Асен Разцветников
Есен

През градини лют и гневен бяга

Севернякът с дългата тояга.

 

Севернякът с калните цървули

де какво застигне, бий и брули.

 

Свърна там във белите тополи,

дето връх в небето са заболи —

 

стволи бие, златни листи рони,

златни листи от сребърните клони.

 

И остаха белите тополи,

и остаха, бедничките, голи.

 

Ей го после гневно пък забрули

сгушените зад копата дюли

 

и доде гневът му се насити,

станаха на циганки, горките.

 

Свела се е като мъченица

там сред двора старата черница,

 

а до нея клонестата круша

тихите й жалби мълком слуша —

 

слуша и се в празно гняздо люлка,

като майка, като скръбна булка.