Румен Ченков
Ти призрачна си

Ти призрачна си. Ти си ефимерна.

Сътворих те от мисъл, от блян.

Косата ти е като оникс черна —

в очите — сласт и нито капка свян.

 

Ръцете ти с движения примамват…

Аз следвам те, превръщам се в мъгла,

която бавно, бавно се разтваря

сред ярките небесни светила.

 

Изпълваме вселената и там,

сред нейните невъобразими бездни,

аз бях готов душата си да дам,

но с теб да се разтворя и изчезна.

 

Ти сън си, ала толкова красив,

че аз започвам — с болка — да се чудя,

трябва ли ми моя делник сив?

Искам ли от теб да се събудя?!