Лий Чайлд
Сигнал за опасност (7)

6

Хоби Куката беше сам в кабинета си на осемдесет и осмия етаж, вслушваше се в тихите шумове на гигантската сграда и размишляваше — предстоеше му промяна. Той не беше негъвкав човек. Гордееше се с това. Възхищаваше се от начина, по който умееше да се променя и приспособява, да слуша и да се учи. Даваше си сметка, че тъкмо това му осигурява предимство пред останалите, че то го отличава от тях.

Бе заминал за Виетнам повече или по-малко в неведение относно собствените си способности. Повече или по-малко в неведение относно каквото и да било, защото беше много млад. И не само много млад, а и отрасъл в затънтено провинциално градче, което не предлагаше кой знае какви възможности за натрупване на жизнен опит.

Виетнам го бе променил. Би могъл да го унищожи. Бе унищожил мнозина други. Навсякъде около него непрекъснато рухваха хора. И не само хлапетата като него, а и по-възрастните професионални военни с дългогодишна служба зад гърба си. Виетнам се стоварваше върху хората като преса — някой издържаха, други се пропукваха.

Той издържа. Просто се бе оглеждал и ослушвал, бе се променил и приспособил. Слушаше и се учеше. Убиването беше лесно. Преди това не беше виждал нищо мъртво освен блъснати от кола животни — зайци, невестулки и от време на време някой пор — по обраслите със зеленина пътища край дома му. През първия си ден във Виетнам бе видял осем трупа на американци. Участваше в пехотен патрул, чиято обиколка бе щателно обозначена с минометен огън. Осем мъже, двайсет и девет парчета, някои от които големи. Момент на осъзнаване. Неговите приятелчета повръщаха и стенеха безмълвно, изпаднали в злокобно изумление. Той остана невъзмутим.

Започна като търговец. Всеки искаше нещо. Всеки се жалваше, че няма това или онова. Беше лесно до абсурд. Просто трябваше да се ослушва. Един пуши, но не пие. Друг обича бира, но не пуши. Вземаш цигарите от единия и ги разменяш срещу бирата на другия. Посредничиш в сделката. Запазваш за себе си малък процент. Беше толкова лесно и толкова очевидно, че просто се чудеше защо не го правят сами за себе си. Не го приемаше на сериозно, защото бе сигурен, че няма да продължи дълго. Просто съвсем скоро всички щяха да се сетят и да го отрежат като посредник.

Само че никой не се сещаше. Това бе първият му урок. Можеше да прави неща, които другите хора не можеха. И се ослушваше още повече. Какво друго искаха? Много неща — момичета, храна, пеницилин, музика, дежурства в базовия лагер, само че без миене на тоалетните. Обувки, препарати против насекоми, хромирани пистолети, изсушени уши от трупове на виетконгци за сувенири. Марихуана, аспирин, хероин, чисти игли, безопасни мисии през последните сто дни служба. Той слушаше, учеше се, търсеше и събираше.

След това дойде големият пробив. Това бе концептуален скок, който винаги го изпълваше с невероятна гордост. По същата схема бе направил и другите си, по-късни гигантски крачки напред. Дойде като отговор на два проблема, които трябваше да реши. Първият беше огромният труд, който трябваше да хвърля за всичко. Да намериш нещо конкретно понякога бе доста трудно. Да намериш момиче без болести още повече, да намериш девственица — почти невъзможно. Да осигуряваш постоянни доставки дрога бе рисковано. Другото бе отегчително. Хубави оръжия, уши от виетнамци, дори прилични обувки — намирането на всичко това отнемаше време. Разни офицери новобранци, току-що дошли от дома, проваляха сделките му за безопасните дежурства.

Вторият проблем беше конкуренцията. Постепенно разбра, че не е единствен. Хората като него не бяха много, но все пак ги имаше. И все повече и повече се включваха в играта. Развиваше се свободен пазар. Понякога отхвърляха предложенията му. Хората си отиваха, като заявяваха, че другаде ще им предложат по-добри условия. Това го ужасяваше.

Промяна и приспособяване. Обмисли ситуацията. Прекара една вечер съвсем сам на тесния нар в палатката си. Мислеше. И взе решението. Защо да търси това или онова? Ставаше все по-трудно да откриеш един или друг физически обект. Защо да се моли на този или онзи доктор и да го пита какво ще иска за сварен и изсушен череп на виетнамец? Защо след това да търси въпросното нещо и да се връща, за да го размени? Защо да се занимава с всичко това? Защо да не се заеме с най-често срещаната и най-достъпна стока в цял Виетнам?

Американските долари. Стана лихвар. По-късно, когато се възстановяваше и имаше време да чете, се усмихваше на всичко това. Напредъкът му беше класически. Примитивните общества започват с натурална размяна, после преминават към парична икономика. Американското присъствие във Виетнам бе започнало както примитивните общества. Това бе самата истина. Примитивно, импровизирано, дезорганизирано общество, затънало в калта на онази кошмарна страна. С времето това общество бе станало по-голямо, по улегнало, по-зряло. Израстваше и той бе първият сред себеподобните, които израснаха заедно с него. Първият и в продължение на много дълго време единственият. Това бе източник на огромна гордост за него. Доказваше, че е по-добър от останалите. По-умен, с по-голяма фантазия, по-способен да се променя, приспособява и просперира.

Парите в брой бяха ключ към всичко. Американец иска обувки или хероин, или момиче, за което някой лъжлив жълтурко се кълне, че е на дванайсет и девствено — всичко това можеше да купи с пари, взети на заем от Хоби. Той можеше да удовлетвори желанията си и да плати за това седмица по-късно, плюс няколко процента лихва. Хоби пък можеше просто да седи където е, като мързелив паяк в средата на мрежата си. Никакво тичане насам-натам. Никакви разправии. Бе мислил много за всичко това. Рано осъзна психологическата стойност на цифрите. Малките числа като девет изглеждаха незначителни и приветливи. Девет беше любимият му лихвен процент. На пръв поглед изглеждаше едно нищо. Девет — някаква си драскулка върху лист хартия. Едноцифрено число. Така го виждаха тъпаците. Само че за година това правеше 468 процента. Ако някой забавеше връщането на заема със седмица, започваше да начислява сложна лихва. Въпросните 468 процента ставаха 1000 съвсем скоро. Само че никой не се замисляше за това. Никой освен Хоби. Всички виждаха само числото девет, едноцифрено, незначително и приветливо.

Първият, непокрил дълга си навреме, беше един едър тип, свиреп, жесток, до голяма степен не съвсем наред в главата. Хоби се усмихна. Опрости дълга му и го отписа. Предложи му да се отплати за щедростта му, като застане до него, за да защитава интересите му. След това никой повече не си позволи да не върне заема. Не беше лесно да се намери най-добрият начин за въздействие. Счупената ръка или крак биха изпратили длъжника в тиловата болница, където щеше да е в безопасност и заобиколен от красиви медицински сестри, които биха загубили ума и дума, ако им пробуташе някакво героично обяснение за това как е получил травмата. Едно по-лошо счупване дори би го изпратило обратно в Щатите. Това не можеше да е качествено въздействие. Хоби накара своя човек да използва дървени шипове. Бяха виетнамско изобретение — малко, много остро дървено колче, намазано с биволски тор, който беше отровен. Бойците на Виетконг ги поставяха в плитки дупки, така че американските войници да стъпят върху тях и да получат осакатяващи рани по краката. Човекът на Хоби обясняваше, че ще ги използва върху тестисите на неизправния длъжник. Повечето от клиентите смятаха, че не си заслужава да рискуват с дългосрочните медицински последствия, независимо че те щяха да ги отърват от дълга и от униформата.

По времето, когато обгоря и изгуби ръката си, Хоби вече беше много богат. Следващият му удар бе пренасянето на богатството у дома, без да го хванат, изцяло. Не всеки би се справил с подобна задача. Не и при неговите обстоятелства. Това бе още едно доказателство за качествата му. Както и животът му след това. Пристигна в Ню Йорк след дълги обиколки, сакат и обезобразен, и веднага се почувства като у дома си. Манхатън беше джунгла, която не се отличаваше от джунглите на Индокитай, така че нямаше причина да се държи по различен начин. Нямаше причина и да променя бизнеса си. Освен другото тук започваше и с големи финансови резерви. Не от нулата.

Подвизаваше се като кредитна акула години наред. Развиваше бизнеса си. Разполагаше с капитала, бе си създал и репутацията. Белезите от изгарянията и куката оказваха голямо въздействие — визуално. Привлече армия помощници. Хранеха го цели тълпи и поколения емигранти и бедняци. Пребори се с италианците, за да остане в бизнеса. Плащаше на прокурори и полицаи, за да остане невидим.

После направи втория си пробив. Подобно на първия, и този дойде в резултат на дълбоко, радикално обмисляне. В отговор на проблем. Проблемът беше невероятният мащаб. Притежаваше милиони, раздадени на улицата, но това бяха трохи. Хиляди отделни заеми — сто долара тук, сто и петдесет там, 9 или 10 процента седмично, 500 или 1000 процента годишно. Много писане, много грижи, непрекъснато тичане, за да не изпусне юздите. Тогава изведнъж си даде сметка, че може да печели повече. Дойде му като проблясък. Пет процента от милионите на някоя корпорация бяха повече за една седмица, отколкото жалките 500 процента на улицата.

Обхвана го треска. Замрази всякакви нови заеми и натегна винтовете, за да получи всичко, което му дължаха. Купи си костюми и нае офис. Съвсем скоро се превърна в корпоративен кредитор.

Това бе гениален ход. Бе надушил сивото поле, намиращо се малко вляво от конвенционалната търговска практика. Бе открил огромен контингент кандидати за кредити, които бяха на ръба на това, което банките наричаха „приемливо“. Огромен контингент. Отчаян контингент. И най-вече мекушав. Лесен за обработка. Възпитани мъже в костюми, които идваха при него, за да искат милиони, и в същото време представляваха много по-малка заплаха от мърлявите типове в бедняшките квартали, които искаха стотачка и държаха бесни кучета в жалките си жилища. Беше много лесно да манипулира тези мекушави нещастници, които нямаха никаква представа за грубите реалности на живота. Освободи се от биячите си, седна на мекия стол, клиентелата му намаля рязко, до шепа хора, средната сума на заемите, които даваше, се повиши с милиони, лихвените му проценти се снишиха до стратосферата, а печалбите му нараснаха повече, отколкото би могъл да си представи. По-малкото е повече.

Новият бизнес беше нещо чудесно. Разбира се, от време на време имаше проблеми, но те бяха преодолими. Промени тактиката си за въздействие. Възпитаните му нови клиенти бяха уязвими чрез семействата си. Жени, синове, дъщери. Най-често заплахата се оказваше достатъчна. Понякога се налагаше и да се предприемат действия. Нерядко беше забавно. Разглезените съпруги и дъщери от богатите предградия можеха и да доставят удоволствие. Допълнителна премия. Чудесен бизнес. Постигнат благодарение на непрекъснатото му желание да се променя и приспособява. Някъде дълбоко в себе си вярваше, че умението му да проявява гъвкавост е най-голямата му сила. Бе си обещал никога, никога да не забравя този факт. Заради това беше сам в кабинета си на осемдесет и осмия етаж, затова се вслушваше в звуците на гигантската постройка и размишляваше, отново изправен пред промяна.

 

 

На петдесет мили в северна посока, в Паунд Ридж, Мерилин Стоун също обмисляше промяна. Беше умна жена. Знаеше, че Честър има финансови затруднения. Не би могло да е нещо друго. Нямаше любовница. Знаеше го. Ако имаше, тя щеше да долови признаците. При Честър със сигурност нямаше такива. Той просто нямаше за какво друго да се тревожи. Само за парите си.

Първоначално смяташе да чака. Да седи търпеливо и да дочака деня, когато най-накрая ще му се прииска да се освободи от товара и да й каже. Смяташе да изтърпи до този ден и след това да се намеси. След това би могла да овладее ситуацията, независимо колко тежка е — дългове, неплатежоспособност, дори фалит. Жените се справят по-добре от мъжете в тежки ситуации. Тя беше в състояние да предприеме практически стъпки, да му предложи утехата, от която се нуждае, би могла да избере правилния път през руините, без подклажданото от егото чувство за безнадеждност, което Честър щеше да изпитва.

Сега обаче променяше решението си. Повече не можеше да чака. Честър се самоубиваше с тревогите си. Тя трябваше да направи първата крачка и да предприеме нещо. Нямаше смисъл да говори с него. Той криеше проблемите някак инстинктивно. Не искаше да я тревожи. Щеше да отрича всичко, а положението да се влошава все повече. Значи трябваше да направи първата крачка и да действа сама. Заради него, както и заради себе си.

Първата, очевидната стъпка бе да обяви къщата за продан в агенция за недвижими имоти. Независимо точно колко сериозно бе положението, би могло да се окаже, че да се продаде къщата е необходимо. Дали щеше да е достатъчно, не би могла да прецени. Може би щеше да реши проблема, а може би не. Така или иначе, това бе първият ход.

Богатите съпруги като Мерилин, които живеят в Паунд Ридж, имат много приятелки в агенциите за недвижими имоти — работещите там жени са едно стъпало по-надолу в социалната стълбица, но се чувстват комфортно, без да са богати. Нерядко се преструват, че работата им е хоби, че е нещо, свързано повече със страстта им към вътрешния дизайн, отколкото с печеленето на пари. Мерилин веднага записа имената на четири добри приятелки, на които би могла да се обади. Ръката й увисна над телефона, докато се колебаеше на коя да позвъни. Най-накрая се спря на Шерил, която познаваше най-малко от четирите, но пък изглеждаше най-способна. Мерилин приемаше нещата сериозно и искаше посредничката по продажбата да ги приема по същия начин. Набра номера.

— Мерилин! — отговори Шерил. — Колко се радвам да те чуя! Мога ли да ти помогна с нещо?

Мерилин пое дълбоко дъх.

— Може би ще продадем къщата.

— И се обаждаш на мен? Благодаря ти. А защо изобщо мислите да я продавате? Мястото е хубаво. Да не би да се местите в друг щат?

Мерилин отново пое дъх.

— Мисля, че Честър се разорява. Всъщност не ми се говори за това, но смятам, че е необходимо да се подготвя.

Нямаше пауза. Никакво колебание или неловкост.

— Според мен постъпваш мъдро. Повечето хора чакат до последния момент, после се оказва, че трябва да продават бързо, и губят много пари.

— Повечето хора? Често ли се случва?

— Шегуваш ли се? Става непрекъснато. По-добре е да започнеш рано и да получиш реалната стойност. Постъпваш правилно, повярвай ми. Ние, жените, обикновено постъпваме разумно, защото се справяме с подобни неща по-добре от мъжете, нали?

Мерилин въздъхна и се усмихна. Чувстваше, че прави точно каквото трябва и че се е обърнала точно към когото трябва, за да го направи.

— Ще я впиша веднага — продължи Шерил. — Предлагам ти начална цена два милиона без един долар, като целта е да получим милион и деветстотин хиляди. Това е реално и ще имаме резултат съвсем скоро.

— Колко скоро?

— При днешния пазар място като вашето… Може би шест седмици. Да, смятам, че ще мога да ти гарантирам оферта до шест седмици.

 

 

Доктор Макбанърман продължаваше да настоява за дискретност, така че, макар и да им даде адреса на семейство Хоби, категорично отказа да добави и телефонния им номер. За Джоди това бе нелогично, но след като за лекарката така бе правилно, не си направи труд да спори с нея. Стисна ръката й и излезе. Отправи се към колата, следвана от Ричър.

— Странно — каза тя. — Видя ли тези хора в приемната?

— Точно така — кимна той. — Стари хора, с единия крак в гроба.

— И татко беше същият в последните дни. Съвсем същият за съжаление. Мисля си, че мистър Хоби няма да е по-различен. И тези старци са се захванали с нещо, заради което убиват хора! Какво може да е то?

Качиха се в джипа. Джоди взе слушалката на телефона от таблото, а Ричър запали двигателя, за да раздвижи въздуха в купето. Тя позвъни на информационната служба. Семейство Хоби живееше на север от Гарисън, малко по-нататък от Брайтън, следващия град на железопътната линия. Джоди записа телефонния им номер с молив върху листче от джобния си бележник и веднага го набра. Телефонът звъня дълго, преди да се обади женски глас.

— Да? — Звучеше доста неуверено.

— Мисис Хоби? — попита Джоди.

— Да? — повтори жената. Джоди си я представи — стара, болна, слаба, може би с домашен пеньоар на цветя, стиснала също толкова стара телефонна слушалка в тъмна къща, която мирише на готвено и восък за лъскане на мебели.

— Мисис Хоби, аз съм Джоди Гарбър, дъщерята на Лион Гарбър.

— Да? — каза жената за трети път.

— За съжаление той почина преди пет дни.

— Да, зная — отвърна жената. В гласа й имаше тъга. — Казаха ни в приемната на доктор Макбанърман вчера, на консултацията. Много съжалявам. Беше добър човек, много мил. Помагаше ни. Разказа ни и за вас. Вие сте адвокатка. Много съжалявам за загубата ви.

— Благодаря — отвърна Джоди. — А можете ли да ни кажете за какво ви помагаше?

— Е, сега вече е без значение, нали?

— Смятате ли? Защо?

— Защото баща ви почина. Боя се, че той наистина беше последната ни надежда.

Каза го напълно убедено. Гласът й беше нисък. В края на изречението се прокрадна някакво горчиво примирение, трагична нотка — сякаш се бе отказала от нещо, за което бе копняла и което бе очаквала от години. Джоди си я представи — притиснала слушалката към ухото си с кокалеста ръка, по старческото й лице се спуска сълза…

— Може би не е така — заяви твърдо тя. — Може би и аз ще мога да ви помогна.

Жената замълча. Чуваше се само тихият шум на телефонната линия.

— Не мисля — каза жената след малко. — Това не е нещо, с което би се занимавал адвокат.

— Какво е то?

— Вече е без значение.

— Все пак не можете ли да ми дадете някаква представа?

— Не. Мисля, че всичко вече е свършило — отговори жената, сякаш сърцето й се късаше.

Отново замълча. Джоди погледна навън, към клиниката на доктор Макбанърман.

— А как баща ми щеше да ви помогне? Защото знаеше нещо? Заради връзките си в армията? Това ли беше? Нещо, свързано с армията?

— Да. Затова смятам, че вие няма да можете. Вие сте адвокатка. Вече опитвахме с адвокати. Мисля, че ни трябва човек, свързан с армията. Все пак благодаря за загрижеността. Много мило от ваша страна.

— Вижте — каза Джоди, — има още един човек. Той е с мен в момента. Някога работеше с баща ми. Той би ви помогнал, стига да може.

Отново тишина. Чуваше се само лекото свистене и дишане. Жената сякаш обмисляше. Сякаш имаше нужда от време, за да свикне с нещо ново.

— Името му е майор Ричър — продължи Джоди. — Може би баща ми го е споменавал пред вас. Служили са заедно много време. Баща ми го повика, когато разбра, че няма да е в състояние да продължи.

— Повикал го е? — повтори жената.

— Да. Смяташе, че би могъл да дойде и да поеме нещата в свои ръце. Имам предвид това, което правеше за вас.

— И той ли е бил във военната полиция?

— Да, беше. Това важно ли е?

— Всъщност не знам — отвърна жената и отново замълча. Дишаше тежко, съвсем близо до телефонната слушалка.

— Ще може ли да дойде до нашата къща? — попита изведнъж.

— Ще дойдем и двамата — отговори Джоди. — Искате ли да дойдем и двамата, веднага?

Отново тишина, дишане, мислене.

— Мъжът ми току-що си взе лекарството. В момента спи. Много е болен, знаете това.

Джоди кимна и несъзнателно сви длан в юмрук.

— Мисис Хоби, не можете ли да ми кажете за какво става дума?

Тишина, дишане, мислене.

— Мъжът ми трябва да ви обясни. Ще го направи по-добре от мен, струва ми се. Това е дълга история и понякога се обърквам.

— Добре, кога ще се събуди? — попита Джоди. — Можем да дойдем малко по-късно.

Нова пауза.

— Обикновено се събужда чак на другия ден след това лекарство. Може ли приятелят ви да дойде утре рано сутринта?

 

 

Хоби натисна бутона на интеркома върху бюрото с върха на куката. Наклони се напред и извика секретаря.

— Тони? Трябва да поговорим.

Тони влезе, заобиколи малката масичка и седна на едно от канапетата.

— В Хавай е бил Гарбър — каза той.

— Сигурен ли си? — попита Хоби.

Тони кимна.

— Летял с „Америкън“. От Уайт Плейнс до Чикаго, от Чикаго до Хонолулу. На петнайсети април. Върнал се е на следващия ден, шестнайсети април. Същият маршрут. Всичко е записано в компютъра.

— А какво е правил там? — попита Хоби, но сякаш не очакваше отговор.

— Не знам — промърмори Тони. — Но можем да се досетим, нали?

Злокобна тишина изпълни кабинета. Тони наблюдаваше необгорената страна на лицето на Хоби и чакаше отговор.

— Говорих с Ханой — каза Хоби.

— Боже, кога?

— Преди десет минути.

— Ханой! — възкликна Тони. — Дявол да го вземе!

— Минаха трийсет години — продължи Хоби. — И се случи. Сега.

Тони стана и отиде зад бюрото. Разтвори щорите с пръсти и погледна навън. През пролуката проникна лъч слънчева светлина.

— Сега вече трябва да се махнеш. Твърде опасно е.

Хоби не каза нищо. Улови куката с пръстите на лявата си ръка.

— Обеща — настоя Тони. — Първи сигнал, втори сигнал. И двата се получиха. И двата дойдоха, за бога!

— Независимо от това ще им е нужно малко време — каза Хоби. — Нали? В момента все още не знаят нищо.

Тони поклати глава.

— Гарбър не беше глупак. Знаел е нещо. Щом е ходил до Хавай, имало е защо.

Хоби повдигна куката с лявата си ръка и опря студената стомана до обгорялата тъкан на лицето си. Понякога това облекчаваше сърбежа.

— Какво стана с този Ричър? — попита той. — Докъде стигнахте с него?

Тони присви очи пред пролуката в щорите, осемдесет и осем етажа над улицата.

— Обадих се в Сейнт Луис — отговори той. — Ричър също е бил от военната полиция. Служил е с Гарбър в продължение на тринайсет години. Преди десет дни някой друг също се е интересувал от него. Предполагам, че е бил Костело.

— Защо? — попита Хоби. — Семейство Гарбър плаща на Костело, за да намери някогашно приятелче от армията?! Защо, по дяволите?

— Нямам представа — отвърна Тони. — Този тип скита от място на място. Там, където го намери Костело, копаеше плувни басейни.

Хоби кимна мълчаливо. Мислеше.

— Военно ченге — каза той сам на себе си, — което сега скита от място на място.

— Трябва да изчезнеш — настоя Тони пак.

— Не обичам военните ченгета — отбеляза Хоби.

— Знам. Трябва да изчезнеш.

Хоби кимна.

— Умея да проявявам гъвкавост — каза той. — Знаеш го.

Тони пусна щорите. Кабинетът отново стана тъмен.

— Тук не става дума за гъвкавост — каза Тони. — Моля те само да направиш това, което беше планирал от самото начало.

— Промених плана. Искам да се оправя със Стоун.

Тони заобиколи бюрото и седна на канапето.

— Твърде рисковано е да чакаш тук. Обадиха се и от двете места, за бога! Виетнам и Хавай.

— Знам — отговори Хоби. — Затова промених плана още веднъж.

— Как? В първоначалния му вид?

Хоби сви рамене и поклати глава.

— Комбинация от двете. Ще се махнем, това е сигурно, но след като приключа със Стоун.

Тони въздъхна и сложи ръце върху тапицерията с дланите нагоре.

— Шест седмици са твърде много време. Твърде много. Гарбър вече беше в Хавай, за бога! Този смахнат генерал със сигурност е знаел нещо, иначе защо ще бие път?

Хоби клатеше глава. Тънък лъч светлина пронизваше кичурите сива коса върху обгорялата част от главата му.

— Знаел е, съгласен съм с това. Само че се разболя и умря. Това, което е знаел, е умряло с него. В противен случай защо дъщеря му ще прибягва до някакъв скапан частен детектив и някакъв безработен скитник?

— Какво ще правим тогава?

Хоби отпусна куката под плота на бюрото и подпря брадичката си със здравата ръка. Вдигна пръстите си нагоре, върху белега. Заемаше тази поза подсъзнателно, когато искаше да изглежда дружелюбен и добронамерен.

— Не мога да се откажа от Стоун. Съгласен си, нали? Това нещо просто те моли да го схрускаш. Ако се откажа сега, няма да си простя цял живот. Ще бъде проява на страх. Да избягаш е умно, съгласен съм, само че да избягаш прекалено рано, по-рано, отколкото в действителност е нужно… това вече е страх. А аз не съм страхливец, Тони, знаеш го, нали?

— Тогава какво ще направиш?

— Ще направя и двете неща, само че по-бързо. Защото съм съгласен с теб, че шест седмици са твърде дълго време. Трябва да се измъкна по-рано. От друга страна, не мога да се измъкна, преди да приключа със Стоун, така че ще ускорим нещата.

— Добре. Как?

— Ще пусна акциите на пазара още днес — обясни Хоби. — Ще влязат в борсата деветдесет минути преди звънеца в края на търговията за деня. Времето е достатъчно, за да може посланието да стигне до банките. Утре сутринта Стоун ще дойде тук бесен. Мен няма да ме има, така че ти ще му кажеш какво искаме и какво ще направим, ако не го получим. Ще го даде най-много за два дни. Ще продам предварително имотите на Лонг Айланд, за да не губим време за това после. Междувременно ти ще приключиш с нещата тук.

— Добре, как? — попита Тони отново.

Хоби огледа тъмния кабинет, всичките четири ъгъла.

— Просто ще си отидем от това място. Губим наем за шест месеца, но няма значение. Двамата задници, които си играят на биячи, няма да са проблем. Единият ще види сметката на другия още довечера, ти ще работиш с него, докато ми доведе мисис Джейкъб, след това ще очистиш и двамата заедно. Продай лодката, продай колите и ще изчезнем оттук без следа. Мисля, че можем да си дадем седмица, нали?

Тони кимна. Наклони се напред, облекчен при мисълта за предстоящите действия.

— Ами Ричър? Той е следа.

Хоби сви рамене.

— За него имам отделен план.

— Няма да го намерим — отбеляза Тони. — Не и ако сме само двамата. Не и само за една седмица. Нямаме никакво време да обикаляме, за да го търсим.

— Няма да е нужно.

Тони го погледна.

— Нужно е, шефе. Той е следа, нали?

Хоби поклати глава, после свали ръката от лицето си и вдигна куката над плота.

— Ще действаме ефективно. Няма смисъл да изразходвам енергия, за да го търся. Ще се оставя той да ме намери. И ще ме намери. Знам що за птици са военните ченгета.

— И какво после?

Хоби се усмихна.

— След това ще си живее дълго и щастливо — отговори той. — Поне още трийсет години.

 

 

— А сега какво? — попита Ричър.

Все още бяха на паркинга пред дългата, ниска клиника на доктор Макбанърман. Двигателят работеше на ниски обороти, вентилаторът бучеше, за да неутрализира слънчевите лъчи, които нажежаваха тъмнозеления покрив на колата. Струите бяха насочени във всички посоки и той долавяше финия аромат на парфюма й. В този момент се чувстваше щастлив — изживяваше наяве една стара фантазия. Много пъти в миналото бе фантазирал за това какво би било, ако е до нея, когато е достатъчно възрастна. Това бе нещо, което не бе очаквал да преживее. Бе смятал, че е загубил дирите й и никога повече няма да я види. Бе смятал, че с времето чувствата му просто ще умрат. Сега обаче седеше до нея, вдъхваше аромата й и поглеждаше косо към дългите й крака, протегнати надолу към пода. Изпитваше известна вина — не си бе представял, че ще стане чак толкова ослепително красива. Фантазиите му се оказваха несправедливи към нея.

— Възниква проблем — отбеляза Джоди. — Утре не мога да дойда тук. Нямам повече свободни дни. В момента сме ужасно натоварени и трябва да работя за много богати клиенти.

Петнайсет години. Много или малко време беше това?

Могат ли да променят един човек? Не го чувстваше като дълго време. Не се усещаше коренно различен от това, което беше тогава. Беше същият човек, мислеше по същия начин, бе способен на същите неща. През това време бе придобил сериозен опит — беше по-възрастен, бе врял и кипял, но бе същият човек. Смяташе обаче, че тя се е променила. Би трябвало да е така. Нейните петнайсет години бяха по-голям скок, бе преживяла по-големи промени. Гимназия, колеж, университет, брак, развод, стремеж да се нареди сред съдружниците във фирмата, ухажване на богати клиенти. Имаше чувството, че е сред некартографирана територия, не беше сигурен как да се отнася с нея, защото трябваше да се справи с три отделни неща, които се бореха в главата му — реалността отпреди петнайсет години, когато беше малка, представата му за бъдещето й и това, което бе станало с нея. Знаеше всичко за две от тези неща, но не и за третото. Познаваше хлапето. Познаваше зрялата жена, която бе създал в главата си. Не познаваше обаче реалността и това го караше да се чувства несигурен, защото изведнъж разбра, че не иска да допуска никакви глупави грешки спрямо тази жена.

— Ще трябва да отидеш сам — каза тя. — Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко — отговори той. — Само че въпросът не е в това. Трябва да се пазиш.

Джоди кимна. Издърпа ръкавите над дланите си и обгърна раменете си. Ричър не знаеше защо.

— Всичко ще бъде наред, предполагам — добави тя.

— Къде е кантората ти?

— На Уолстрийт и долния край на Бродуей.

— Там живееш, нали? В долния край на Бродуей?

Тя кимна.

— Разстоянието е тринайсет пресечки. Обикновено ходя пеша.

— Не и утре — каза той. — Ще те закарам.

Тя го изгледа изненадано.

— Така ли?

— Точно така. Тринайсет пресечки пеша! Забрави това, Джоди. У дома ще си в безопасност, но на улицата могат да те хванат. Ами кантората ти? Сигурна ли е?

Тя кимна.

— Никой не може да влезе, ако няма определена среща и документи за самоличност.

— Добре. Ще прекарам нощта в апартамента ти, а утре ще те закарам от врата до врата. След това ще се върна тук, за да поговоря със семейство Хоби, а ти ще ме чакаш в кантората, докато не дойда да те взема, става ли?

Тя мълчеше. Ричър се замисли над това, което бе казал.

— Имам предвид… Нали имаш свободна стая? — попита той.

— Разбира се. Имам.

— Значи няма проблем?

Джоди кимна мълчаливо.

— А сега какво? — попита той. Тя се обърна настрани. Въздухът от централните отвори на вентилатора подхвана косата й и я издуха върху лицето й. Тя вдигна ръка и я закрепи зад ухото си. И му се усмихна.

— Трябва да отидем на пазар — заяви тя.

— На пазар? За какво? Какво ти трябва?

— Не на мен — отвърна Джоди, — а на теб.

Изгледа я объркано.

— Какво ми трябва?

— Дрехи. Не можеш да отидеш при онези старци с вид на нещо средно между плажен нехранимайко и дивак от Борнео, нали?

След това се наклони към него и докосна с пръст следата от куршума върху ризата му.

— И освен това трябва да намерим аптека. Трябва да сложиш нещо на това.

 

 

— Какво, по дяволите, правиш! — изкрещя финансовият директор.

Беше на прага на кабинета на Честър Стоун, два етажа над неговия; стискаше рамката на вратата с две ръце и дишаше тежко от изтощение и гняв. Не бе дочакал асансьора. Беше хукнал нагоре по аварийното стълбище. Стоун го гледаше с недоумение.

— Идиот такъв! — изкрещя финансистът. — Казах ти да не правиш това!

— Какво съм направил? — попита Стоун.

— Извадил си акциите на пазара, ето какво! — изрева финансистът. — Казах ти да не го правиш!

— Не съм правил такова нещо — отвърна Стоун. — На пазара няма наши акции.

— Има и още как! При това голям пакет, който стои там и не прави абсолютно нищо! Хората се дърпат настрана, като че ли е радиоактивен или кой знае какво!

— Моля?

Финансистът пое въздух и се вторачи в работодателя си. Видя малък, смачкан човек в нелеп английски костюм, седнал зад бюро, което в момента струваше повече от всички нетни активи на корпорацията.

— Задник такъв! Казах ти да не го правиш! Със съшия успех можеше да купиш страница в „Уолстрийт Джърнъл“ и да напишеш, че корпорацията ти струва по-малко от кравешко лайно!

— Какви ги дрънкаш? — попита Стоун.

— Банкерите са на телефоните — отговори финансовият директор. — Следят мониторите. Акциите на Стоун са се появили преди час и оттогава цените им падат толкова бързо, че шибаните компютри не могат да ги следят! Непродаваеми са! Ти им обясни всичко, за бога! Каза им, че си неплатежоспособен. Каза им, че им дължиш шестнайсет милиона долара срещу гаранции, които не струват и шестнайсет шибани цента!

— Не съм предлагал акциите на пазара — повтори Стоун.

Финансовият директор поклати глава със сарказъм.

— Кой тогава го е направил? Лошата вещица?

— Хоби — отвърна Стоун. — Няма кой друг. Боже мили! Защо?

— Хоби? — повтори финансистът.

Стоун кимна.

— Хоби? — потрети онзи изумено. — По дяволите! Дал си му акции!?

— Нямаше как — отвърна Стоун. — Трябваше.

— По дяволите! — изръмжа финансистът, излязъл от кожата си. — Разбираш ли какво върши той в момента?

Стоун пребледня и кимна уплашено.

— Какво можем да направим?

Финансовият директор свали ръцете си от рамката на вратата и се обърна с гръб.

— Забрави. Вече няма „ние“. Напускам. Махам се. Можеш да се оправяш сам.

— Ти ми препоръча онзи тип! — изкрещя Стоун.

— Не съм ти препоръчвал да му даваш акции, задник такъв — изкрещя финансовият в отговор. — Какво си ти? Малоумник? Ако ти препоръчам да отидеш в Аквариума, за да видиш пираните, ще натопиш ли скапания си пръст във водата при тях?

— Трябва да ми помогнеш — каза Стоун.

Финансистът само поклати глава.

— Вече си сам. Махам се. Препоръката ми в момента е да слезеш в бившия ми кабинет и да се захванеш за работа. На бившето ми бюро има редица телефони, които не престават да звънят. Препоръчвам ти да започнеш с този, който звъни най-силно.

— Чакай! — извика Стоун. — Имам нужда от помощта ти.

— Срещу Хоби? — изсумтя другият презрително. — Продължавай да сънуваш.

И си тръгна. Просто мина през приемната на секретарката и изчезна. Стоун заобиколи бюрото, застана пред вратата и го проследи с поглед. Беше много тихо. Секретарката си бе отишла. По-рано, отколкото би трябвало. Излезе в коридора. Търговският отдел вдясно бе опустял. В „Маркетинг“ също нямаше жива душа. Копирните машини бяха утихнали. Повика асансьора и шумът на механизма му се стори оглушителен в тишината. Спусна се два етажа надолу сам. Офисът на финансовия директор беше пуст. Виждаха се отворени чекмеджета — беше взел личните си вещи. Влезе във вътрешния кабинет. Италианската настолна лампа на бюрото светеше. Компютърът беше изключен. Слушалките на телефоните бяха вдигнати и оставени върху плота от палисандрово дърво. Взе една от тях.

— Ало? — каза той. — Говори Честър Стоун.

Не му отговориха и той повтори. Тогава чу женски глас, който му каза да изчака. Няколко прещраквания, мека електронна музика.

— Мистър Стоун? — обади се друг глас. — Тук е отдел „Неплатежоспособни клиенти“.

Стоун затвори очи и стисна слушалката.

— Моля изчакайте, за да говорите с директора.

Още музика. Безмилостно стържещи барокови цигулки.

— Мистър Стоун? — обади се гърлен глас. — Аз съм директорът.

— Здравейте — отвърна Стоун. Това бе всичко, което му дойде наум.

— Предприемаме нужните стъпки — продължи гласът. — Сигурен съм, че разбирате ситуацията ни.

— Добре — каза Стоун. Какви стъпки? Мозъкът му работеше отчаяно. Съдебни дела? Затвор?

— Трябва да излезем от блатото. Ще го направим утре сутринта.

— Да излезете от блатото? Как?

— Ще продадем дълга ви, разбира се.

— Ще го продадете? — повтори Стоун. — Не разбирам.

— Вече не го искаме — отговори гласът. — Сигурен съм, че това ви е ясно. Дългът ви излезе от параметрите, при които бихме се чувствали сигурни, така че ще го продадем. Така постъпват всички, нали? Когато имаш нещо, което не ти е нужно, го продаваш за най-добрата цена, която можеш да получиш.

— На кого ще го продадете?

— На компания от Кайманите. Получихме оферта.

— Какво ни остава тогава?

— На нас? — попита гласът озадачено. — Не ни остава нищо. Вашите задължения към нас са прекратени. Няма нас. Взаимоотношенията ни приключиха. Единственият ми съвет е никога да не се опитвате да ги съживявате. Ще го смятаме за обида, добавена към щетите.

— Тогава на кого съм длъжник?

— На компанията от Кайманите — обясни гласът търпеливо. — Сигурен съм, че който и да стои зад нея, ще се свърже с вас много скоро, за да ви представи предложенията си за разплащане.

 

 

Джоди щеше да шофира. Ричър слезе, заобиколи отпред и седна от другата страна, а тя се прехвърли през централната конзола и плъзна седалката напред. Потеглиха на юг, през Кротън към Уайт Плейнс. Ричър често се обръщаше назад и се оглеждаше. Никой не ги следеше. Нямаше нищо подозрително. Беше съвършен, ленив юнски следобед в провинцията. Трябваше да докосне мехура на гърдите си, за да си спомни, че изобщо нещо се е случило.

Спряха пред голям търговски комплекс. Сградата беше внушителна, с размерите на стадион, гордо изправена сред също толкова големи сгради с офиси, защото беше сред плетеница натоварени улици. Джоди успя да се престрои в нужната лента на платното и сви към подземния гараж. Долу беше тъмно, бетонът на пода беше прашен и с множество петна от масло, но в далечината се виждаше стъклена врата, която водеше директно в някакъв магазин, от който струеше ослепителна светлина като обещание за чудесно прекарване. Джоди намери свободно място на около петдесет метра от вратата. Спря и излезе, за да направи нещо пред някакъв автомат. Върна се и остави на арматурното табло малък билет, така че да се вижда през предното стъкло.

— Е — каза тя след това, — откъде ще започнем?

Ричър сви рамене. В тази област не го биваше. През последните две години си бе купувал много дрехи, защото бе придобил навика да купува нови неща, вместо да пере старите. Това бе защитна реакция. Така се защитаваше срещу носенето на тежки чанти и срещу необходимостта да изучава техниките на прането. Знаеше, че има обществени перални и химическо чистене, само че се безпокоеше да остане сам в обществена пералня при положение, че не бе сигурен как точно се работи с машините. Даването на дрехи на химическо чистене означаваше ангажимент да се върне на същото място в бъдеще, а той не обичаше подобни ангажименти. Най-доброто решение беше да купува нови дрехи и да хвърля старите. Беше купувал, но му бе трудно да каже точно откъде. Просто виждаше нещо на някоя витрина, влизаше и го купуваше, а после излизаше, без да знае в кой магазин е бил.

— Веднъж в Чикаго бях в един магазин… мисля, че беше търговска верига или нещо такова. С кратко име… „Гаф“? „Гап“? Нещо подобно. Там имаха моите размери.

Джоди се разсмя и го улови подръка.

— „Гап“ — каза тя. — И тук има магазин на тази фирма.

Стъклената врата водеше право в универсален магазин.

Въздухът беше хладен, миришеше на сапун и парфюм. Минаха покрай козметиката и стигнаха до място, където имаше маси, натрупани с летни дрехи в пастелни тонове. След това излязоха в централната част на търговския комплекс. Беше в овална форма като състезателна писта, по чиято периферия имаше малки магазини. Същото се повтаряше и на следващите две нива. Пътеките бяха покрити с мокет, свиреше музика и навсякъде бе пълно с хора.

— Мисля, че „Гап“ е горе — каза Джоди.

Ричър усети аромат на кафе. Точно отсреща имаше барче като уличните кафенета в Италия. Вътрешните стени бяха боядисани като външните, а таванът беше плътно черен, така че да не се вижда, както небето. Интериор, който трябваше да изглежда като екстериор, закрит търговски център, който трябваше да изглежда като открита търговска улица. Само дето беше застлан с мокет.

— Искаш ли кафе? — попита Ричър.

Джоди се усмихна и поклати глава.

— Първо ще купим каквото трябва, а после ще пием кафе.

Поведе го към асансьорите. Той се усмихна. Ричър знаеше как се чувства тя. И той се бе чувствал по същия начин преди петнайсет години. Беше тръгнала с него, неспокойна и неуверена, за да посетят оранжерията в Манила. За него това беше позната територия, нещо съвсем обикновено. За нея обаче беше ново и странно. Беше се чувствал ангажиран и щастлив, някак доволен от възможността да й обяснява. Беше му приятно да се разхождат заедно и да й показва разни неща. Сега тя се чувстваше по този начин. Този търговски комплекс не означаваше нищо за нея. Бе пристигнала в Америка отдавна и знаеше всичко с подробности. Сега той беше новак на нейна територия.

— Какво ще кажеш за това място? — подвикна му тя.

Не беше „Гап“, а някакъв особен магазин, обилно натруфен с вехт дървен материал, спасен от някогашна плевня.

Дрехите бяха от дебел памук в пастелни тонове и бяха подредени с вкус по ритлите на стари каруци с железни обръчи на колелата.

Сви рамене.

— Изглежда ми нормално.

Тя улови ръката му. Дланта й беше хладна и слаба. Заведе го в магазина, прибра косата зад ушите си и се наведе над изложената стока. Държеше се по начина, по който бе виждал, че го правят и другите жени — с леки движения на китката слагаше едно върху друго нещата, чифт панталони, все още сгънати, риза, притваряше очи, свиваше устни, оглеждаше, клатеше глава, вземаше нещо друго и пак се взираше. Истинско пазаруване.

— Какво ще кажеш? — попита го.

Беше взела чифт панталони каки, малко по-тъмни от обикновените, риза, дискретно каре в зелено и кафяво, и яке в тъмнокафяво, което подхождаше на всичко останало.

— Струва ми се добре — отговори той.

Цените бяха написани на ръка върху малки етикети, закачени на конец върху дрехите. Ричър повдигна един от тях с пръст.

— Боже! — възкликна той. — Забрави!

— Струва си цената — отвърна тя. — Качеството е добро.

— Не мога да си го позволя, Джоди.

Само ризата беше два пъти по-скъпа от най-скъпия пълен комплект дрехи, който някога бе купувал. Общо струваха колкото би спечелил след цял ден копаене на басейни — десет часа, четири тона пръст и камъни.

— Аз ще ги купя.

Той се поколеба за момент с ризата в ръце.

— Помниш ли огърлицата? — попита го Джоди.

Ричър кимна. Помнеше. В един бижутерски магазин в Манила тя си бе харесала една огърлица. Беше семпла, златна, сплетена като въже и смътно напомняше нещо египетско. Не беше скъпа, но беше извън нейните възможности. Лион провеждаше някаква политика на самодисциплина спрямо нея и нямаше да й я купи. Ричър й я купи. Не за рождения й ден или нещо такова — просто защото харесваше Джоди, а Джоди харесваше огърлицата.

— Бях толкова щастлива — каза тя. — Имах чувството, че ще се пръсна от щастие. Още я пазя и я нося. Сега ще ми позволиш ли да ти се отблагодаря?

Той се замисли за миг и кимна.

— Добре.

Тя можеше да си го позволи. Беше адвокат. Вероятно печелеше много. И сделката беше почтена, погледнато пропорционално, имаше възвръщаемост на инвестицията, плюс петнайсет години инфлация.

— Добре — повтори той. — Благодаря ти, Джоди.

— Трябват ти също чорапи и други дреболии, нали?

Купиха чифт кафяви чорапи и чифт бели боксерки. Джоди отиде до касата и плати със златна кредитна карта. Ричър взе нещата и влезе в пробната. Скъса етикетите с цените и се преоблече. Мушна парите си в джоба на новите панталони и хвърли старите си дрехи в кошчето за боклук. Новите неща бяха някак груби, но пък с тях изглеждаше добре в огледалото, със слънчевия си загар. Излезе.

— Хубаво — кимна Джоди. — А сега, аптека.

— След това кафе — добави той.

Купи си самобръсначка, флакон пяна за бръснене, четка и паста за зъби. И малка тубичка мехлем за изгаряния. Плати в брой и взе всичко в кафяв книжен плик. По пътя към аптеката минаха покрай нещо като закусвалня. Видя печени ребърца, които ухаеха добре.

— Хайде да вечеряме — предложи той. — Не само кафе. Аз черпя.

— Добре — кимна тя и отново го улови под ръка.

Вечерята за двама струваше колкото новата риза, което не му се стори възмутително скъпо. Поръчаха си десерт и кафе, а след това по-малките магазини започнаха да затварят.

— Добре, а сега у дома — каза той. — И оттук нататък ще бъдем наистина предпазливи.

Минаха покрай щандовете на универсалния магазин в обратен ред — първо пастелните летни памучни дрехи, след това острата миризма на козметиката. Накара я да спре пред стъклената врата и огледа внимателно паркинга. Въздухът там беше топъл и влажен. Вероятността да се случи нещо лошо беше едно на милион, но си струваше да се вземе предвид. Нямаше нищо обезпокоително — само хора, които мъкнеха към колите си издути торби. Отидоха до тяхната. Джоди седна зад волана, а той до нея.

— Откъде минаваш обикновено? — попита той.

— Когато се прибирам оттук ли? По Рузвелт Драйв.

— Добре. Сега ще караш към Ла Гуардия и ще минем през Бруклин. По Бруклинския мост.

Тя го погледна.

— Сигурен ли си? Ако искаш да разгледаш забележителностите на града, има по-добри места от Бронкс и Бруклин.

— Първо правило — каза той. — Възможността да се предскажат постъпките ти е опасно нещо. След като обичайно минаваш по един път, сега ще минем по друг.

— Сериозно ли говориш?

— И още как. Навремето си изкарвах хляба с охрана на важни личности.

— Сега значи съм важна личност, така ли?

— И още как — повтори той.

 

 

След час се стъмни — това беше най-доброто време да минат по Бруклинския мост. Ричър се чувстваше като турист, когато се изкачиха по гърбицата и изведнъж Долен Манхатън се разкри пред очите им с милионите си ярки светлини. Една от най-величествените гледки на света, помисли си той. Беше виждал по-голямата част от конкуренцията.

— Отиди няколко пресечки на север — каза той. — Ще минем по заобиколен път. Те ще очакват да се приберем направо у дома.

Сви вдясно и след голяма обиколка се насочи към Лафайет. След това сви вляво и пак вляво и подкара на юг по Бродуей. Светофарът беше червен и Ричър се вторачи напред в неоновата мътилка.

— Още три пресечки — отбеляза Джоди.

— Къде паркираш?

— В гаража под сградата.

— Добре, свий в предната пресечка — каза той. — Ще отида да проверя. След малко ела да ме вземеш. Ако не те чакам на тротоара, отиди направо в полицията.

Джоди сви вдясно, спря, Ричър слезе, тупна леко покрива и тя продължи нататък. Той сви зад ъгъла и намери сградата. Беше масивна, квадратна, с наскоро обновено фоайе, тежки стъклени врати, солидна ключалка, табло с петнайсет звънци, подредени вертикално. До тях, зад прозорчета от прозрачна пластмаса, бяха изписани имената. Срещу звънеца на апартамент 12 пишеше „Джейкъб/Гарбър“, сякаш там живееха двама души. По улицата имаше хора — някои разговаряха на групи, други бяха тръгнали нанякъде, но никой от тях не будеше интерес. Входът за подземния гараж беше малко по-нататък. Стръмно спускане в тъмнината. Слезе долу. Беше тихо и почти неосветено. Местата за паркиране бяха в две редици — едната за осем, а другата за седем коли, защото рампата, водеща към улицата, беше на мястото за осмата. Общо петнайсет. Единайсет паркирани коли. Провери цялото помещение. Нямаше хора. Излезе отново, промуши се през колите и застана на отсрещния тротоар. След малко я видя да се задава по улицата. Джоди спря край него и той се качи.

— Чисто е — каза Ричър.

Тя се вля отново в трафика, след малко сви вдясно и се спусна по рампата към гаража. Спря в прохода по средата и вкара колата на мястото й на заден ход. Изгаси двигателя и изключи фаровете.

— Как се стига догоре? — попита той.

Джоди посочи.

— Ето там. Вратата към фоайето.

Малка метална стълба водеше към груба врата, която бе обкована със стоманена ламарина. И тук имаше солидна ключалка, като онази на входната врата горе, на улицата. Слязоха от колата и я заключиха. Ричър взе сака на Джоди и двамата тръгнаха към вратата. След малко влязоха във фоайето. Имаше само един асансьор.

— На четвъртия съм — каза Джоди.

Ричър натисна бутона за петия.

— Ще слезем по стълбите отгоре — каза той. — За всеки случай.

Слязоха един етаж. Накара я да изчака на площадката, докато огледа коридора. Висок, тесен, пуст. Апартамент десети вляво, единайсети вдясно, дванайсети точно отред.

— Хайде — каза той.

Вратата беше черна и дебела. Шпионка на височината на очите, две ключалки. Джоди отключи и влязоха. След това тя заключи и залости вратата със стара метална планка, която преграждаше цялата врата. Ричър я натисна, за да влезе докрай в скобите. Беше солидна и никой не би могъл да влезе, докато е на мястото си. Остави сака до стената. Джоди запали лампите и го пусна да мине пред нея. Антре, дневна, кухня, спалня, баня, спалня, баня, спалня, гардероби. Големи стаи с високи тавани. Нямаше никой. Върна се в дневната, свали новото си яке, хвърли го на един стол и се обърна към Джоди. Бе се успокоил.

Но тя не беше. Личеше си. Избягваше погледа му и беше някак напрегната — повече, отколкото през целия ден. Стоеше пред вратата на спалнята си, отпуснала ръце надолу. Дланите й бяха обърнати навътре. Нямаше представа какво става с нея.

— Добре ли си? — попита я.

Джоди наведе глава и рязко я дръпна назад, за да прибере косата си зад раменете.

— Ще взема душ — отвърна тя. — После ще си лягам.

— Тежък ден, нали?

— Невероятно.

Мина покрай него, някак на разстояние, после му махна за довиждане — съвсем леко, само с пръсти, които едва се виждаха над ръкава.

— В колко ставаме утре? — попита той.

— Седем и половина е добре, струва ми се.

— Окей — отвърна той. — Лека нощ, Джоди.

Тя кимна и изчезна в коридора. Чу как се отваря и затваря вратата на спалнята й. Той гледа след нея дълго време изненадан, после седна на канапето и събу обувките си. Бе твърде неспокоен, за да заспи веднага. Тръгна из апартамента по чорапи, за да го разгледа.

Всъщност не беше студио. Просто сградата беше много стара и таваните бяха високи. Конструкцията беше запазена както е била. Вероятно бе служила за някакво производство. Външните стени бяха тухлени, наскоро почиствани с пясък, вътрешните бяха измазани с гипс, идеално шпакловани.

Прозорците бяха огромни, вероятно за да има повече светлина за работничките зад шевните машини, ако за това бе служила сградата преди сто години.

На места стените не бяха измазани и се виждаха тухлите в мек кафяв оттенък. Всичко останало беше бяло освен пода, който бе покрит с жълтеникаво дюшеме. Всичко беше хладно и неутрално като в галерия. Нямаше признаци, че жилището някога е било обитавано от повече от един човек. Не се виждаха следи от борещи се за надмощие вкусове. Всичко беше в един стил — бели канапета, бели столове, прости секции, боядисани в бяло като стените. Единственото цветно нещо беше копието на Мондриан, окачено над най-голямото канапе. Беше истинско копие, рисувано с маслени бои върху платно, с истински цветове. Не ярки и крещящи, а приглушени, автентични на вид пукнатини по бялото, което бе по-близо до сиво. Остана пред картината дълго — Мондриан беше любимият му художник, а от всичките картини на художника най-много обичаше тъкмо тази. Наричаше се „Композиция в червено, жълто и синьо“. Оригиналът бе рисуван през 1930 година и Ричър го бе виждал в Цюрих, Швейцария.

Срещу най-малкото канапе имаше висок шкаф, също бял като всичко останало. В него имаше малък телевизор, видео, устройство за кабелна телевизия и компактдиск, в който бяха включени големи слушалки. Погледна дисковете — повечето бяха с джаз от шейсетте. Харесваше тази музика, без да е луд по нея.

Прозорците гледаха към Бродуей. Чуваше се непрекъснатото бучене на колите, виждаше се неоновият блясък, от време на време се разнасяше вой на сирена, който заглъхваше и се усилваше, когато проникваше през пролуките между блоковете. Ричър наклони леко щорите надолу и погледна към тротоара. Все още се виждаха групичките хора, но нямаше нищо, което да го обезпокои. Затвори щорите плътно.

Кухнята беше огромна и висока. Всички шкафове бяха дървени, също бели, а уредите бяха големи, от неръждаема стомана като в пицария. Бе живял в стаи, по-малки от хладилника. Отвори го и видя десетина бутилки с любимата си минерална вода, същата, която пиеше в Кий Уест. Отпечата едната и я занесе в стаята си.

И тя беше бяла. Мебелите бяха дървени — бяха започнали земния си път с друга политура, но впоследствие също бяха боядисани в бяло. Ричър остави бутилката с вода на нощното шкафче и влезе в банята. Бели плочки, бяла мивка, бяла вана — стар емайл и фаянс. Върна се в стаята. Затвори щорите, съблече се и сгъна новите си дрехи върху шкафа. После отметна завивката и легна.

Илюзия и реалност. Какво бяха девет години? Много, струваше му се, когато тя бе на петнайсет, а той на двайсет и четири. А сега? Той беше на трийсет и осем, а тя беше на двайсет и девет или трийсет, не беше сигурен точно колко. Имаше ли някакъв проблем в тази разлика? Защо не правеше нищо? Може би не възрастта беше причината. Може би беше Лион. Тя беше негова дъщеря и той не можеше да забрави този факт. Това го караше да изпитва чувство за вина, да я приема за нещо средно между племенница и по-малка сестра. Това чувство му налагаше множество задръжки, но пък то бе само илюзия, нали? Тя бе дъщеря на стар приятел, нищо повече. Стар приятел, който вече не бе между живите. Защо тогава се ужасяваше толкова от мисълта, че би могъл да свали фланелката й и да махне колана от кръста й? Защо не го направи? Защо беше в другата стая, а не от другата страна на стената, в леглото при нея? Както бе желал през толкова много, отдавна забравени нощи в миналото, някои от които изпълнени с чувство на срам, други с копнеж.

Защото, предполагаше, нейните реалности бяха вкоренени в подобни илюзии. Противоположното на по-малка сестра и племенница беше по-голям брат и чичо. Любим чичо без съмнение, защото знаеше, че тя го харесва. Привързаността й бе голяма. Любимите чичовци имаха своята отредена роля — семейни неща, пазар, глезене по един или друг начин. Любимите чичовци не биваше да пускат ръце. Това би дошло като гръм от ясно небе, би се изтълкувало като кошмарно предателство. Ужасяващо, нежелано, порочно, психологически травмиращо.

Тя беше от другата страна на стената. Ала не можеше да направи нищо. Нищо. Това нямаше да се случи никога. Даваше си сметка, че всичко това може да го докара до лудост, ето защо си наложи да не мисли за нея, а за други неща. Те със сигурност бяха реалност, не илюзии. Онези двамата, които и да бяха те. Сигурно вече знаеха адреса й. Имаше десетки начини да разбереш къде живее някой. Може би вече бяха някъде съвсем близо. Припомни си сградата. Входната врата беше заключена. Вратата откъм подземния гараж — също. Вратата на апартамента беше заключена и залостена. Прозорците бяха затворени, щорите спуснати. Поне тази вечер бяха на сигурно място. Утре сутринта обаче нямаше да е така. Опасността беше голяма. Може би много голяма. Ричър заспа, докато се опитваше да запомни онези двамата — колата, с която бяха, костюмите им, телосложението, физиономиите.

 

 

По това време вече само единият имаше физиономия. Бяха навлезли в океана на десетина мили от апартамента на Джоди. Заедно бяха разкопчали ципа на пластмасовия чувал и бяха хвърлили студения труп на секретарката в мазните вълни на Атлантика. Единият се бе обърнал към другия, за да подхвърли някаква шега, и беше получил изстрел в лицето с безшумна берета. После още един и още един. Поради бавното падане на тялото му трите куршума попаднаха на различни места. Цялото му лице се превърна в ужасна кървяща рана, която изглеждаше черна в тъмнината. След това другият опря ръката му на махагоновия парапет и я отряза при китката с откраднат ресторантски сатър. Бяха нужни пет удара. Беше жестоко и мръсно. Ръката влезе в найлонов плик, а тялото се плъзна във водата почти без звук, на по-малко от двайсет метра от мястото, където вече потъваше секретарката.