Румен Ченков
Помниш ли?

Помниш ли, как някога си тръгна?

Помниш ли, как слънцето потъна

в своя кървав ореол,

величествено и безчувствено?

Гледахме го изумени и потресени —

сякаш любовта потъваше,

отнесена

от нашето бляскаво Вчера,

оставяйки ни в мрачното Утре.

Вярвах, че никога няма да съмне

и ще е страшно без теб във тъмното,

в ада на моите чувства,

в затвора на болката.

 

Чаках те в спомени и сънища.

Търсих еднопосочни пътища,

които да ме отведат при теб,

без връщане.

 

А душата ми се късаше

на хиляди парчета

и никой не успя да я закърпи.

Тя молеше за твоето присъствие.

Искаше гласа ти,

ръцете ти,

косите ти,

очите ти.

Стъпките ти искаше да чуе:

искаше със тях да дойде утрото,

но после свикна да живее

в мрак

и да понася безразлично болката.

* * *

Е, върна се и молиш да простя.

Отдавна ти простих,

но не забравих как

слънцето потъна…

Сега не знам,

след толкова години мрак,

дали отново някога ще съмне.

2000 г.