразумие ще бди над мене.“

Реймон разсъждаваше по друг начин.

„Милата ми майка — казваше си той, като се връщаше с нея в Серси, — нейното очарование и доброта правят истински чудеса. Какво ли не дължа на нея! И възпитанието си, и успехите си в живота, и уважението на обществото. Остава ми само да й дължа и щастието да покоря сърцето на жена като Индиана.“

Реймон, както се вижда, обичаше майка си заради нейните грижи и удобствата, с които тя го заобикаляше; всички деца обичат така майките си.

Няколко дни по-късно Реймон получи покана да прекара три дни в Белрив, великолепно имение между Серси и Лани, притежание на сър Ралф Браун; той го канеше заедно с най-добрите местни ловци да участвува в изтребването на дивеча, опустошаващ горите и градините на имението. Реймон не обичаше нито сър Ралф, нито лова; но когато сър Ралф приемаше гости, обикновено госпожа Делмар изпълняваше ролята на домакиня в дома му и с надеждата да я срещне там, Реймон веднага прие поканата.

Всъщност сър Ралф този път не разчиташе на госпожа Делмар; тя се беше извинила, че не й е добре. Но полковникът, който се ядосваше, когато му се струваше, че жена му търси развлечения, още повече се ядосваше, когато се отказваше от развлеченията, които той й предлага.

— Да не би да искате всички съседи да си помислят, че ви държа под ключ? — каза той. — Карате ме да минавам за ревнивец. Това е смешна роля, която ми омръзна да играя. Как така не искате да проявите малко внимание към братовчед си? Нима ви е все едно, че на него и на приятелството му към нас дължим и успеха, и доброто име на фабриката, та не искате да му окажете такава дребна услуга? Вие сте му необходима, а се колебаете. Няма да се съглася с вашите прищевки. Всички хора, които не ми се харесват, са добре дошли при вас, а тези, които ми са приятни, имат нещастието никога да не ви се нравят.

— Струва ми се, че това е съвсем неоснователен упрек — възрази госпожа Делмар. — Аз обичам братовчед си като брат и ние с него бяхме стари приятели, когато започна вашата дружба с него.

— Да, да, пак вашите хубави приказки. Но аз отлично зная, че вие го смятате, горкия човек, за недостатъчно чувствителен! Държите се с него като с егоист, защото не обича романите и не оплаква смъртта на някое куче. Но аз не говоря само за него. Как посрещнахте господин дьо Рамиер? Чудесен млад човек, бога ми! Госпожа дьо Карважал ви го представя и вие го приемате с овации, но аз имах нещастието да го харесам и вие веднага решихте, че той е непоносим, а когато ви идва на гости, си лягате да спите. Сигурно искате да минавам за човек, който не знае как да се държи. Време е тази история да свърши и вие да заживеете, както живее цял свят.

Реймон прецени, че е по-подходящо за неговите планове да не бърза много с ухажванията си; заплахата от безразличие води до успех почти при всички жени, които се мислят обичани. Но ловът беше започнал сутринта, когато той пристигна у сър Ралф. Госпожа Делмар трябваше да пристигне за обед. Докато я чакаше, той обмисляше как да се държи.

Трябваше по някакъв начин да се оправдае пред нея, защото решителната минута наближаваше. Имаше на разположение два дни и той разпредели времето така: в края на деня да я развълнува, на другия ден да я убеди, а на следващия да бъде вече щастлив. Той погледна дори часовника си и пресметна до минута шансовете за успех и поражение.