Румен Ченков
Гонитба

Ти си ме лъгал подло, Животе!

Късно разбрах, че те нямам.

Подир тебе вървях и се къпех във пот.

Не… вървях след измама.

 

Аз те виждах, Живот, и предвкусвах триумф.

Ти дъха ми навярно си чувал.

От умора и яд, от терзания кух,

като стар каруцар съм те псувал.

 

Не защото те мразя, беглецо красив

(силно мразя единствено гроба),

ала с капка живот, като скота бях жив —

туй е моята яростна злоба.

 

И сега — окован във ковчег от панел —

виждам как ми се хилиш злорадо.

Садистично ме мамиш. Преднина ти си взел.

Колко сила от мен ще извадиш?!

 

Уморих се, Живот, да те гоня без край.

Чувствам вече — за отдих съм жаден,

а и в тебе едва ли е целият рай —

стана груб, неуютен и гаден.

 

Стана толкоз противен, че вече не знам

дали, както преди те желая.

Още бягаш в галоп — не видя, че си сам.

Аз останах в панелната стая.

1997 г.

Добрич