Румен Ченков
Черно, бяло

Отдавна не сънувам цветни сънища.

Животът е, отдавна, чернобял.

В съня си крача все по глухи пътища,

покрити с черна, миризлива кал.

 

И крачат черно-бели минувачи.

Посоки няма, ала те вървят.

Изглеждат някак уморени, мрачни,

но кал ще ги покрие, ако спрат.

 

Бели призраци, всъщност сънувам,

в апатично-безрадостен град.

Черни сенки от мрака изплуват

и обгръща ме призрачен хлад.

 

А кога се събуждам — не зная.

Може би, пък, изобщо не спя.

Боже Господи, все ми е тая!

Черно-бял минувач съм. Вървя…

1996 г.

Добрич